Главният път

Този черен път беше главният в тази страна, можеше да те отведе почти навсякъде.
Като главен път не беше от най-безопасните, крадците и обикновените убийци винаги дебнеха своите жертви, а човешките сблъсъци бяха често срещани.

Наследникът на Найтли се разхождаше по прашният чакълест път . Ръцете в джобовете на сакото му , Косата прилежно обвита в кожи и затегната за гърба му. Нощта беше тиха , чуваха се само щурците и глухото ехо от стъпките му. Време беше да намери подслон. След известно време реши да върви до следващото населено място , чието светлини виждаше в далечината. Фар и навярно пушек от комини.

- Ой! - Чу зад гърба си той.
Гласът не му беше познат и звучеше някак по детски.
- Ой, бака! Чакай! Спри се!

Найтли малко се стресна , но не го показа . Кое ли дете обикаля по това време на вечерта ?!? Той замръзна , и се обърна бавно към посоката на виковете.

В далечината някой тичаше към него. Силуетът ставаше все по-голям и все по-голям. Джеймс вече виждаше ясно човекът и крехкото му тяло.
Момичето го настигна и се спря на една ръка разстояние от Джеймс.


- Здрасти. - Гласът беше детски, невинен и приветлив. - Ти ли си Джеймс Найтли?

Найтли се изненада , не беше виждал по-красиво момиче досега. Формите и - Перфектни . Очите и - Пленителни . Излъчването - Неповторимо . В един миг по дълъг от секунда обърканият Джеймс се опитваше да подреди думите в устата си . Най-накрая изрече само "Да" и то доста бегло и несигурно.

- В момента, в който те видях - започна момичето с доволен тон, че го е разпознала, - знаех, че си ти. Просто не можеше да сбъркам. Татуировка на дясната ръка, светла коса, много.... много.... - тъсеше подходящата дума - красиво тяло, сребърна коса и нашийник. - Засмя се тя.
Момичето се загледа в очите му за момент, сякаш се чудеше какво да каже, но тя много добре знаеше какво следва от тук нататък.
- Господарят Новалон Ерстуйн ме изпрати да те намеря. Мисията успешна. - Засмя се момичето и тръгна напред с бавна крачка. - Следвай ме.

Момичето направи няколко бързи крачки , след което Джеймс малко се върна в здравия разум и извика властно.
- Чакай малко , че за какво съм му на този твой господар Новалон ???

Момичето се обърна и се усмихна.
- Че аз от къде да знам?! Повечето асасини биха ми завидели за Изкуството ми наречено Следотърсачество, но от къде мога да знам аз тези неща?
Момичето се усмихна и бръкна с ръцете в джобовете си. Погледът й се спря на нощното небе, което беше необичайно светло и отрупано със звезди за тази част от годината. Сезонът просто не беше такъв, а това си беше цяло чудо. Всичко се виждаше толкова ясно, както и двете Луни. Може би за това беше толкова светло и спокойно, а може би не.
- Е, Джеймс Найтли, идваш ли с мен? Новалон Ерстуйн винаги получава това, което иска... - Тя се усмихна, като върна погледа си на него. - Или ще трябва да използвам сила?

Джеймс се усмихна , момиченцето го предизвикваше. Той спокойно грабна и разви косата . На лунната светлина тя блестеше студено като измръзнало слънце.
- И какво ще направиш ако не искам ? - Усмивката му беше игрива , очите сериозни . Той блафираше тотално , но това нямаше никакво значение . Изглеждаше заплашително .

Девойката се усмихна самодоволно.
- Ще те разпоря.
Жар блъфираше. Не можеше да си позволи да го разпори като агне, защото й трябваше жив. А, ако случайно се отплеснеше и го убиеше, нямаше да мине леко покрай Новалон Ерстуйн. Нещата щяха да загрубеят.
Жар започна да дебатира сама със себе си коя бе най-правилната постъпка в тази ситуация. Не трябваше да го убива, но в нокаултирането не беше особено добра. Често завършваше със смърт. Имаше и друга особеност в цялата тази ситуация - не познаваше силата му. Беше го следила през цялото това време, но нито един път той не се беше сбил с когото и да било или поне да бе направил какъвто и да е лек намек за Изкуствата, които владее. Това наистина щеше да е прекалено сложно за нея. Тя обичаше простите неща. Проклетият Новалон, защо не бе изптатил Тъндър. Той беше по-добър в тези работи от нея. Ах... наистина нещата ставаха много проблемни.
Е, нещата вече бяха започнали. Белокоското бе изтеглил огромната си коса и се канеше всеки момент да я нападне, за да защити живота си, който в действителност тя трябваше да опази. Ебати тъпнята, ама сериозно. Проклетията на Тъндър я следваше на всякъде.
Жар направи крачка напред, като ръцете й бяха все още в джобовете, а погледът й издаваше отчаяното й положение.
- Ти си на ход. - Каза студено тя.

Джеймс не издържа , малкото бедно момиче искаше той да нападне пръв . Той ! Наследникът на цивилизована фамилия с традиции. Гърба му се изкриви назад а устата му сама започна да се хили и то маниакално . Да нападне някакво девойче което не носи оръжие дори . След смеха той просто повдигна малко по-нагоре косата и изрече нежно.
- Не мила , първо дамите. - глупакът си мислеше че момичето наистина е беззащитно...

Докато Джеймс й се смееше маниакално, Жар вече беше зад гърба му. Груба грешка беше да се наведеш назад, за да се изсмееш на някого и той сега щеше да го научи. Нещото, което видя беше ръката й, после я усети върху челото си и гърбът му целуна страстно земята под себе си.
Жар седеше и гледаше надолу към него.
- Трябва да си знаеш мястото, Джеймс. - Каза тя, а очите й блестяха коварно. - Остани долу и няма да има последствия за теб.

Джеймс се изненада , но не достатъчно . Хвана момиченцето за глезените и я издърпа . За съжаление тя падна върху него и му изби всичкия въздух от дробовете . Не можеше да я хване с ръце , нямаше силата да го направи . Затова хвана косата и тя остана между него и дръжката на косата . Не се чувстваше сигурен , не трябваше да се прави на интересен .

"Мъже! помисли си Жар. Бяха толкова предвидими. Ти им казваш да стоят на едно място и те като малки и непослушни кученца си правеха каквото поискат.
Ръцете й бяха свободни. Определено този се правеше на интересен. Сега тя лежеше между него и косата му. Гледаше я в очите. Държеше я за красивата й коса. А не! Това нямаше да го бъде. Перверзник!
- И сега какво? - Каза тя с лек страх в гласа. - Твоя съм.

Джеймс настръхна , явно момиченцето го беше харесало щом досега не го беше пробола с нейната скорост. Нещо боцкаше кожата му , боже колко остриета има това момиче по нея ! Определено е опасна , може би дори убийца.
- Добре красавице , нека играем по твоите правила . Щом не можеш да ми кажеш защо съм му на господарят ти , поне ми разкажи за него . А между другото - спомена галантно Джеймс - съм готов да тръгна с хубавица като теб и до края на света .

- А между другото съм готов да тръгна с хубавица като теб и до края на света .
Тези думи само потвърждаваха на Жар мнението за мъжете. Ама найстина бяха неспасяеми. За какво я мислеше, по-дяволите?!
- Моля те - гласът й трепереше, - пусни ме. Рискуваш много, ако остана така...
Да. Рискуваше много. На Жар й свършваше търпението. По дяволите, защо искаха мъж като него жив на всяка цена?
- Това чувство... на страх... влияе на всичките ми сетива... - Очите на Жар се изпълниха със сълзи. - Пусни ме и повече не се доближавай до мен! - Едвам продума тя.
Когато една жена се страхуваше от мъжа, в случая под себе си, това не го ли караше той самия да се чувства велик и в безопастност, способен да извърши всички деяния на света и да остане безнаказан? Поне така Тъндър й беше казвал. Време беше да го провери. Косата все пак беше в изключителна близост до красивото й личице, с което тя не беше готова да се прости само, защото онзи червенокоско го искаше този жив.

Джеймс се изчерви . Бавно пусна косата на земята и повдигна момичето което беше по-леко отколкото изглеждаше . След това я пусна бавно и нежно на земята , вдигна косата и я уви в червената кожа която беше останала на земята до този момент . След като се увери че реликвата е закрепена здраво за гърба му се обърна и каза :
- Е , ще тръгваме ли ? Моля те , извинявам се за това , не съм искал да ви накарам да се страхувате , да не говорим да плачите ... Съжелявам от дъното на душата си .

Глупак!
Едвам сдържаше самодоволната си усмивка, като се опитваше да изглежда уплашена. Мъжете наистина бяха лесни. Поне не беше успяла да го убие. По-добре от това едва ли би могла са се справи.
Жар стана плахо обърна се и тръгна напред. Беше хубаво да си пази гърба и точно това щеше да направи. Не знаеше дали може да му се има вяра или не, но съдейки по изчервяването...

- Виж , ти знаеш ужасно много за мен , а аз не знам дори името ти. Идваш , казваш ми разни неща и очакваш от мен да се подчинявам без дори капка съмнения , дори ме караш насила . Криеш поне десетина остриета по себе си и имаш невероятни умения в това да накараш някой да си вярва . Сигурен съм че ако не ти трябвах жив, досега щях да съм с прерязано гърло . Заслужавам поне малко информация , как смяташ ? И за бога престани с тези сълзи .... - каза Джеймс с невинна усмивка , но знаеше че тази вечер има късмет , които му спаси живота .

Жар се обърна и го погледна с абсолютно безразличие. Е, не бил чак толкова глупав. Може и да има хляб в него, а може и да няма. Кара го на късмет, май.
Момичето започна да се приближава към него с бавна, но сигурна крачка. Разкрил я беше. Това не я притесняваше нито за миг. Дали не искаше да му отреже главата? Искаше ли? Не беше типично за нея да изпитва подобни чувства, но не знаеше какво става с нея.
Ето. Вече беше пред него. Погледна нагоре, очите й срещнаха неговите, надигна се на пръсти и го целуна.
- Затваряй си устата и ме следвай мълчаливо - прошепна в устните му тя, а после скочи върху него и обви краката си около кръста му, продължаваща да го целува страстно.
Опиянен от целувката, може би или от това, че не знаеше какво се случва Джеймс не беше усетил тези, които се задаваха отгоре по пътя, но Жар ги беше видяла.
- Хей вие двамата. - Измрънка мъжки глас. - Намерете си друго място, за да се чукате и нека изгорите в Ада!
Двамата мъже минаха покрай тях, като дори не ги погледнаха, но можеха да се чуят съвсем ясно.
- Прескръбно виновати, прескръбно виновати, прескръбно виновати... - Измърмори единия.
Жар хвана Джеймс за косата, не се отлепяше от него. Целувките й ставаха все по страстни.
- Изкупител Рой, не мислите ли, че трябва да накажем тези грешници още тук и сега?
- Лорд Изкупител Рон, никога не е подсъдимо да накажеш някой грешник - все още се чуваха в далечината, - дори с удоволствие бих го направил, но в момента имаме друга свещена мисия.
- Жар?
- Точно така.
Жар бе започнала да съблича Джеймс. Двамата Изкупители с тъмните си раса изчензаха от плезрението. Тя отвори едното си око. Нямаше ги. Не ги чуваше. Усмихна се самодоволно и слезе от Джеймс.
- Майка му да еба. - Изруга тя. - Няма отърваване от несретници. - Поклати глава, като тръгна напред, оставяйки Джемс полу гол да се оправя сам със себе си. Да му мислеше, ако не я настигнеше веднага.

/Отговори тук./

Докато Яо си говореше те вече бяха излезли на главния път. Викс се беше загледала в луната и се усмихваше.
-Значи съм Севастия, а ти си Алерон Амбър. И сме от къде?
Попита Викс съвсем сериозно, Тя не можеше да помни толкова имена, не и се е и налагало. След като Яо и повтори тя се усмихна и го погледна.
-Добре и сме от Оз, а и моля те не наричай Сет "бялото нещо". Той е единствения ми приятел и съм готова да убия заради него. Също така дръж.
Викс му подаде бележката, която беше открила под възглавницата си.
-Дай я на директора, някой си я е изгубил.

Яо я разгъна и няколко секунди по-късно я сгъна отново, като я връчи на Виск.
- Личните ти забежки не са моя работа. - Вдигна рамене той. - А и не мисля, че класа на Директора предполага да се занимава с такива глупави неща. Ще пренощуваме тук. - Момчето й посочи едно огромно дърво. - Можеш ли да се катериш?

Викс го изгледа някак странно. Но после се усмихна и отскочи от земята, и стъпи на един клон. Беше го правила толкова пъти, че сега и беше, като детска игра. Викс се покатери на един клон, далеч от Яо и седна. Тя хвана Сет и го сложи в скута си, и почна да го гали.

С един скок Яо се озова на другото дърво и Викс го загуби от погледа си.

/Свободно РП./