Улиците

Zero Gravity написа:

- Аз друго чувам. - Устата му се разшири в усмивка - някак по детски и невинна.- Нима чичката не е пострадал доста лошо заради теб или се бъркам? Нима не сте в една стая или и нея съм сбъркал? Дали му държиш сметка или не - това си е твоя работа, не моя. Предай му, че ако не ме намери скоро, любимият му анти герой, може нещата да загрубеят на арената. Хахахахахаха/// - И пуф. Изченза като дим в ясно небе.

Поклатих глава.
-Друго чувал....скапани слухове. А и да не съм пощенски гълъб, че да му придавам съобщения. Скапани демоноподобни.
Последното изречение бе изцедено през зъбите ми с неистова злоба, макар и да бе отправено към собствената ми раса. И все пак не можех да скрия омразата си към себеподобните, че даже и към самата себе си. Нямах нужда от това. Не исках да живея по техния начин, а да изградя свой собствен. Точно затова и бях тук. А още даже не бяхме почнали. И за капак, вместо да тренираме и да се подготвяме за битка, стоях затворена, слушайки кой какво си мислел за личния ми живот. И това ако не беше "идилия" не знам.

Vix Glacies написа:

Щом чу, че и Фейд ще участва кръвта в лицето и се отдръпна и я направи пак същата вампирка, както преди. Бледа, като смъртта, без капка различен отенък от бялото. Тя го погледна в очите и се усмихна.
-Относително погледнато Яо е единствения, който познавам, как годе близко до моите години. Може и да го харесвам, може и да не го харесвам. Не мога да кажа. Досега не ми е давано да изпитвам чувства, така че не знам, какво усещам към Яо. Завист или Любов, няма разлика ако ме питате.
След което Викс погледна надолу и се върна към темата. Тя си сложи дясната ръка на шията и се усмихна ведро.
-Чакам с нетърпение да ви видя да се биете на арената.

Това момиче беше влюбено до ушите. Тази мисъл накара Фейд да се усмихне, защото рано или късно тя щеше да осъзнае чувствата си. Само се надяваше Яо да й отвърне, защото не искаше първата любов на това прекрасно дете, което имаше за свое, да се окаже пълен провал.
- Викс - започна той, - на арената ще се бия за теб. И ако се срещна с Яо, което несъмнено ще стане, ще го натупам едно хубаво. - намигна й той.

GorgeousNightmare написа:

Zero Gravity написа:

- Аз друго чувам. - Устата му се разшири в усмивка - някак по детски и невинна.- Нима чичката не е пострадал доста лошо заради теб или се бъркам? Нима не сте в една стая или и нея съм сбъркал? Дали му държиш сметка или не - това си е твоя работа, не моя. Предай му, че ако не ме намери скоро, любимият му анти герой, може нещата да загрубеят на арената. Хахахахахаха/// - И пуф. Изченза като дим в ясно небе.

Поклатих глава.
-Друго чувал....скапани слухове. А и да не съм пощенски гълъб, че да му придавам съобщения. Скапани демоноподобни.
Последното изречение бе изцедено през зъбите ми с неистова злоба, макар и да бе отправено към собствената ми раса. И все пак не можех да скрия омразата си към себеподобните, че даже и към самата себе си. Нямах нужда от това. Не исках да живея по техния начин, а да изградя свой собствен. Точно затова и бях тук. А още даже не бяхме почнали. И за капак, вместо да тренираме и да се подготвяме за битка, стоях затворена, слушайки кой какво си мислел за личния ми живот. И това ако не беше "идилия" не знам.

На вратата се почука. Отвън чакаше не кой друг да е, а Лордът.

/Свободно РП./

Тръгнах с бавни крачки и монотонно отворих вратата. Поредният роднина? Или някой случаен ентусиаст? Само се надявах да не е онзи собственик на тази долнопробна кръчма с членоразделното му говорене. За моя радост или пък не, не беше нищо такова.
-Сешамару. - казах безлично. Мускула на скулата ми едвам трепна. Разтворих вратата широко подканвайки го да влезе.
-Заповядай.
Не ми беше до никой от съотборниците ми, но от всички предпочитах този. Може би защото спазваше някакъв тип кодекс, който поне позволяваше до някъде някакъв нормален начин на държание.
-С какво мога да ти помогна?
Докато му говорех се върнах в края на стаята и залостих прозореца, за да няма повече неприятни изненади от неочаквани посетители. Не обичах да ми се бъркат в живота. Това е нещо прикосновено. Още по-малко имах намерение да го споделям с приближени на Левис, били те деца, жени, роднини или бивши другари.

Това момиче беше влюбено до ушите. Тази мисъл накара Фейд да се усмихне, защото рано или късно тя щеше да осъзнае чувствата си. Само се надяваше Яо да й отвърне, защото не искаше първата любов на това прекрасно дете, което имаше за свое, да се окаже пълен провал.
- Викс - започна той, - на арената ще се бия за теб. И ако се срещна с Яо, което несъмнено ще стане, ще го натупам едно хубаво. - намигна й той.

---

Викс го гледаше с огромните си сини очички сякаш той беше Бог и не смееше да каже и думичка докато той не привърши с изречението си и не и намигна. Момичето си пое дълбоко дъх и се усмихна.
-Фейд-сама не е нужно да се биете заради мен. Все пак това са някакви кървави игри, които не се нравят много на хора като мен, но все пак съществуват, за да може народа да се забавлява. Колкото до натупването на Яо. Аз съм "За". Направих му едно мило жестче и той буквално без никакви емоции ме отряза.
След което тя погледна надолу по улиците.
-А да и Викс е съкратено от Виктория. Цялото ми име е Виктория Саламандар Глациес. Но всички ме наричаха Викс и затова казвах това име.

GorgeousNightmare написа:

Тръгнах с бавни крачки и монотонно отворих вратата. Поредният роднина? Или някой случаен ентусиаст? Само се надявах да не е онзи собственик на тази долнопробна кръчма с членоразделното му говорене. За моя радост или пък не, не беше нищо такова.
-Сешамару. - казах безлично. Мускула на скулата ми едвам трепна. Разтворих вратата широко подканвайки го да влезе.
-Заповядай.
Не ми беше до никой от съотборниците ми, но от всички предпочитах този. Може би защото спазваше някакъв тип кодекс, който поне позволяваше до някъде някакъв нормален начин на държание.
-С какво мога да ти помогна?
Докато му говорех се върнах в края на стаята и залостих прозореца, за да няма повече неприятни изненади от неочаквани посетители. Не обичах да ми се бъркат в живота. Това е нещо прикосновено. Още по-малко имах намерение да го споделям с приближени на Левис, били те деца, жени, роднини или бивши другари.

- Наясно ли сте с правилата на дуела? - попита съвсем простичко той.

- Виктория, предлагам ти да се настаним в страноприемницата и да починем възможно най-добре, защото утре светът започва да се върти.
Фейд я хвана за ръка и я поведе по улицата. Приличаха на баща и дъщеря, а може би бяха точно такива.

Викс го погледна и се усмихна. Тя ходеше след него и леко подскачаше, когато усещаше че ще се спъне и ще падне. И така докато пред очите и не се откри някаква странноприемница.

/Свободно РП. Опиши каквото сметнеш за добре. Според поста ти ще получиш бонус.)

Влязохме в хана и се качихме по стълбите, Тамика ми помогна да си легна и следващото нещо което помня бе звука от дъждовни капки по прозореца на стаята ми. Изправих се до седнало положение, навън все още беше тъмно, понечих да се изправя, но залитнах в страни. Когато успях да възстановя равновесието си, усетих колко съм гладен всъщност и се насочих за да видя дали има някой на долния етаж и дали има нещо за ядене. На долния етаж бяха само Лея и непознат мъж в светлокафяво палто седящ на масата в ъгъла. Отместих поглед от непознатия и го насочих към Лея, която както винаги беше усмихната.
Помолих я да ми донесе една двойна порция и една чаша вино.
Докато приключвах с храната студена вълна премина по гръбнака ми, обърнах се и очите ми се срещнаха с тези на непознатия, очите му бяха студени и празни. Не знам какво искаше от мен непознатия, но сякаш искаше да ме убие с поглед...

Момчето стана рязко идряйки с големите си длани по масата.
- Вие, с кучешаката кръв, не заслужавате да живеете... - определено говореше на Такео, след което тръгна към момчето.

/Такео, опиши действията си, но остави крайния резултат на мен./

Със съвсем спокоен глас казах:
-Ако ще създаваме неприятности последвай ме навън, няма нужда да чупим неща в хана.-след което станах и тръгнах към вратата. Непознатия ме последва. Капките дъжд къпеха лицата ни, той се стрелна към мен със завидна скорост за размерите си и замахна, аз отскочих назад, но непознатия бързо навакса разстоянието и замахна за втори път. В другата му ръка проблесна късо метално острие, тялото ми не беше напълно възстановено и не исках да получа допълнително наранявания. Стрелнах се покрай ръката с която непознатия бе замахнал и се озовах в страни от него, забих лакътя си в бъбреците му, но това като че ли нямаше никакъв ефект. Противника ми замахна с острието и върха на острието мина на косъм от врата ми, изместих се със стъпка напред и се озовах на милиметри от лицето на непознатия, отскочих нагоре и стрелнах коляното си към брадичката му...

Нещо с криле се стрелна между тях и ръцете на двамата се оказаха хванати, докато телата им видяха във въздуха. Двамата вдигнаха очи на горе. Мъжът ги гледаше ядосано.



- Забранени са всякакъв вид битки, които са извън Арената. Вие двамата, ако не искате да бъдете изритани от турнира ще трябва да се поохладите и да запазите агресията си един към друг за утре. Ясно ли е?
Това беше Уулфей Арсон - мъж, не - момче, едва на двадесет години - прелетял океана, заселил се на това място, принадлежащ на далечна и непозната страна.
Наричаше себе си Орм - раса, за която едва ли тези двамата бяха чували, но това не означаваше, че не съществува, защото по земите на дуелната къща тя беше добре позната. Уулфей Арсон притежаваше членство за така наречения Арсенал с още двама от неговата раса, с които не можеше да се каже, че се разбираха и един мелез, прелетял от незнайно къде.
- Попитах ви нещо, господа, време е да ми отговорите.
Силата, с която държеше китките им се увеличи и напрежението, което се беше създало в ремене от самото висене сякаш покачи нивото си.

-От моя страна няма никакви проблеми, стига този господин да не опитва нищо забавно! - стискайки зъби казах аз и погледнах към непознатия. Не бях достатъчно добре възстановен за да понеса стреса от висенето и се надявах скоро да се озова отново на земята.

- Рабрах грешката си. - съгласи се момчето, което си бе позволило да нападне Такео. - Няма да се повтори на никое друго място освен на Арената.
- Добре тогава. - съгласи се мъжа и пусна двете момчета. - Извадихте късмет, че аз ви забелязах пръв. - заяви им студено и може би беше така, след което изчезна.
- На Арената няма да ти простя - закани се отново младежа.

Погледнах младежа през рамо и казах небрежно:
-Както желаеш, само не създавай повече проблеми не обичам да се забърквам в неприятности без смислени причини.
След което се върнах в хана и довърших храната си...
-Лея, съкровище ще ми направиш ли един чай от Арония... - обърнах се аз към Лея, която кимна с глава и отиде към кухнята...

Не след дълго Лея се върна с чая и го сервира на Такео.
- Кой беше този? - попита го тя, настанявайки се до него на масата.

-Да ти кажа честно съкровище нямам идея кой е, но се надявам да не създава повече неприятности. Ти как си, надявам се да не си се стреснала или притеснила. - казах аз гледайки въпросително Лея.

- Разбира се, че не. Махдар е наоколо все пак. - засмя се тя. - А ти... наистина ли ще участваш в игрите?

-Ако оцелея след тренировките на Махдар, разбира се. - смеейки се отговорих.
-Случайно да си виждала Тамика, не я видях наоколо когато се събудих, а и тук я няма, само се надявам да не някъде и да се забърква в неприятности. Отпих от чая и попитах Лея:
-Можеш ли да ми кажеш нещо повече за Уулфей Арсон? - попитах докато гледах в успокояващата се повърхност на чая в чашата.

- Уулфей Арсон... - замисли се тя. - От къде ли да започна с него?
Лея се подпря на ръката си, като отпусна красивата си глава на нея и се замечта на някъде. Това продължи не повече от две или три минути. Просто събираше мислите си и ги подреждаше в изречения.
- Момчето е на двадесет години. Както видя - може да лети. Това е изкуството на предците му, както и някои други умения, които съм виждала, но дълбоко се съмнявам това да е всичко, тъй като да прелетиш океана сам се изисква огромна доза издържливост, кураж й добре развити изкуства, не мислиш ли, Такео?
Очите й се извъртяха и заковаха погледа си право в неговите.
- Той е странен сам по себе си, макар че има още двама от неговата раса в Дуелната къща. Нарича себе си Орм, Ормската раса, Такео, както и сам си разбрал, никой не познава по нашите земи. Дали е защото сме прекалено ограничени? - засмя се тя. - Чувала съм за какви ли не раси и те се приемат от нас само като легенди и митове, но ако Уулфей Арсон не е живото доказателство, че ги има, то тогава за какво говорим, не ми е ясно? - поклати глава тя.
- Добро момче е или поне такъв опит имам с него. Странен е като цяло - със своите привички и действия. Напомня нахакаността на Демоноподобните, лоялността на Осоидите, страстта на Драконоидите, мистичността на Изкупителите и коварността на Асасините. Понякога е точно толкова сладкодумен колкото и Здрачниците. Виждала съм го да се бие - красива гледка. Сякаш всичко е едно голямо изкуство, но Такео, повярвй ми - безпощаден е.

Уулфей Арсон, не е личност ,която човек може да си позволи да подцени!- това беше мисълта която премина през главата на Такео.
В хана беше тихо, светлината от огъня караше иначе статичните сенки по стените да танцуват странен танц, който само те знаеха. Навън дъждът продължаваше да се сипе и докато падаше по покривите на сградите създаваше призрачна хармония от звуци. Очите на Такео бяха съсредоточени върху тези на Лея, зениците му се разшириха леко, тиха въздишка се откъсна от устните му, последвана от думите:
-Каква ирония, докато бяхме навън с непознатия младеж и бяхме на път да примесим дъжда с малко кръв, Уулфей беше този, който ни спря и определено ни пощади. Въпреки това съм сто процента сигурен, че това което ти ми каза, че е безпощаден е пълната истина.- Такео се усмихна и отпи от чая отново.
След няколко минути в общи приказки и шеги Такео бе приключил с чая. За пореден път очите му се разходиха по лицето на Лея и се спряха върху очите й, след което каза:
-Аз е по-добре да се връщам в леглото ако искам утре да имам поне минимален шанс да остана жив по време на тренировката с Махдар. – усмихвайки Такео се изправи пожела лека нощ на Лея и тръгна към стаята си.

- Такео, утре започват игрите. - Засмя се Лея. - Ако срещнеш Махдар, няма да те пусне да минеш покрай него леко. Но, пази се от Асасините.

Най-накрая стигнахме до така наречения хан. Но отвън изглеждаше като долнопробна кръчма. Олющени стени, паднала мазилка. Отвратителни цветове, но смея да кажа, че това беше едно от местата, които се поддържаха из тия улици. Поне така ми се стори. Е какво разбирам аз.
Влязохме вътре и се огледах. Стига бе! Това от вътре нямаше нищо общо с това вътре. Вътре беше приятно за окото. Всичко беше в приятен зеленикав цвят, който според вас може да подразни зрителните ви сетива, но не. Грешите. Беше едно такова отпускащо зелено.
Последвах Фейд, който отиде до жената, която настаняваше в хана, а докато го следвах успях да надниква в една от стаите. Е тя се оказа столовата. Видях подредени маси от дърво и по две пейки на двете страни на масата. Нямаше хора в столовата.
Още едно нещо, което ми се стори учудващо беше, че хората за разлика от тия на улицата, тук не гледаха злобно. Явно бяха приели алтернативата "Мястото на което сме отседнали сме приятели, на арената врагове" и това ме радваше. Но сега търсех един определен човек. Момче в лилава коса, леко тъжно изражение. Малко по-високо от мен с черни дрехи. Исках да го видя, не знам защо? Просто имах нужда. Очите ми започнаха да шарят из стаята пълна с хора и да търсят въпросния човек.

- Викс... - прекъсна мисълта й Фейд. - Искаш ли да си с мен в една стая или държиш да си сама?

***
Нещата не се развиваха добре и той много ясно си даваше сметка за това, но не можеше да се откаже сега. Ако го направеше, то моментално щеше да бъде изхвърлен от така важните игри за живота му. Студената под се стичаше по челото му, опитвайки се да охлади прегрялото му тяло. Заровете определено не играеха с него днес.
Ясен Нес - 23 годишен шарлатанин, лилава коса, лилави очи, бяло лице, изписани вежди, слабо телосложение, големи крака и прекомерно дълги ръце, белег на носа и левия крак. Беше се представил с охота сякаш се намираше на подиума и забавляваше своите почитатели, сякаш Яо трябваше да го познава и да се страхува от него.
Не го взе на сериозно и това се оказа неговата фатална грешка, поне до този момент - момчето, колкото и странно да изглеждаше, имаше потенциал и то доста голям. Може би беше по-силен от Яо, дори от брат му, да не говорим за Фейд. Нямаше измъкване. Нямаше какво друго да се направи по въпроса... освен да се преговаря разбира се.