Слънцето отстъпваше своето място на луната, а светлината се примири и тръгна по него. Здрачът я следваше по петите носейки със себе си топлото и приятно чувство на прохладна пролетна вечер, която дружелюбно те подканваше да се прибереш, защото скоро студът щеше да падне и комфортът от него съвсем би изчезнал за околните.
Мракът, по-големият брат на Здрача, винаги бързаше да го измести, като обвиваше всичко в черната си мантия преди самия здрач да го е пуснал. Обвързваше го здраво със своите ексцентрични нишки и околната среда бавно, но сигурно започваше да приема черно-бели цветове, които му бяха така любими. За различка от по-малкия си брат, той не винаги беше толкова добронамерен, колкото на повечето същества им се искаше. Не се разбираше добре с всичко, дори с никого, ако ме питате мен, но имаше хора, които успяваха да го спечелят на своя страна, макар и за известно време. Коварство и целенасоченост течеше из въздушните му вени, които често носеха в себе си аромата на смъртта.
Денят и ноща? Кой по дяволите ги беше измислил, мислеше една замаяха глава, чието тяло крачеше едва-едва по баира нагоре към Белите Порти. Навсякъде, където попаднеше, било то със слаба телепортация, прекрачване на праговете на различната реалност и всякакви такива щуротии, имаше ден и нощ. Защо? Какво му беше толкова хубавото на този кръговрат от светлина и мрак, братовчеди и братя? Не можеше ли просто да си бъде или само светло или само тъмно? Боговете сигурно бяха полудели така, както онзи дребен фънпъдък имащ се за принц на подземията и на мъртвите, дарен с малко повечно магия от някой друг, който му бе вгорчил така гадно живота.
Тялото, което принадлежеше на замислената глава реши, че може да си почине, като се отби в дясно от пътя и навлезе и иначе рехавата горичка до него. Седалището му опря земята, а гърбът - някакво дърво. Очите му се затвориха и главата повече не можеше да вижда, но можеше да изпадне в тежки спомени.
Хубаво беше там или поне така смяташе, че се залъгва, тъй като човек е склонен да мисли, че това, което е преживял преди години е по-хубаво от това, което преживява сега. Обожава да се самозаблуждава, че по онова време е бил щастлив и нищо не му е липсвало.
Щастие е емоционално състояние, при което човек изпитва чувства, вариращи от задоволство и удоволствие до пълно блаженство и прекалена радост. Антиподът на щастието се явява нещастието. Щастието осмисля живота ни, придава му реланост, без него всичко е привидно, без същност. Според една сентенция да си щастлив значи да си докоснат и воден от Бога. Затова Щастието е свързано със смисъла на живота. Това, което е противоположно на щастието е страданието.
Срадание? Не беше щаслив, дори никога не е бил, осъзнаваше го само, като си даваше реална равносметка за нещата в живота му, но не може да се каже, че му е лош хабитата. Въпреки всичко липсвата си личеше от километви, поне според неговите очи. Не страдаше.
***
Какво е истина?
***
В късния следобед, когато сенките бавно изпълзяха изпод дърветата, за да се удължат и да се слеят в едно, вятърът се усили и намали горещината на този ден от късната пролет. Той духаше над мъжа, чието тяло се беше свлекло на земята, покривайки го с листа, клонки, пометени по пътя паяжини, умрели брънбари и крехки тевички. Една от тънкостеблите треви наоколо реши, че може да заседне в носа му и остана там, гъделичкайки ноздрата му. Тя шумолеше и помръдваше напред-назад, но не се помести. В отговор на това носът на мъжа се набърчи, после по-силно, отпусна и се и пак започна да се бърчи, когато накрая кихна силно.
Събуди се. В началото реши, че е пиян и страда от махмурлук. Устата му беше пресъхнала и той долови неприятната меризма на собствения си дъх. Главата го болеше непоносимо, а краката още повече. Сигурно бе припаднал в нечия градина, а това беше безкрайно смущаващо, дори повече от това, че бе заспал на онзи смотана пейка в парка за влюбени глупаци, но бе започнало да му се случва често.
Минаха няколко минути докато спомените му започнаха да се завръщат - бавно. Осъзна, че не лежи в някаква странна градина на още по-странна лелка, нито е на онова място с влюбените. Почувства облекчение, а после си спомни, че е непосредствено близо до Белите Порти. Изминаха още петнадесет минути преди да успее да извика в съзнанието за чии е тръгнал натам.
Въздъхна. Огледа се. Слънцето отстъпваше мястото си на луната. Това го накара да се намръщи. Беше спал един цял ден. Вдигна рамене сам на себе си и установи, че изгубеното време не може да се върне назад и няма какво повече да стори по въпроса. Такъв е животът.
Очите му се заозъртаха по-целеносачено този път. Търсеше своя верен другар. Можеше да се закълне в онзи малък фърфъдък, че го беше наметнал около шията си като шал, но след дългата медитация, в която беше изпаднал, макар и не по своя воля, явно го бе загубил. Как можеше да загубиш подобно нещо? Това беше недопустимо. А може би и той, както всички останали, беше предпочел да си тръгне. Тази мисъл го натъжи, макар че самият той не искаше да си признае това.
Тялото му се надигна и всяка една става сигнализира, че нещо не й е наред, а това се изразяваше в чиста болка и дискомфорт, гадно схващане и пъшкане излизащо от устата му.
Тревите започнаха да шумолят. Жълтеникавите му очи зашариха. По това време на деня нямаше какво да шумоли така, освен, ако не беше лисица или някое друго лисичо същество. Въпреки това ръката му инстинктивно освободи ножницата на единия му меч и застана прилежно на дръжката. Другата се напрегна, готова да разкрие ужасната си тайна, ако това се наложеше, но за сега бяха скрити само няколко стотин остриета измежду пръстите си.
Здрачът бе започнал да отстъпва на брат си, а съществото се приближаваше. Можеше да е някой Демоноподобен и да е вдигнал своите Ръце или каквото там използваше за слуги, жаден за още живот и верни псета.
Каквото и да беше, то започна да подскача от клон на клон. Не можеше да бъде Демоноподобен, нали? Демоноподобен и скачане от клон на клон не вървяха заедно точно както водата и маслото. А може би не беше само един странен вид от тази реалност?
Може да беше и някой негов колека, тръгнал да го търси, за да отнеме живота му, заради това, че не е от позната раса и точно за това го наричаха мелез. Колкото и пъти да се опитваше да им обясни, че не е смесица между две различни кръвни полиджби, те не можеха да възприемат.
Решението беше взето, който и да беше, нямаше да му продаде живота си евтино, дори нямаше да може и да му посегне както трябваше. Той беше различен от тях, знаеше почеве, можеше повече и въпреки че никога не го поставяше точно по този начин, сетивата му в него крещаха, че е точно така.
Оранжеви очи присветнаха във вече паднали мрак. И той съжали, че не беше слушал повече в онези странни лекции за съществата, които вдигат Драконоидите, защото точно сега би се справил повече от отлично и почти за без време.
Е, рисковете на медитацията.
Съществото полетя към него и мъжът стисна меча си. Миг след това го пусна. От летящия дзвяр се чу едно приятелско "мяу" и мъжът с облекчение възкликна:
- Пацко!
Съществото и странника потънаха в прегрътките си. Изненадващ дъж заваля и скри следите на облекчение, които извираха от очите на Роки. Последният, който му беше останал не си беше тръгнал. Той беше с него, въпреки него и всичките му недостатъци, дарби, лъжи и истини.
- Обичам те, Пацко. - успя да каже без да позволи на гласа му да потрепери и стисна крехкото тяло на пухената котка.
- Мяу. - отговори само тя. Но вътрешно той знаеше какво означава това - "и аз те обичам, шефе".
Заглавие: Белите Порти 
Чет Апр 14, 2011 1:36 am
