Тренировъчните площадки

Погледнах го състрадателно.
-Мислиш, че не знам ли? Точно затова искам да те разпитам за твоя. Обмислям варианта да се преместя при него.
Не позволявах на лицето ми да се появи каквато и да е следа на смущение. Въпросът сега бе как да процедирам.

- Ян по-скоро ще те убие, отколкото да те вземе под крилото си. Знам какво е намислил онзи боклук зад теб. Виждал съм го и друг път. Та, ще нашадаш или ще ми говориш изкусително през цялото време? - Засмя се той. В какво ли я беше набутал Левис?

През цялото време, което губех в приказки ръцете ми бяха зад гърба ми, така че да не се виждат. Докато говорех, чоплих и ръчках раната на ръката ми, която си бях направила по-рано за призоваването. Кръвта не беше кой знае колко много, но беше почнала да се стича. Събирах я в шепата си, за да не се излее на земята и вече цялата беше пълна. Докато тялото ми отделяше червената течност аз вкарвах черната си магия в нея и я правех отровна. Може да не съм много напреднала, но все пак бях демоноподобен и това си ми беше заложено. Помня, че първия ден в който дойдох тук обясних на директора какво умея и какво не. Че мога да правя кръвта си отровна поне като за първо ниво, ако не ме лъже паметта беше споменато.
Както и да е отплеснах се. Макар, че магията е много тя ме слушаше. успявах да я контролирам. Замислях се върху вътрешността. Черният дим проникна в цялата ми същност. Сърцето ми изтласкваше магия с всеки удари и тя проникваше в кръвоносните съдове и мускулите, докато се създаде отровата.
-Та, ще нападаш или ще ми говориш изкусително през цялото време?
Усмихнах се мрачно. Все едно черен облак се показа пред очите ми. Без да му отговоря, още докато се смееше, рязко изкарах ръка иззад гърба си и с бърза засилка плиснах кипящата кръв в лицето му.

И тя попадна точно в целта си. Мъжът се стовари на земята и запчона да се задушава. Стоновете му бяха изключително гнусни, хриптеше и не му се разбираше нищо. Всичко спря. Беше мъртъв.
- Отлично. - Левис започна да ръкопляска. - А сега се опитай да го повдигнеш?

Не знам защо, но бях малко разочарована. Очаквах след като не е толкова глупав да има по-голяма съпротива. Даже в главата ми се въртяха сцени как ако понечи да отвърне въпреки горенето, ще хвана лопатата и ще го прасна по главата и ще му я набуча в гърлото, но както и да е....
Сега следваше втората половина от работата. Повдигането!
-Нека зомбирането започне. - позволих си да се пошегувам малко.
Концентрирах се и разлях магията си хубаво по продължението на цялото тяло. основна роля тук играеха ръцете и в частност пръстите, но винаги си оставях магия и в останалите части на тялото за по-голяма стабилност. Естествено близо 90% от нея ми беше в дланите. Протегнах ръка към трупа и изпратих бавно черната си енергия към него. Тя влезе през гърлото му и се прокара по всички органи, мускули и стави. От време на време някоя част от него трепваше инстинктивно, реагирайки на Съживяването. Гледайки цялата тази картина не усещах нищо. Погледа ми бе пуст. Вече разваленото от изгарянето лице, безизразно, носещо миризмата на смърт....Нищо от това не ми повлия. Даже и не трепнах. Все едно всеки ден правех това като рутина. Явно наистина можех да мисля като Смъртта, както каза Левис. Единственото вътрешно вълнение бе свързано с опита ми да постигна пълен контрол над тялото. С енергията си подсилвах всичките му органи, карайки ги да заработят отново. Единственото нещо, което не можеше да се контролира бе мозъка, иначе тогава щяхме да говорим за прераждане, а не повдигане. И така магията ми вършеше своята чудна работа, циркулирайки пълноценно във вътрешността на мъртвия мъж. Всеки момент очаквах да отвори безжизнените си очи.

Мъжът отвори своите очи - безизразен. Левис едва сдържаше усмивката си. Искаше да избухне в див и истеричен смях, че чак сълзи да рукнат от очите му, но трябваше да се сдържа, поне за сега.
- Е, изправи го де - поодкани я той.

Левис беше намислил нещо. Личеше си от километри въпреки, че се стараеше да не го показва.
- Е, изправи го де.
Гледах го с крайчица на окото си. Магията вече беше обхванала целият труп, като невидима носилка или нещо подобно. Засилих "моста" между моето и неговото тяло още повече. Енергията се беше разпределила по равно под формата на пласт под кожата на мъртвия, органите бяха изпълнени, крайниците заздравени. Повдигнах ръката си нагоре в жест, който да го накара да се изправи, като чрез мозъчните си импулси, изпратени по невидимите нишки заповядах на трупа точно това.

И мъжът се изправи.
- Добре се спрвяш. - Изкиска се Левис и вече не се сдържаше. Смехът му обля цялата зала. Смях, много наподобяващ някакъв велик негов триумф, някаква малка или голяма лична победа над най-омразния му враг.
- Къде гледаш? - Чу Дориан и понесе ужасяващ удар в коремната кухина. Кръв бликна от устата й и тя се стовари на земята. - Аз съм ученик на Ян Оу, скъпа моя. - Трупът й говореше. - Да не си мислиш, че с нещо толкова примитивно ще успееш да ме сринеш. - И сякаш лицето му се разтече, покапа на пода и се превърна в прах, а на мястото му стоеше неговото си собствено - непокътнато. - Време е да се позабавляваме малко. - Засмя се по-гнусно дори от Левис той.
- Шегаджия си, а? - Обърна се Левис към него.
- Ти знаеше през цялото време - отряза го той, докато една коса се материализираше от кости в ръката му. - Съжалявам, скъпа, но ти ще бъдеш моя марионетка. - И замахна.
- Защитавай се! - Изкрещя Левис, като Осоиден капитан.

/Опиши действията си, но не забравяй за гадния удар./

Някак си като по чудо успях да се претърколя бързо и да избегна първия замах. Болката беше силна, но точно тя, а и цялото това театро ме вбесиха. Гнева ми беше голям и се виждаше от километри. Нямаше да позволя да си играят с мен. А точно този гняв ми даде по-висок адреналин от обикновено. В главата ми беше само гледката как ще омъртвя това говедо. Поставих ръка на изплютата си кръв. Може би трябваше да му благодаря за удара, защото поне нямаше да губя време да се режа. Той ми я даде наготово. Призовах двете кучета и те се пръкнаха изпод земята. Всичко стана за мигновения. Не исках да прибягвам до тях, но корема ме болеше и малко или много стоя привита, затова щях да използвам тяхната сила. С няколко ясни ядни жеста те се нахвърлиха върху мъжа от двете му страни, като едното се целеше в главата, а другото в краката. Исках да го разкъсат на милион парчета. Бях освирепяла от злоба. Докато нападаха се изправих и хванах лопатата му. Той имаше коса аз имах.....ъъъъ.....селско сечиво.
-Не съм ничия кукла! - казах както на противника си, така и на Левис, така и на самата себе си.

Едното куче полетя наляво, другото надясно и се изпариха. Дориан беше закована за стената и останала без сечивото си. Мъжът, който искаше да убие беше проснат на земята и някакви мъже с кръстати маски го бяха приковали за земята. А два огромни звяра, каквито не беше виждала Дориан до този момент бяха заобиколили Левис, а те самите бяха в капана на неговите същества.



И битката им започна. Жестока.
- Виж ти, виж ти, виж ти, какво докара умрялата кобра.
- Левис. - Гласът беше спокоен, но някак плашещ. - Какво си представяш, че правиш?
- Избивам учениците ти, Ян? - Отговори щастливо той.
- Неуспешно. - Беше единственото нещо, което Ян имаше да каже. Земята се отвори и погълна всички що беше негово. Останаха само Левис и Дориан.
- Е, край на забавата... - Измрънка той.

/Съживяване - I ниво, което върви с 5 опит, 5 магия. От битката с мъжа получаваш 10 опит, 3 магия./

Ян дойде, стана каквото стана и после изчезна. Вече можех да мърдам. Стъпих стабилно и си поех тежко въздух. Погледнах към Левис:
- Е, край на забавата...
Почнах да вървя към изхода подминавайки го безразлично.
-Махам се от тук.
Бях ядосана, бях бясна, бях уморена и най-вече не ми се занимаваше с детските му глупости. Този ден беше от шибан по-шибан. Като се почна от сутринта, та чак до сега.

След около десетина минути пристигнах. Не можах да го видя, явно беше с някой друг ученик или ученици, все тая затова реших да не губя време докато го чакам, а да почна. Взех да разтягам тялото си с физически упражнения. След като свърших направих няколко обиколки из залата тичешком за загрявка. Всичко това ми отне не повече от половин час. Още десет минути пушене на прозореца и пак чакане.
Седнах на земята и разрязах дланта си. Потече кръв. Вчерашната отрова беше недостатъчна. Исках да се опитам да я направя много по-отровна. Като на змия, чието ухапване те убива за секунди. Затворих очи и почнах да се концентрирам, да вливам енергията в кръвта си. Трябваше да усъвършенствам това умение на много по-високо ниво от първо или второ.

- Защо? - Чу зад гърба си. Ян Оу.

Не се обърнах, но не мога да отрека, че ме побиха малко тръпки. Познах веднага гласа му.
-Защо какво?
Наистина не знаех какво има предвид, а нямах навик да отговарям на въпроси, които не разбирам.

Ян не обичаше тези игрички - правя се на разсеян, но за сега разполагаше с голяма доза търпение, чиито ломит можеше да се изчерпа всеки момент или никога.
- ...го нападна? - След известна доза мълчание довърши.

Ясно! Говореше за ученикът си. Добре щом толкова иска да знае нямаше да го лъжа.
-Защото ми трябваше труп за марионетка. Явно Левис смята, че е по-добре да си набавя един по трудния начин отколкото просто да отида до гробищата. А и за престоя ми тук забелязах, че обожаавааа да те дразни.
Оставих ръката си за малко и запалих цигара. Не е учтиво да се говори докато се тренира. Или поне е разсейващо.
-Не си мисли, че имам нещо против учениците ти. Дали щеше да е твой или на онази рижава жена, нямаше да има голяма разлика. Както и се обзалагам, че те биха ме нападнали по същия начин без да се чудят дали е морално или не.
Вдишах и леко се засмях на себе си и този път не беше иронично.
-Знаеш ли до някъде му завиждам. Сигурна съм, че ако нещо се случи на мен Левис никога не би се заинтересувал. Даже не би забелязал.....

- Това няма как да разбереш... - монотонният му глас беше отвратителен.
- Но ние с теб имаме недовършена работа, не мислиш ли? - Гласът - нямаше как да го сбърка - огромният и глупав момък, който се бе опитала да убие вчерашния ден.
- Имате сметки за довършване. - Заяви Ян. - Моята работа тук е приключена. - И земята го погълна така, както го бе и въздигнала зад гърба на Дорина.
- Е, красавице... да продължим. - Засмя се той. Две адски кучета вече ръмжаха зад гърба на Дориан. И я връхлетяха.

/Знаеш какво да правиш./

Усмихнах се лукаво
-Взе да ми писва от теб.
Направих кълбо напред, за да избегна кучетата. Светкавично се изправих и за секунда освободих магията си. За още една пред момчето се разкри демон с дълга снежнобяла коса, две големи сребърни крила. По-висока, по-силна физически, по-издръжлива, по-бърза. Но това нямаше да има значение за него. Щях да го направя свой. Кръвта от дланта ми още течеше прясна. Събрах цялата си магия в нея, подплатих я и с аура и гняв, който се помпаше от сърцето ми като вълни. Замахнах с нея и тя попадна в очите на едно от кучетата. Това не беше огън, беше си чиста отрова и щеше да им повлияе. Разбира се бях наясно, че няма да го убие, но и ослепяването щеше да ми е от полза. Докато двете животни се блъскаха едно в друго заради раната на едното, ги прескочих. Установих, че скока е много по-висок от тези с нормалното ми тяло. Когато бях във въздуха минавайки през другото извадих катаните си и ги запратих в прешлените на врата на второто куче. Преценката ми беше доста точна, но нямах време да преценя дали са попаднали в целта. Преземих се като някой прилеп пред момъка и измъкнах веригата си. Замахнах с нея към врата му. Удушването бе едно от любимите ми.

И той се остави да бъде хванат във вериагата на тази проклета жена, която не знаеше какво я чака. Тя се обви около врата му, а той я хавана с лукава усмивка на лице. На ясно беше, че можеше да го удуши, при равни други обстоятелства.
- Наахх, нахх... - прошепна той. - Знаеш ли какво е антагонист? - Зъбите му блеснаха а светкавицата тръгна по веригата. Удряйки и поваляйки Дориан на земята. Последва още един електрически удар, а тя все още беше в съзнание. - Бодлива си, а?
Изрита я в ребрата и Дориан пусна веригата, докато се търкаляше настрани. Момчето я слече от себе си.
- Това е краят! - Замахна с косата към главата й.

/Опиши последните си мисли./

Всичко изглеждаше на зле. Тоя не беше толкова тъп, колкото явно си мислеха хората. Когато замахна към мен даже не знаех дали да се опитам да го избегна. В момента тялото ме болеше достатъчно, че почти да не мога да го движа. Просто затворих очи, а учудващо даже за мен, последното което си помислих бе, че адски много ми се пуши. Дълбоко в мен оставаше надеждата той да не улучи или нещо такова.

И косата му изкънтя. Заби се в нещо. Дориан усети как по луцето й започва да капе кръв. Топла и приятно ухаеща. Чу някакъв самодовлен звук, явно копелето се радваше на своята победа. После чу стъпки назад и падането на нечие тяло. Отвори очи и видя гърба на Левис. Косата беше забита в половината му тяло. Не можеше да види луцето му.
Левис се усмихна кърваво на гнусното копеле, което седеше паднал пред него. Кръвта му закипя, буквално, както тази на него, така и пази, която се стичаше по земята. Чу се рев - такъв, какъвто не можеше да означава нищо друго освен смърт. Почвата започна да се надига и цяла армия от немъртви се надигна от земята, буквално разоравайки непоправимо половината Акадения.
Левис направи крачка напред и сякаш пръстта ревеше от тежестта му. Изглеждаше като самия ужас в плът и кръв - нещото, което не искаш да видиш, ама никога.
- Мразя Антагонисти - Изсъска той и кожата на Дориан настръхна дали от електричествово или от чудовището, което се опитваше да излезе от кожата на Левис. - Сега си мой.
И момчето се пръсна на стотици хиляди пърченца месо. Още преди и да успее да си помисли да напдне Левис, той бе разсечен от мъж - чист, изключително жив или поне така изглеждаше и непоправимо красив. Левис изтръгна косата от тялото си и земята започна да поглъжа огромната му армия обратно в недрата си, както и онзи странен красив мъж.
Не каза нищо на Дориан, дори не се обърна. Но тя вътрешно го усети, че съвсем скоро ще я намери и нещата ще се променят... поне в някаква посока.

/4 опит; 1 защита/

-Какво по.....
Гледах, но не вярвах на това което виждам. Първо, че Левис се застъпи за мен. Второ онзи странник и цялата случка. Навдигнах се и пропълзях до падналият на земята си учител. Положих главата му в скута ми.
-Глупак. Защо ти беше да го правиш. Можеш да умреш. - в гласа ми се прокрадваше нотка на загриженост, която не бях очаквала. Реално се тревожех за него, а даже не знаех в какво състояние е. Чак сега се сетих какво бях казала по-рано, че няма да му пука ако нещо стане с мен. Явно грешах. Не знам по какви причини се застъпи за мен, но ето, че го направи и му бях благодарна.

Нечия сянка падна на Дориан. Тя надигна очити си и го видя, пушеше.



Той не изглеждаше на раса, която беше виждала до момента. Приличаше на Асасин, но определено не беше такъв. Не беше и Демоноподобен, нито Антагонист. Мъжът, момчето, погледа малко Дориан, после Левис, после отново Дориан.
- Аз ще поема от тук - заяви надменно той. - Свободна си.

-Аз ще поема от тук. Свободна си!
Гледах с облещени, насълзени очи. Реално за първи път в живота си бях толкова близо до смъртта. Всичко беше толкова неочаквано.
-Аз....
Не знаех какво да кажа, не знаех какво да направя. Знаех само, че нямах сили за нищо, за абсолютно нищо. Станах бавно и се запътих към изхода като някакво зомби. Даже по-лошо-като сянка. Безтегловна.

Вървях пушейки и оглеждах обстановката. Няколко колони бяха срутени, няколко счупени прозорци. Щеше да падне голяма реставрация. Нямаше никой. Всички се занимаваха сигурно с документация или описи на случилото се, а учителите и учениците даже не си помисляха да тренират тук. След около десет минути вървене стигнах до крайната стена чак в дъното, където светлината беше по-лека.