Тренировъчните площадки

На тези площадки учителите бяха трима. Те ту се понасяха един друг, ту не, но се стараеха да не придават особено голямо значение на човешките си конфликти.
Площадките разполагаха, както с достатъчно голямо място за тренировъчна битка, така и с едно доста прилично по размери гробище.

1. Ян Оу


Любимото занимание на Ян Оу беше да събужда отдавна заспалите. Слуховете гласяха, че той развил до краен предел своето Изкуство и това го правил непобедим в битка.
Ян знаеше кой е и колко струва. Не обичаше нахалниците и често се случваше да убие някой случайно, докато му говореше най-спокойно и без грам злоба в тона.
Деца, не дразнете учителя си.

2. Дейна Дейс


Дейна беше популярна както сред момчетата, така и сред момичетата. Тя винаги се държеше мило и помагаше с каквото може на послушниците си, но отказваше да поеме хора на Ян или своя колега, на който никога не можеше да запомни името.

3. Левис Кроу


Левис имаше двама ученика, които бяха от мъжки пол и само това. Той обожаваше женските създания и гледаше да взима под крилото си само такива.
Беше добър учител, който умееше да омайва всичко живо. С колко ученички беше спал и с колко продължава да спи, това дори си оставаше тъмна мистерия и за Директора.

Буквално няколко скелета се приближиха към Дерик. Те не бяха обикновени и това се виждаше от далеч. Носеха нещо като носилка на раменете си, но от онези, които бяха закрити в платнище и се возеха уж благородниците в тях.
Спряха се и се разпаднаха. Носилката падна и се разтресе. Нищо не се случи първите няколко минути, но от нея изпълзя нещо, което приличаше на жена, но определено не можеше да бъде това, на което изглеждаше. Беше ужасяваща гледка, поне за тези, които за първи път виждаха такова създание.
Един силует полетя и заби косата си в главата на това създание. Бялата й кожа изпъкваше под червените разрези, които си беше направила. Черната й коса бе по-гъста от гора, а устните й - червени като на роза.
Нищожеството, което приличаше на жена се изпари, а тя издърпа косата си от нея.
- Проклятие! - Изруга с мръсна злоба тя. Хвърли косата си по едно дърво или поне на такова приличаше. Тя го разцепи, но нея не я интересуваше. Обърна се и погледна новопристигналия.


- Аз съм Дона Скерифиълд. Заместничката на Ян Оу за този ден. Както виждаш, не съм предпочитана от учениците, ако и ти решиш да си отидеш, ще разбера.
Ядосана беше.
- Не знам защо винаги мен ме пращат да замествам Ян. Досада! Утре той ще е на лице. Ако искаш остани, ако ли не... - тя посочи изхода - натам!

Дойдох до тук и о какво да видя - новият ми съквартирант зарибява момичета.
-Пхахаха.... - засмях се и продължих като го подминах като малка гара. Обикалях и търсех как му беше името...Левис. Проблема беше, че не знаех как изглежда. Забелязах едно русокосо момиче, по- малко от мен и се приближих.
-Търся Левис Кроу. Случайно да знаеш къде е?
Дано този лентяй да беше тук. Исках вече да почвам да тренирам. Време беше търсенето да започне.

Момичето повдигна пръста си и посочи един рус и рогат тип, който беше облян целия в кръв. Ама целия.
- Онова кърваво петно ето там. Доволен е.
И да. Изглеждаше лунатично доволен от живота. Смееше се.

И наистина като се обърнах видях един висок кървав силует. Беше толкова кървав, че не се различаваше нищо освен рогата, жълтите очи и лунатичната усмивка.
-Супер, паднал ми се е някакъв перко.... - измънках като тръгнах бавно към него. Всъщност ходех към гърбът му. Вързах косата си на кок по пътя и забих в него двете си ками, както винаги. Когато го стигнах се облегнах на стената, пъхнах небрежно ръце в джобовете на полата ми и продумах.
-Значи ти си Левис Кроу. Дориан Саки, новата ти ученичка. Ха честито!
Горкият, много хора биха го съжалили заради това, че ще ми е учител.

Левис се обърна ряско.
- И нека ми е честито! - Засмя се лунатично той.
Един ученик побърза да се приближи до Дориан.
- Гледай, не те познавам. Не го заяждай. Вчера е умъртвил над хиляда изкупители, а днес три пъти повече. Директорът го прибрал на сила. Не мисля, че е в състояние да разбере кое е шега и кое не.
- Затваряй си устата Лео!
- Да, г-не. - Скони глава момчето.
- Коя каза, че си ти? - Питаше той, докато стискаше кръвта от расото, което беше надянал. Определено на Изкупител.

-Никога не се заяждам. - отвърнах без даже да поглеждам въпросният Лео.
Да, не се заяждах. Просто си бях.....ъмммм....опърничава. Подадох ръката си под расото и малко кръв падна на нея. Доближих я до устата си и я облизах.
-Изкупител.....Копелета.... Дориан Саки съм.
Добре щеше да е ако този, чието лице още не можеше да се види хубаво, поне не знаеше за мен. Макар че и да знаеше сигурно нямаше да се учудя. И все пак...

- Дориан Саки. Харесва ми. Ела след час.
Левис се обърна и тръгна на някъде.
- Трябва да измия тази смрад от себе си.

Харесвало му било. Ха.... Харесва му сега. Ще видим по-нататък. До сега само един човек е успял да продължава да ме харесва. Каква ирония само. И аз се наричам дъщеря на родителите си, които бяха едни от уважаваните и добри демоноподобни - образовани, силни, работеха страхотно в екип, ерудирани. А аз по нищо не приличам на тях. Отрепката и черната овца на семейството. Още от малка приятелите им им го казваха, но те не вярваха. Мислеха, че детето им няма да има проблеми да следва стъпките им. Кой се оказа прав, а ?
Обърнах се към Лео:
-Можеш да вдигнеш глава, момче. Тръгна си.

- О, знам, че си тръгна. Просто видях нещо интересно там. Е - усмихна се той, - аз ще тръгвам.
И да. Защо да не тръгнеше. Под земята имаше нещо, което закова интереса му и това трябваше да се провери. Ян Оу.

Повдигнах пръстите си както си го правех, във формата на V и сама тръгнах към изхода. За час можех да хапна примерно. Правех го рядко без това, но преди първата си тренировка, сигурно щяха да ми трябват сили. Кой знае ония перко какво ще измисли. Учители....ъх.....

Ето, че пак се върнах тук. Разкарване, разкарване.... Запалих си нова цигара. Като, че ли някаква си ще ми каже дали ще пуша или не. Щом искам да се тровя ще го правя. Седнах на земята в един от ъглите. Не оставаше повече от 5 минути да изтече часът, в който кървавия ще се завърне. Издишвах дима в кръгчета и затананиках една песен, която измислихме с Леопол като малки, специално за уменията на демоноподобните:
- Кокалчето на пръста се връзва за кокалчето на петата.
Кокалчето на петата се връзва за кокалчето на ходилото.
Кокалчето на ходилото се връзва за кокалчето на крака.
Кокалчето на крака се връзва за кокалчето на коляното.
Кокалчето на коляното се връзва за кокалчето на бедрото.
Кокалчето на бедрото се връзва за кокалчето на гърба.
Кокалчето на гърба се връзва за кокалчето на врата.
Кокалчето на врата се връзва за кокалчето на главата.
Тези кокалчета, тези кокалчета се разхождат наоколо.
Тези кокалчета, тези кокалчета се разхождат наоколо.
Тези кокалчета, тези кокалчета се разхождат наоколо.

Не се бях сещала за нея от години. Как ми хрумна и аз не знам.

Левис не можа да се сдържи и се изсмя истерично.
- Детска песничка ли си пееш?
А къде беше той? На онова изсъхнало дърво. Странното беше, че все още не се беше изкъпал или там, каквото смяташе да направи преди час.
- Не ме гледай така. - Направи се на срамежлив. - Установих, че ми харесва. Това прави ли ме изратеняк?!

Станах и вдигнах глава към него.
-Да, прави те !
Руса коса, жълти очи, обица на устата, рога.
-Кой си ти? - попитах сериозно. Той ме изгледа учудено. След няма и минута мълчание се ухилих лукаво и продължих:
-А, да. Ти си Левис. Не можах да те позная без кръвта по лицето ти.
Трябва да му се признае на копелето, че беше хубав. Е....какво от това. Хубави мъже бол, такива, които си заслужават - йок.

Левис скочи и се походка на любопитна котка се приближи към Дориан.
- И какво следва сега?
След като беше избил онази бройка Изкупители, Левис не беше на себе си, но това му харесваше. Сигурно бяха мизерните им проклятия и рогатни, който хвърляха по него, докато ги съсичаше с косата си или онези същества, които призоваваше хаотично, им изпиваха кръвта. Да. Гледката беше красива, но можеше и повече. Жалко, че онези копелета бяха свършили, иначе щеше да ги унищожи всичките!

-Ти си учителят. Ти ми кажи. Аз съм само една слабачка, дошла да се обучава, защото в нищо не я бива.
Говорех изключително искрено, макар че беше явно, че се иронизирам. Не, че бях велика, но не бях и последна дупка на кавала. А нещо в този тип ме караше да не му вярвам. Ясно беше от началото, че въпреки учител и той ще е причислен към тези, с който няма да има какво да си кажа, освен по работа. Което ме устройваше.

- Желая да те разпоря. - Засмя се Левис.
О, да. И настина искаше да я разпори. Да разгледа всяка една част от тялото й, да я докосне. И едвам се сдържаше да не направи това. Чакаше само удобен момент, с който ще може да се извини пред онзи глупак с килима от пръст или каквото беше там.
Напомняше му за брат му. Брат му? Не точно, но да.
- Свали тези ками от косата си. И ми призови нещо. Внимавай какво, обаче.

- Желая да те разпоря.
-Не може.... -казах най-спокойно.
- Свали тези ками от косата си. И ми призови нещо. Внимавай какво, обаче.
Хванах камите, махнах ги и косата ми се разпиля. Застанах на колене, с едната кама прерязах вената на лявата си китка и кръвта потече. С десните пръсти взимах от течността и с нея нарисувах пентаграм на пода. Заедно с кръвта почнах да циркулирам черната си магия и тя почна да излиза на ивици от възглавничките на пръстите ми. Магията се пропиваше в кървавите линии и се наслагваше в тях, като направи фигурата завършена - кръвта беше жертвата за подписване на устен договор с животното, а магията беше това, което ще го привлече на повърхността. Сложих кървавата си ръка в центъра на фигурата, затворих очи и се концентрирах. Целта ми беше адска хрътка. Продължих да изсипвам от себе си енергия, която контролирах да пробива през земята, почвата и надолу през нашата действителност, за да стигне до адските огньове и да сграбчи...не... да повика сама хрътката. По време на процеса шепнех на сатанински, който бях научила от баща си. Обещавах, че няма да нараня кучето, ако се съгласи да дойде до мен. Че ще се защитаваме взаимно и ще го уважавам, ако и то ме уважава като негов господар. Тези неясни за много хора думи също достигаха до небитието по струите магия, които не спираха. Производствените ми способности бяха доста добри и трудно и бавно се уморявах. Накрая дойде и финалната част. Вдигнах рязко длан, още кръв се събра в нея. Извиках силно и заповеднически:
-В името на Ада и неговите последователи ела при мен!
След което тряснах дланта си пак в центъра. Пентаграма засвети в много тъмно синьо. Освен ако не бях сбъркала нещо, не оставаше нищо друго, освен животното да се появи при мен.

Докато Левис се беше отнесъл на някъде, да бленува и жадува цялото унищожение на Изкупителите, които мразеше дори по-дълбоко от дъното на душата си, нещо друго привлече вниманието му.
- Уу... Онази чернокосата пак е тук. Това означава, че онзи глупак трепе някъде някой... Как му завиждам само.
Тогава Левис обърна погледа си към Дориан, защото нещо падна на земята. А, ама това било ръката й. Левис огледа добре ситуацията - кръв, пентаграм, измишльотина за заклинание - голяма работа.
- Няма да стане. - Поклати глава иронично той и наистина нищо не стана. - Липсва ти... как да кажа?! Дар слово.

Навдигнах само погледа си към него.
-Не думай.
Тоя шегуваше ли се? Липсвал ми дар слово. Че това съм аз. Много ясно, че ми липсва дар слово. Той от къде пада? А, чакай....Забравих, че този не ме познава като повечето.
-Какво трябва да кажа?

Левис започна да размахва пръст като диригент.
- Правиш същата тази жозева, но заклинанието е друго.
Левис натопи дланта си в нейната кръв, направи подобно нещо, което и тя и измърмори нещо като:
- Капки кръв се капят и покриват гърдите ти. Капки пръв се стичат и закриват пола ти. Извалете се в река, блестящи намерения, плуващи, падащи, по-богати, държащи се, разтягащи се, продължаващи напред и танцуващи, носени от вятъра на промяната и нека в ритъма на романса ви донесат още един шанс. Продължаващи напред и танцуващи, носени от вятъра на промяната. Напред и напред продължава живота, докато някой нов не се появи...
Пентаграмът засия и преградата между двата паралелни свята се разцепи, позволявайки на невиждан, огнен звяр, да прекоси прага между тази реалност и онази, която малко хора познаваха.
Хрътката нададе бесен вой и седна до господаря си.

-Доообрееееее.....
Това сега си беше неговата хрътка, затова аз направих още един нов пентаграм. Не ми пречеше, че кръвта ми тече, още произвеждах и магия. Както казах тялото ми беше издръжливо, което си личеше и от всичките белези. Концентрирах се повторно. Заизпусках енергия от цялото си тяло. Пентаграма почна да свети, а енергията витаеше около него като изпарения. Почнах да каканижа думите със сигурен тон. Беше нещо като транс, опит да докоснеш животното, което привличаш на твоя страна. Напрягах силите и мозъка си и почнах да чувствам как земята под мен почва да се пропуква и преградата се разрушава. Чувствах, че става.
-Капки кръв се капят и покриват гърдите ти. Капки пръв се стичат и закриват пола ти. Извалете се в река, блестящи намерения, плуващи, падащи, по-богати, държащи се, разтягащи се, продължаващи напред и танцуващи, носени от вятъра на промяната и нека в ритъма на романса ви донесат още един шанс. Продължаващи напред и танцуващи, носени от вятъра на промяната. Напред и напред продължава живота, докато някой нов не се появи...
Накрая тонът ми стана по-силен и още по-сигурен, магията излизаше на талази, а пода се тресеше. Това бе първият път, в който призовавах. Още няколко секунди и имах чувството, че цялата зала се тресе в очакване. Когато изрекох последната дума бързо и сепнато отворих очи в очакване.

Това, което беше пред Дориан не можеше да се нарече хрътка, по-скоро адско паленце или нещо подобно.
- Жено?! Каква беше тази нерешителност в гласа ти?! - Поклати глава Левис. - Приближаваш все все повече и повече до разпорването.

/Призоваване на Адска хрътка - I ниво, 10 опит, 4 магия./

Последното изречение изобщо не го отразих. Снижих глава до нивото на палето.
-Какво можеш да правиш ти?
Кутрето изджафка и ме близна по носа.
-Ясно. Ще те използвам ако трябва да убивам мухи.
Седнах си на задника и превързах китката си. Чак тогава забелязах, че Левис стои над мен и ме гледа опулено. Погледнах го упрекващо:
-Какво? Поне е сладък!
Напушваше ме на смях, но успях да се сдържа. Утре или след някой друг ден щях да пробвам отново.