Тренировъчните площадки

Пореден ден, поредна тренировка, обучение или както искате го кажете. Учениците вече се бяха събрали и почнали да тренират кой с един, кой с друг учител. Моя обаче липсваше. А си мислех, че аз си идвам когато искам. Хубаво е, че нямаше разписание на график с часовете. Е щом е така ще го изчакам. Не бързах за никъде, имам цял ден на разположение. Отделих се на страна от другите и се облегнах на парапета на една от терасите. Погледът и изобщо цялото ми изражение бяха станали отново лениви. Все пак трябваше да си поддържам имиджа пред другите.

- Къде е Левис?! - Крякаше някаква жена. - Къде е?
Тя мина покрай Дориан и направо я отнесе. Ръката й остана раздрана.

/Опиши действията си./

Залитнах леко и се застопорих. Малко по-силно и можеше да падна през терасата. Погледнах ръката си. Предлакатницата ми беше раздрана и от реските се стичаше малко кръв. Кипна ми. За момент забравих ролята си на мудно същество и очите ми се изпълниха с кръв, както се казва. Станах и бавно и заплашително тръгнах към непознатата. Бях толкова ядна, че струйките кръв почнаха да кипят и да издават лека пара. Спрях се и ококорено се загледах в кожата си.
-Какво е това.....?
В следващият миг ме озари. Това беше отровата в кръвта ми. Тази, която никога не бях използвала, която даже не бях сигурна как се използва. Гняв. Явно това е основата. Очите ми се свиха злобно и на лицето ми се показа познатата за малцина лунатична усмивка. Това място не ми влияеше добре, почвах все повече да показвам истинската си същност, което беше в разрез с плана ми. Но.....какво пък ми пукаше. Тръгнах към жената, която се беше превърнала в плячка. Бързо я настигнах и хванах малкото й вратле изотзад.
-Проглуши ми ушите.... -изсъсках в нейното дясно. -А и освен това ме нарани, но благодарение на теб открих нещо.
Не знаех колко е силна и какво умее, затова набледнах на мозъка ми вместо на чиста сила и стиснах остро като с игли двете особени точни на тила, които отслабват и парализират тялото. В следващият момент събрах енергията си в ръката и мощно я изтласках към стената, която се намираше на три-четири крачки пред нея. Всеки момент очаквах да видя как забива личицето си в нея.

- Какво си мислиш, че правиш - чу гласа на жената зад себе си? - Нима си мислиш, че лесно раздразнителна глупачка като теб може да ми направи всички онези малки и гнусни неща, за които си помисли в крехкото й съзнание. А сега, скъпа моя, извини се.
Дориан се обърна. Тогава осъзна, че не беше виждала тази жена преди.


Жената се усмихна лунатично. Никой не можеше да се държи така с нея. Никога повече...
- Това, че Леопол е зад гърба ти, не означава, че ще те хване, когато тръгнеш да падаш... - Лицето й стана зло. - Нямам време да се занимавам с теб. Левис! Глупак! Излез!
Земята се разтресе така, както никога до сега не го беше правила. От горната страна на площадката за тренировки се приближаваше не кого да е, а самият Левис. Усмивката му беше изписана на лицето, а ръцете му - прилежно прибрани в джобовете.
- Ерна, моля те, бъди по-тиха. Главата ми ще ме заболи, а и гласът ти е противен.
- Левис! Ще те пречукам...
- И ти и аз знаем, че това няма как да се случи, след като зависиш от мен, нали така?
- Какво си направил!?
- С кого?
- Не се прави на глупак! С Ян Оу!
- Разбира се, че не съм му направил нищо. Той е тук, даже в момента е под краката ми. Предпочита да се крие, защото го е страх от мен.
- В действителност - мъжкият глас, който нахлу като виелица и смрази всички с леденото си присъствие беше по-скоро отекчен, отколкото стрясткаш, но това малко хора го осъзнаваха. Всички ги беше страх - съм над теб.
- Говори за вълка, а той в кошарата... леле-мале.
- Левис, винаги изричап огромни думи с ниска себествойност. Под достойнството ми е да се занимавам с теб - монотонно констатира Ян.
- Ян... - възкликна жената и моментално коленичи, а погледът му се заби директно в нея.
- Закъсня.
- Нямам оправдание.
Ян скочи от дървото и се приземи леко. Той тръгна в обратната посока. Не каза нищо, а наоколо сякаш бе станало по-студено. Жената се изправи и тръгна по него с наведена надолу глава.
- Яре... яре... това се нарича кученце. - Изсмя се Левис. - А ти... - обърна се към Дориан - какво правиш тук?

Докато слушах тази се отегчих повече от обикновено. Докато бръщолевише нещо за някакви си гнусни неща, за извинение и Леопол се прозях уж демонстративно, ама наистина тая почна да ме приспива. А тъкмо бях станала. След целият цирк Левис най-накрая се обърна към мен, а аз през това време бях седнала на земята и отегчено си запалих цигара. Даже вече я бях изпушила наполовина, когато чернокосата си тръгна, заедно с учителя си.
- А ти... какво правиш тук?
Погледнах го лениво:
-Яре, яре.... -вдишах от цигарката и издишах звучно. -Това са тренировъчни зали, нали? Ти си учител, нали? Аз съм ученичка, нали? Мисля, че е повече от ясно какво правя тук. Макар че е малко трудно да се учиш когато наоколо обикалят истерични девойки, но.... ще го преживея.

- Какво рече - обърна се Левис към нея? Не искаше да си признава, но се беше загледал към послушницата на колегата си и изобщо беше забравил за Дориан. - Няма значение, за какво си тук? Ставай, ако ще се учиш, че ще вземеш да умреш в тази поза.

-Ъх....
Надигнах се мързеливо.
-Искам да ме научиш да променям ликът си.
Ясно, просто и....кой знае колко лесно или трудно за изпълнение.

- Така, като гледам... ти си с променен лик... - прозя се Левис. - Или все още не си разбрала това? Мога да те науча да се връщаш в нормалния си лик... и само... - Левис стана сериозен, напрежението ескалира около него - не ми минавай с изречението, което съобщава, че ти така си изглеждаш. Промяната се усеща и вижда от майсторите ни. Мен не можеш да излъжеш.

Това вече наистина засили любопитството ми и изненадата ми.
-Как така ще съм родена направо с променен лик. Това изобщо възможно ли е? Та аз съм такава откакто се помня, а повярвай ми това е много много време.
Наистина беше ли възможно да е прав?

- Такава си от както се помниш? А от преди това? Сигурна ли си? - Засмя се Левис. - Аз не съм... и мога да ти го докажа... хахахахаха.

Намръщих се. Не защото можеше да е прав, а от самият факт, че имах два истински лика, а не знаех кой е един от тях. Все едно не познавах част от себе си.
-Какво трябва да направя? - попитах твърдо с мрачно лице. Най-малко от всичко ми беше забавно.

Левис чоплеше ноктите си, замаян - мислеше за други неща, но успя да асимилира въпроса й или поне така си мислеше. Не му пукаше особено, за това реши да стреля направо.
- Просто освободи Изкуството си.

-Чудесно. Да започваме.
Облегнах се на стената и отпуснах тялото си. Отдадох се на лека медитация, избистрих мозъкът си и след 10-тина минути се чувствах лека и безтегловна като перце. Трябваше да накарам съзнанието си да повярва, че формата и структурата на тялото ми се променя. А тъй като не знаех точно в какво, това щеше да се реши от Изкуството ми. Просто трябваше да го освободя. Отпуснах магията си на максимум и я застопорих в ходилата. Макар че е много тя ме слушаше, успявах да я контролирам, а на свой ред и аз я слушах. Бяхме се превърнали в едно - материя и дух. Трябваше да правя всичко бавно и внимателно. Няма да бързам, имам цялото време на света. Провокирах умът си и почнах да си представям как тялото ми се променя. Енергията ми се свличаше малко по малко. Със всеки тласък надолу, излизайки и освобождавайки я й заповядвах, не карах я тя самата да повярва, че кожата ми се изменя, тена ми се променя, косата се удължава или скъсява и всички останали физически промени. Енергията продължаваше да пада надолу, вече беше стигнала до кръста, а аз бях изключително концентрирана. Имах чувството, че торсът и лицето ми вече бяха променени. Усещах самото изпъване на кожата. Усещах леката първоначална болка от измененията. На моменти ми беше некомфортно, тогава спирах. Не исках да сбъркам някъде, но в същото време се опитвах да бъда спокойна, не напрягах тялото и съзнанието си, за да не стане обратната реакция. Дишах равномерно, сърцето ми биеше с нормална скорост.
Почнах да се замислям и за вътрешността. Черният дим проникна в цялата ми същност. Сърцето ми изтласкваше магия с всеки удари и тя проникваше в кръвоносните съдове и мускулите. Всичко ставаше доста бързо, а на мен ми се струваше, че отнема толкова повече време. Най-накрая цялото ми Изкуство беше освободено. Бях готова. Всичко това бе толкова реално. Можех да усетя промяната и мощта в себе си с всяка клетка от същността си. Бях толкова пленена, нямах грам съмнение, че съм се превърнала в нещо ново, нещо непознато за мен. Оставаше само да отворя очи и да видя резултата, макар че до някъде ме беше леко страх да видя този нов човек, в който се бях превърнала. Бавно вдигнах клепачите си...

- По-красива си в освободената си форма, знаеш ли? - Констатира Левис и материализира едно огледало от никъде. - Погледни се.

Плахо, ако може да се нарече така погледнах в огледалото. Пред себе си видях едно момиче с дълга бяла коса, катранено черни очи с жълти зеници и тънки устни. От гърба му излизаха красиви, огромни бели крила с черни шарки, а на главата му се виеха черни рога. Вдигнах ръката си и треперещо поставих пръсти на лицето му.

-Това...съм...аз?.... -простенах. Не можех да повярвам. Изглеждах различно. Много различно и въпреки това някак бях себе си. По телосложение бях същата, като изключим, че бюста ми беше малко по-малък. Ето от къде е идвала болката, както и от крилата и рогата естествено. Даже дрехите ми бяха други. На мястото им имаше черна разперена рокля и черни високи до бедрата ботуши. Замахах леко с крилата и се оказа по-лесно отколкото очаквах. Щях да остана известно време в тази форма докато свикна с новият си.....т.е оригиналният си лик. Но нямаше да съм така постоянно. По-хубава или не, харесвах повече дългата си червена коса и белязаното си тяло. Но не можех да отрека, че харесвам това, което виждам. Даже много.

- Сега се опитай да се върнеш в другата си форма... - Засмя се Левис. - Ще видиш, че каквото и да правиш - няма да успееш. - Лицето му стана някак извратено и самодоволно чувство лъхаше от него. - Ще трябва да се учиш бавно и спокойно да се връщаш обратно. Но... Дориан... кажи ми... не се ли чувстваш по-силна физически??

/+10 атака./

-Да, чувствам се. Предполагам това е нормално. И все пак искам да мога да се преобразявам и в двете.
Това бе последното, което казах защото беше време за преобразяване. облегнах се на стената за опора и издишах голяма струйка въздух, за да се успокоя. Трябваше да събера магията си в първоизточникът си, а това бе сърцето ми. Почнах да абсорбирам енергията си бавно и внимателно. Абсорбирах я от краката към сърцето. Отпуснах тялото си, леко се наведох, за да мога като си върна другият лик да се озова клекнала, само за всеки случай, че ми се завие свят по време на трансформацията. Повиках мислено магията и тя почна да се събира. Представих си как кожата ну все едно се бели и на нейно място се появява старата ми. Колкото по-надолу и съответно по-нагоре се движеше чернилката, толкова повече си представях собственото си тяло - всеки косъм на косата, всеки белег, а те бяха не малко. Събирах всичко внимателно и спокойно. Сърцето ми попиваше магията като гъба и я разстилаше в нормалната й форма по кръвта, така че да не се насища в него и да не го претоваря. Вътрешната част беше по същия начин. Мускулите се разшириха и приемаха предишната си форма, тазът ми се разширяваше малко повече, бюстът наедряваше, все едно се раждах сега и се оформях. От една страна работех по въпроса доста бавно и леко, както Левис ме посъветва, но от друга чувствах, че не е толкова трудно защото познавах добре всяка част от другото си тяло. Живеех с него цял живот и си представях всяка една гънка, която се опитвах да извая като скулптура чрез енергията си.

- Иииии - затаи дъх Левис. - Нищо! - Плесна с ръце. И наистина Дориан не беше постигнала никакво преобразяане. - Няма от какво да се плашиш. Ще постоиш така няколко дни, а моят съвет за теб е да си измислиш и друго име. С новата самоличност идва и новото име... нека ти покажа. - Усмихна се той.
Вятърът се завъртя около тялото му и миризмата на луксозен парфюм се разнесе наоколо. Напомняше на миризмата на цъфнали черешови дръвчета.



- Надявам се, разбираш какво искам да ти кажа с това. Приятно ми е, Йоан Кръстител. - Усмихна се властно той. И върна нормалната си форма мигновено. - Постарай се никой да не разбира как изглеждаш с другото си лице...

Намръщих се:
-Перфектно! В други ден имам важна среща, как ще я отложа.
Няколко дена така. Какво трябваше да правя, да се затворя като мишка ли? Няма да стане. Почнах да крача около него нервно, кършейки пръсти. Изведнъж се спрях с гръб към него.
-Саша....
Обърнах се бавно, гледайки самодоволно:
-Саша Старкс. Явно от днес ще имаш две ученички в мое лице.

- Не е като да си нямам по двама от всеки. - Засмя се той. - Трябва да се научиш на обноски, не мислиш ли? А сега... срежи ръката си.

Погледнах го проницателно.
-Нямам обноски защото не обичам лицемерието.
Взех единият си нож и разрязах ръката си вертикално от дланта нагоре. Кръвта потече бавно - гъста и тъмночервена. Цветът й ми хареса, усмихнах се с голямо удоволствие при видът й. Усетих какво ще следва.
-И сега какво?
Време беше за взрив.

- Опитай се да я накараш да се движи следвайки желанията ти.

/Опиши опита си./

Желания....Моите желания бяха свързани с негативни емоции поне през повечето време. В момента се чувствах неопределено заради новият си образ, а желанията ми бяха да го опозная, точно затова реших, че искам кръвта да стигне до лицето ми. Концентрирах мозъка си. изкарах черната си магия и я "разлях" под раната. Почнах да стискам пулсиращо ръката си, за да помпа кръв през цялото време на сеанса. Със силата на мисълта обхванах тази кръв, използвайки магията и почнах да се опитвам да я привиквам към различни части на тялото ми. по принцип е лесно ако е само енергия, но тук трябваше да пренеса нещо по себе си. Почнах да си мисля какво исках в момента, а то беше да опипам новото си лице. Представях си съвсем реално как червената течност замества ръцете ми и се настила на бузите, челото, и прочие, движейки се. Представих си как докосва устните ми леко и се стича по тях, как обхваща шията ми готова всеки момент да я стисне, но няма да го направи, защото е част от мен. Точно защото е част от мен аз й командвах да ми се подчинява и да следва емоциите и чувствата ми. Смесих аурата с енергията си за по-голяма стабилност, така че нищо да не изтече. Бях със затворени очи, но усещах как кръвта се покачва по външната страна на жилите ми и стига до деколтето и по-нагоре. Усещах влажната следа, която оставяше и студенината й. Вместо гореща тя беше ледена. Тръпки от удоволствие ме побиваха от допирът по кожата ми.

- Саша, замисляла ли си се, какво ще стане след три или четири секунди след като използва толкова много кръв?
И да... около Дориан/Саша се беше разляла цяла локва, а съвсем малка част бе подчинена на магията й.

Огледах се и още докато имах време отскочих настрана от локвата. Тя почна да кипи и след няколко секунди избухна. Черен дим се разнесе покрай нас. Поне знаех, че мога да я накарам да се взриви. Оставаше и да я накарам да се подчинява. Обърнах се към учителят си.
-Може би ще ми трябва малко помощ или пояснение.