Тренировъчните площадки

- Имаш ли на представа колко ще струва на Академията, за да възвърне предишния си вид? - Азура седеше високо на стената. - Това ще ни излезе през носа, но добре, че държавата е развита и може да си го позволим. Левис никога не е мислил с главата си както трябва. Цялата му армия да се пяви туко така, разрушавайки две трети от цялата училищна сграда, че и малко отгоре. Определено Лусианчо трябва да го накара да си плати за това. На такива ли места се призовават скелети и НеМътрво създание? Яре... яре... усещам, че ще трябва да работя за това...

-Тогава предполагам, че трябва да се радваме на игрите. Там ще паднат пари, нали така?
Изгасих фаса си и го хвърлих през импровизирания прозорец, който си беше дупка в стената.
-Което ме подсеща - ти смяташ ли да участваш в тях ?

- Разбира се. Имам да връщам на един Кучепазител малко бой. - Засмя се той. - Асасини - лесно се промъкват и те нападат в гръб, когато целия си в рани и на ръба на смъртта. - Продължаваше да се смее. - Явно съм по-корав отколкото онзи е преценил.

-Отмъщение! - усмихнах се доволно - Най-добрият адреналин.
Плеснах с ръце в готовност.
-Е, добре тогава. Да започваме. Какво си измислил за мен?
Време беше да видим как се справя Азура като учител. Нещо ми подсказваше, че има голям талант, макар и скрит.

- Нека първо те попитам... - Засмя се Азура. - Какво видя, когато Левис го повика?

Изтръпнах при спомена.
-Мъж....Висок, хубав. Определено не приличаше на мъртвец. Изглеждаше жив колкото ние двамата. И силен. Много силен....После просто изчезна в земята.

Азура се усмихна и един скелет изпълзя от дупката си. По черепът му започнаха да се редят буци пръст, докато не продоби почти човешко изражение от нея.



Притежаваше абсолютно същото лице, което Дориан бе видяла - толкова подробно изписано. Явно Азура го познаваше това нещо добре.
- Знаеш ли кой е това?

Ококорих се. Поклатих отрицателно глава.
Същият, който Левис повика.
А дали беше един и същ или двама различни придобиващи еднакъв облик един дявол знае.

- Запознай се с Лорд Валак. – Засмя се Азура доволен. – Валак е е име на демонично същество, плод на мистификация, основана на изтръгнатото с жестоки мъчения от обвинени във вещерство. Според описанието на обвинените във вещерство, Валак е могъщият Велик повелител на Ада, който има над 30 легиона от демони под своя команда. Разказва се, че Валак дава верните отговори за скрити съкровища, той разкрива къде могат да бъдат видени змейове, дракони и немъртви като самия него, и ги прави безопасни за магьосниците. Това говори ли ти защо с появата на този красив мъж изникнаха и четири легиона мъртъвци? На ясно ли си със силата на Левис? Аз, че дори Ян Оу не може да призове Валак, а за Лисичия е изключено. - Азура се плъзна надолу по стената, тупна произведението на изкуството си и то се разпадна на прах. – Въпреки всичко Валак има собствена воля и сам решава на кого да служи. Чудя се какво ли е направил Левис, за да се докопа до изключително същество като това? – Азура плесна с ръце, недочаквайки своя отговор. – Е, Дориан, да оставим Принц Валак на страна и да поговорим за съществото, което носи отвратителното име, поне за мен – Амит. Знаеш ли какво е това? Не, по-скоро ме остави аз да ти обясня. Амит е страховит и опасен женски демон от Молецоидната митология, представляващ хибрид от лъв, крокодил и хипопотам. Тя е известна с това, че пази Везните на правосъдието в Руя – отвъдното на молците, и поглъща сърцата на мъртвите, които според присъдата не са водили достоен и праведен живот. Мъртъвците често са погребвани с фигурки на скарабеи, понеже Амит се страхува от златните бръмбари. Наричана е още „Пазителят на везните“, „Поглъщачът“ и "Величието на смъртта". Разбира се – Азура погледна Дориан в очите, - предполагам още не си схванала за какво може да използваш подобно нещо, нали? Срещи мъртви войници на сънародник. Борбата е кратка, но помага. Лимитът й е трима и може да се призовава само веднъж на ден. Е, искаш ли да се запознаеш в това същество?

Слушах по-внимателно и от внимателното. Значи ето колко силен е Левис. Чудя се защо Лисичи ме сложи точно при най-добрият от тримата учители. Сигурно за всичко си има причина. Но не можех и да мечтая да призова Валак. Не и сега. Не и скоро. Колкото до женския демон, явно за нея имах по-голяма възможност. А и може би факта, че бяхме от еднакъв пол, ако може да се нарече така, може би щеше да бъде в моя полза. Да не говорим, че много ми харесаха определенията "страховит" и "опасен". Значи щяхме да се разбираме.
-Е, искаш ли да се запознаеш в това същество?
-Да! - отвърнах кратко и ясно.

- В началото на времената, когато нито горе имало небе, нито тук долу земя, във всемира се въртели само прастарите води: Апсу, сладката вода, и Тиамат, големия солен океан. Съзидателното божествено слово все още не било призовало нищо от безименността. От единението на Апсу и Тиамат, древните хаоси от мъжки и женски пол, се родили Лахму и Лахаму. Те дали живот на висината и дълбината — на небето и земята Ансар и Кисар. Ансар и Кисар дали живот на владетеля на небето Ану. Ану създал силния, смелия и мъдрия Еа. И Еа бил по-могъщ от своите създатели, от предишните богове. - Азура я погледна. - Повтори го.

Слушах внимателно и запомних всяка една дума. Ако така се призоваваше не знаех дали ще имам време да го направя в битка, но това нито за момент не ме отказа. Застанах с изправени рамене и стойка и повторих думите сякаш разказвах някаква приказна легенда и все пак твърде убедена в правотата на думите.
-В началото на времената, когато нито горе имало небе, нито тук долу земя, във всемира се въртели само прастарите води: Апсу, сладката вода, и Тиамат, големия солен океан. Съзидателното божествено слово все още не било призовало нищо от безименността. От единението на Апсу и Тиамат, древните хаоси от мъжки и женски пол, се родили Лахму и Лахаму. Те дали живот на висината и дълбината — на небето и земята Ансар и Кисар. Ансар и Кисар дали живот на владетеля на небето Ану. Ану създал силния, смелия и мъдрия Еа. И Еа бил по-могъщ от своите създатели, от предишните богове.

Нещо в съзнанието на Дориан се случи. За миг усети чуждо присъствие, но може и да беше само нейното въображение. Главата й се замая.
- Може пък и да успееш да призовеш това нещо.
Светът започна да се преобръща пред очите й и тя сякаш се бе озовала в различно време, място и измерение.

/Свободно РП./

Кръговрат! Така може да се нарече това, което изпитах. Безтегловност физически погледнато. Едно е сигурно - не бях при Азура вече. Премрежи ми се пред очите и за миг бях като сляпа. След това като че ли съзнанието ми се отвори и виждах, чувах, усещах неща, които не бях до сега.
Пред очите ми се разигра сцена на главния път, в която врата на Бела бе пречупен. Нещо в мен се сви, а лицето се намръщи грозно. Но знаех, че това не е истина. Или не вярвах да е. Каквото и да беше знаех, усещах, че той не е напуснал тази земя, нито телесно, нито душевно.
След този пасаж, организма ми сякаш се нагря. Пот се стичаше от челото ми от някакво незнайно напрежение. Не ми достигаше въздух. Стенех сред тъмнината надвиснала над мен. Тя ме ужасяваше. Чувствах се полузадушена и парализирана от силният страх.. Сякаш тежък камък лежеше на гърдите ми и се питах дали не развивам инфаркт. Сякаш се озовах в напълно различно място, играеша напълно различна житейска роля. Бях облечена в затворническа униформа на райета. Водеха ме надолу по един коридор с каменни стени. Двамата войника, които ме конвоираха носеха на ръцете си подозрителни жълти ленти със звездата на Давид и приличаха на родителите ми. Зад тях крачеше свещеник, който четеше от книгата на Второзаконието. Когато погледнах през рамо, видях че свещеникът е женският демон, който исках да призова. Не знаех как изглежда, но знаех, че е Тя. Беше навлякана с черна куртка на осиоденски офицер. В края на каменния коридор една двукрила врата се отвори и зад нея се видя осмоъгълна стая със стъклени стени. В средата й имаше ешафод. Зад стените бяха строени в редици измъчени мъже и жени. Всички те бяха голи и имаха един и същи тъп и мрачен израз. На ръката на всеки от тях беше татуиран син номер. На моята той беше почти изтрит.
Разнесе се някакъв пронизващ слуха шум и това ме върна в реалността. Така добре познатата ми безлична и пуста реалност. Като човек стреснат от страшен сън се заоглеждах търсейки лика на Азура.
-Всичко е наред-прошепнах -Всичко е под контрол. Аз се намирам в тренировъчните зали, в академията, тук във Феър Кийп. Ето същите сиви каменни стени, същите големи, изпочупени прозорци. Няма инфаркт, няма затвор, няма очи...

Азура я гледаше тъпо. Искаше да се заяде с нея, но сметна, че това не е моментът, после щеше да навакса.
- Ударило те е, а? Тя винаги всява ужас.

Хванах се за една от каменните колони, стискайки очи, за да ми се събере главата.
- Ударило те е, а? Тя винаги всява ужас.
Ужас друг път. Това си беше цяла друга реалност. За съществуването на други светове не ме интересува. Този, в който живея е достатъчно гротесков. Мозъкът ми пак възвърна старата си способност да сече като бръснач, поне в повечето случаи.
-Добре съм. - изсъсках озлобено и пак почнах да повтарям думите още по-злобно. Исках това създание да усети тази злоба и жестокост, на която бях способна. Защо? Защото тя явно беше същата. Исках да разбере, че помагайки ми ще може да бъде себе си и да нанася щети и кръв, колкото си иска, стига да се съобразява с желанията ми, както и аз с нейните.
-В началото на времената, когато нито горе имало небе, нито тук долу земя, във всемира се въртели само прастарите води: Апсу, сладката вода, и Тиамат, големия солен океан. Съзидателното божествено слово все още не било призовало нищо от безименността. От единението на Апсу и Тиамат, древните хаоси от мъжки и женски пол, се родили Лахму и Лахаму. Те дали живот на висината и дълбината — на небето и земята Ансар и Кисар. Ансар и Кисар дали живот на владетеля на небето Ану. Ану създал силния, смелия и мъдрия Еа. И Еа бил по-могъщ от своите създатели, от предишните богове.
Гласът ми беше вледеняващ, сякаш излизащ от най-скритите дълбини на душата ми. Изговарях думите в същата поза на колоната, все още със затворени очи, опитвайки се да не позволявам на нищо да ми повлияе и заблуди. Главата ми леко се клатеше в такт с ритъма на заклинанието. Тя трябваше да дойде при мен. Трябваше....

И нищо не се случи. Дориан не почувства нищо, дори не се пренесе в друга реалност.
- Мисля, че и от първия път те чу. - Поклати глава Азура. - Погледни нагоре, върхгу колоната.

Вдигнах глава и видях същество прилично на тези от книгите по митология. Размерите му не бяха големи колкото на хрътките, което до някъде ме успокои.
-Това ли е тя? - попитах.

- Да. - Каза спокойно той.

/Призоваване на Амит; 10 опит, 6 магия./

Поклоних се на Амит леко. Не знаех дали може да говори или не. Това беше първия демон, който призовавах така че може да се каже, че не знаех нищо, затова просто попитах Азура.
-Какво следва сега?

- Нищо. - Отвърна й той. - Тя просто ще седи там, докато не се появи нещо, което може да изяде. - Очите му се спряха на Дориан. - Ще те попитам нещо - от какво я е страх?

-Нямам идея! - отговорих откровено. - Предполагам от нещо...някой, който е по-могъщ от нея.
Кой знае, кой знае....

Азура не отговори, а просто поклати глава. Защо ли залагаше надежди за нея?
- Това е за днес. - Заяви той. - Усещам, че моят любимец се задава... чао. - Засмя се той и потъна в земята.

Направих жест с ръка за нещо като "чао". Погледнах за последно създанието, което след малко изчезна. Нямаше какво да изяде явно. Отидох до прозореца и скочих през него като се приземих плавно на земята. Тръгнах по посока столицата. Трябваше да се вясна и при онази учителка. Туко виж решили да тръгнат без мен.

И ето, че след обстойно обикаляне го зърнах. Беше облегнат на една от стените, с бинтован гръден кош. Беше се отдал на самотата си или пък на спокойствието. Не знам, но за първи път го виждах такъв. Изглеждаше спокоен, погледа му беше загубил истиричната си нотка поне в този момент. Сякаш наистина се беше отдал на някакво съкровено душевно състояние. Доближих се до него. Искаше ми се да му се метна на врата и да го прегърна, заради това, че ми спаси живота, но не го направих. Нещо ме спря. Същото нещо, което ме и подтикна към това желание. Само го изгледах с благодарност и го попитах.
-Как се чувстваш?
Това е най-доброто, на което бях способна.