Улиците

-Благодаря ви за загрижеността госпожице Лея, това наистина ще бъде полезно.- отговорих не успявайки да скрия ентусиазма си.
-И не се притеснявайте, ще направя всичко възможно да остана жив! - усмихнах се аз, като лицето ми незнайно защо се изчерви.

- Но трябва да си сериозен, Такео. Има една малка особенност за него - Антагонист е и е възможно най-лошата комбинация, макар че изглежда веселяк и шегаджия, аз не му хвашам много вяра. Баща му бил асасин, който той сам убил и така затрил собствената си майка, която е Осоидна принцеса или нещо такова.

-Благодаря ви за предупреждението госпожице Лея. Ще го имам в предвид, сега за да не ви натоварвам повече мисля да се оттегля в стаята си.
Глътнах и последната глътка от чая и казах:
-Благодаря за прекрасният чай госпожице и за приятната компания, пожелавам ви лека нощ, ако имате нужда от помощ за нещо аз съм си в стаята и не се притеснявайте, че ще ме събудите аз като цяло спя малко.
-Имате ли нужда да ви помогна с раздигането на масата? - попитах аз преди да се запътя към стаята си.

- Не. Стаята ти е на горния етаж - третата от ляво. Ключовете са на вратата.

/Опиши стаята по твой вкус./

Качих се по стълбите и се озовах в тесен коридор чийто под бе направен от дъб, стените на коридора бяха облицовани с ясеново дърво. Стигнах до вратата на стаята ми, отворих изработената от черешово дърво врата и пред мен се разкри малка стая. Макар и просто изглеждаща стаята притежаваше особен чар.
Точно срещу вратата имаше малък прозорец пропускащ достатачно светлина, така че не ми се наложи да пускам осветлението, стаята ухаеше на борови връхчета навярно защото стените й бяха облицовани с борови дъски.
В ляво от вратата се намираше малък скрин, до който беше разположено леглото което беше завидно просторно.
Свалих повечето неща които носех и седнах на стлчето което намерих зад вратата. Взех една кърпа и изчистих остатачната кръв от тялото си. След което легнах на леглото, макар че бе меко и много удобно за повечето хора, аз не бях свикнал да спя на легло и се чувствах странно. След двадесетина минути въртене в леглото станах и седнах на земята като подпрях гърба си на стената, колкото и да се мъчех беше безполезно това ми беше най-удобната поза за почивка. Притворих очи и се заслушах...
От долния етаж тихо се дочуваше звука на веселата компания от съседната маса, звука от плъх търсещ храна се чуваше далеч в мазето на хана, малко по малко околните звуци замираха и аз се унасях.

На сутринта Лея почука на вратата.
- Такео, съжалявам, че трябва да те събудя, но имаш среща.
Беше толкова рано, че дори птичките не бяха пропяли още. Онова време на сутринта, я което слънцето се кани да изгрее, а ноща все още държи всички здраво в прегрътката си.
- Такео!!

-Такео!! - гласът на Лея беше като камбанен звън. Тъй като вече бях буден, отидох до вратата и отворих...
-Добро утро госпожице Лея, не се притеснявайте, не сте ме събудили. -Пред мен стоеше усмихната Лея
-Слизам след секунда - допълних аз, след което грабнах черният шал, който бях зарязал на скрина до леглото и се запътих надолу.

Когато Такео слезе намери хана празен. Само Лея и един странен мъж, който се беше облегнал на бара, стояха.



- Махдар, казах ти да не правиш така... - измрънка тя. - Виж, уплаши всички. - Той не отговори, а Лея погледна Такео. - Ето го и момчето, за което ти говорех.
Мъжът надигна погледа си и започна да го гледа. Взимаше му мярката и то доста внимателно.
- Е? Какво искаш от мен?
- Покажи му това онова.
- Че аз да не съм магьосник, Лея?
- Хайде де!
- Ще участва в игрите...
- Ууу.... И няма ментор, така ли?
Тя започна да овърта, но накрая си призна:
- Да. Надявах се ти... поне малко...
- Хайде, момче, представи се... не гледай така, сякаш съм ти изпил млякото.

Докато Лея говореше с мъжът, аз успях да го огледам и определено очакванията ми се разминаваха с това което виждах, мъжът пред мен изглеждаше повече от нормален, ако го бях видял на улицата никога не бих си помислил, че е способен да убие собствения си баща. Мислите ми бяха прекъснати от подканата му и аз му отвърнах с равен и спокоен глас:
-Такео, Такео Нанаши, вие предполагам сте небезизвестният Махдар, приятно ми е! За мен ще бъде удоволствие, да се уча от вас! - допълних и се приближих към Махдар подавайки му ръката си. Погледнах Лея и рекох:
-Госпожице Лея, отново трябва да ви благодаря за жеста който направихте за мен, ще намеря начин да ви се отплатя.
След което отново насочих погледа си към Махдар, очаквайки неговия отзив.

- Безнадежден случай - поклати глава Махдар, докато Лея се изчеряваше. - Идваш с мен.

/Отговори ми тук. Опиши също така какво виждаш./

Последвах Левис и минахме през портите. Двете момчета, които ги охраняваха ни изгледаха, но не казаха нищо. Тръгнахме по улиците и това, което ми направи впечатление бе, че всичко беше подредено и в някакви норми. Всичко беше мирно и по нищо не си личеше, че градчето е бойно място. И все пак забелязах, че хората минаващи по улиците бяха всякакви, но не и граждани на местността. Ханове, заведения, градинки....нищо нередно и подозрително. А нашата малка групичка си провираше път през плеадата от образи.

Левис вървеше напред. Осъзнаваше тежкото си положение, но това не можеше по какъвто и да е начин да навреди на него и самочувствието.
Нещата отдавна не бяха такива каквито са. Още от влизането му тук, водейки своята шайка безполезни глупаци, циркаджии едва ли не или просто сборутък от малоумници, той знаеше, че някой го следи. Не можеше да го усети, не можеше да го и види - тук имаше прекалено много мелези, глупаци и толкова непознати раси, които по всичко личеше, че са чисти, а не някакви мешании като онази претенциозна подправка, която един паякороден му я беше показал на времето - шарена сол.
Трябваше да се отърве от клоуните, които го следваха по петите, с изключение на Боку, който вече проливаше нечия аристократична кръв в нелегални залагания, за съжаление нямаше да има и драскотина, за съжаление. Това, естествено, не му се понрави на Левис, но той беше дошъл тук да печели легални дуели със своите клоуни, а не да образува нещастни смъртни случаи. И на това времето щеше да дойде. Скоро.
В кой ли хан трябваше да ги настани. Миналогодипшния го изгори, по-предния, май, го закопа. Нямаше ли да има свесно местенце с евтини курви, които да забавляват мъжете. Да. И тогава го осъзна. Че той имаше жена в редиците си. Това... му се случваше за първи път. Как ли трябваше да подходи по въпроса. Не можеше да прави нея по курви. Или можеше? Само че това не беше точният израз за нея. Трябваше му жена с хубав мъж и един матрак, на който да ги прасне заедно... тази мисъл го накара да започне да се смее. Мислеше за глупави неща. Опиятите на оня с розовата коса определенено не му влияеха добре на здравата преценка, но да... по курви щеше да ги праща.
След няколко завоя и пресечки, събрали цялото внимание към себе си заради кървавото ходещо петно до тях или по-скоро кървавото подскачащо петно около тях - Боку - Левис стигна до крайната цел - хан. Разтвори вратите му и героите се озоваха в нещо не по-ралично от селси бардак.
- Охуфри! - Извика той и един грозноват мъж, определено залужаващ името си, излезе на яве.
- С какво мога помогна на господин? - Не знаеше езика, определено не беше от тези земи, да не говорим, че не изглеждаше и на която и да е позната раса.
- Храна, стаи и жени.
- И за жена жена? - Очите му щяха да изкочат.
- За жена пичка. - Нагло заяви Левис. Глупакът кимна и започна да рови за ключовете от втируя етаж.

Не можех да сдържа лекият си смях. Левис изглеждаше, държеше се и говореше като опиянен от разни наркотични същества. Собственикът на хана гледаше все едно, че се намира в небрано ложе. И всъщност си беше така. Ако имаше раса, която навсякъде създава проблеми, то това бяхме демоноподобните.
- За жена пичка.
Изхлипах смехотворно. Това направо си беше гавра със собственика, но той не си позволи да изкаже недоволство. Едва ли смееше. Ако не друго поне нямаше да ме тикнат в една стая с някой от "съотборниците" ми. Честно казано това не ме интересуваше особено. Имаше по-важни неща, с които трябваше да се занимая, но всичко с времето си.

Проклетникът написа нещо на някакъв стар пергамент хартия, измърмори нещо неразбираемо на своя си езин и повдигна привидно плахите си очи.
- Настанявам момчета в пета, осма и тринадесета стая. За учител и жена тридесет и трета.
- Пу за мене тринадесета - Боку грабна ключовете и изчезна нагоре по стъпалата.
- Осма - заяви Лордът и на свой ред направи същото. За Самаил оставаше само пета и по всичко личеше, че той не придава особено голямо значение на това къде ще спи, камо ли на номерологията и глупшавите измишльотини на децата.
- Занеси им храна. - Нареди Левис.
- Слуша. - каза собственикът или там каквото беше и започна да шета по задачите си.

Ококорих се. Много се надявах да не съм разбрала правилно кривият му говор и да имаше предвид, че ни настанява в тридесета и отделно в трета, а не и двамата в тридесет и трета. И все пак за всеки случай се обърнах към Левис и го попитах:
-Е, някакви предпочитания в коя стая ще си?

Левис връчи ключовете на Дориан.
- В една стая сме. - Погледна я в очите той. - Отивай там, оправи всичко, което за оправяне. Заключи вратата и ако стане нещо, онези глупаци ще ти помогнат, защото познават своите интереси. Кога ще се върна - не зная.

Тъпият поглед на лицето ми се появи веднага. Дааа....в една стая сме разбира се. Че защо да не сме, да не би някога да съм имала късмет, че сега да имам да сме в отделни. Ще му еб.....
-Добре.
Взех ключа и се отправих към стаята. Не беше кой знае какво, но нямаше и какво да се оправя. Беше подредена с дървени мебели. Едно голямо двойно легло и един голям гардероб. Само където беше задушно. Прахта можеше да се види с ясно око във въздуха, затова разтворих прозореца, за да се проветри. Оставих багажа си и заключих както каза Левис. Изкъпах се с голяма наслада имайки предвид няколко дневното пътуване и легнах да си почина малко. Заспала съм доста бързо от умората.

- Да се спи на отворен прозорец си е чисто самоубийство...

-По-добре отколкото да се спи на задух. - измънках разбудена от гласа, който говореше за самоубийства. Още не бях отворила очи и в просъницата си не познах точно на кой принадлежи репликата, но предполагах, че Левис се е върнал и пак дава акъли, затова спокойно отворих клепачи.

На прозорецът седеше млад мъж, който спокойно можеше да мине и за по-млад от самата Дориан.
- Къде го чичо Левис, че ми трябва? - Засмя се той. - И не ми минавай с номера, че не знаеш.

Огледах го добре. Беше млад и симпатичен.
-Чичо Левис? - засмях се. -Кой го знае. Може би и търси подарък за добре дошла, ахахаха.
Повдигнах се и седнах на леглото.
-Сериозно сега. Не съм му любовница, че да му държа сметка.

- Аз друго чувам. - Устата му се разшири в усмивка - някак по детски и невинна.- Нима чичката не е пострадал доста лошо заради теб или се бъркам? Нима не сте в една стая или и нея съм сбъркал? Дали му държиш сметка или не - това си е твоя работа, не моя. Предай му, че ако не ме намери скоро, любимият му анти герой, може нещата да загрубеят на арената. Хахахахахаха/// - И пуф. Изченза като дим в ясно небе.

Викс ходеше след Фейд, който или бързаше за нещо, или тя ходеше прекалено бавно за неговото темпо. Кое беше истина си е цяла загадка? И все пак с едно привидно весело настроение Викс, което ако никой не беше видял случката от по-рано би си казал, че Викс всъщност е най-щастливия човек на земята, но не. Тя ходеше след Фейд и идеше да избяга и да се скрие някъде в мрачния ъгъл на някоя стая. Изведнъж пред погледа и се появиха познати фигури, а именно Яо и Тъндър или както му беше името. Тя се приближи до Фейд и буквално се скри зад него, но не защото я беше страх от някой, е може би малко от Тъндър, но защото усети, как започва да се изчервява при мисълта, че Фейд и беше, казал че Яо я харесва. Мдам явно момичетата на нейната възраст я интересуваха такива неща.

- Викс, искам да те подготвя за нещо, - започна Фейд. - Смятам да участвам в състезанията. - Той се обърна към нея, забелязвайки, че е почервеняла цялата. - Ама и ти харесваш Яо, нали?

Щом чу, че и Фейд ще участва кръвта в лицето и се отдръпна и я направи пак същата вампирка, както преди. Бледа, като смъртта, без капка различен отенък от бялото. Тя го погледна в очите и се усмихна.
-Относително погледнато Яо е единствения, който познавам, как годе близко до моите години. Може и да го харесвам, може и да не го харесвам. Не мога да кажа. Досега не ми е давано да изпитвам чувства, така че не знам, какво усещам към Яо. Завист или Любов, няма разлика ако ме питате.
След което Викс погледна надолу и се върна към темата. Тя си сложи дясната ръка на шията и се усмихна ведро.
-Чакам с нетърпение да ви видя да се биете на арената.