Главният Път

Този черен път беше главният в тази страна, можеше да те отведе почти навсякъде.
Като главен път не беше от най-безопасните, крадците и обикновените убийци винаги дебнеха своите жертви, а човешките сблъсъци бяха често срещани.

През целия полет до това място Викс се беше буквално залепила за Яо. Накрая не се сдържи и го погледна.
-Ти имаш брат?

- Да. Това изненадва ли те?

-Ами, да.
Викс се замисли и се усмихна.
-Но неговата фамилия е различна от твоята. Не сис помням точно, но започваше със "С". Всъщност не мога да помня добре имената, макар че от всички, твоето почти не ми се налага да гледам къде съм го записала, за да се сетя.
Викс отново се замисли и и хрумна нещо.
-Яо, какво почувства, когато те целунах по бузата?

- Той си смени фамилията и не мога да го виня за това. - И наистина не можеше. Брат му беше всичко окова, което неговото семейство мразеше, но изборът да постъпи така си беше лично негов и на никого друг. Яо можеше да го разбере. - Недоумение. - Отговори й на въпроса.

Викс се засмя и го погледна в очите.
-Сериозно ли? Наистина? Яо, този който е студен към всички и мрази всичко. Яо, който е смятан за демон и се показва, като машина, не можа да предвиди, че това ще се случи. Смешно е.
Викс се засмя от сърце и душа. Но след малко спря и върна сериозния си вид.

- Случайността не може да ти направи нищо първите три секунди. След това - нещата могат да се объркат по нелепи и неописуеми начини. - Яо погледна надолу. Летяха над Фейр Кийп. - Виск, гладна ли си?

-Ами...честно...не. Ако ти си гладен можем да спрем.
Каза Викс опитвайки се да разбере думите му.

Умбра започна да се снижава и те кацнаха леко. Яо скочи от гърба на дракона си и подаде ръка на Викс.
- От тук сме пеша.

Викс слезе от Умбра и му благодари, че ги докара до тук, после погледна Яо и се усмихна.
-Ти водиш. За месеците път до тук не бях стигала.

Яо не каза нищо, а просто тръгна напред с умерена крачка.

/Отговори ми тук./

Имах цял ден на разположение и не ми се хабеше в академията. Тръгнах без цел и посока по главния път, на който щях да се завърна вечерта. Но до тогава....До тогава беше време за столицата.

Пристигнах и централно се тупнах по задник на земята. Поех си на няколко пъти дъх. Трябваха ми най-много пет минути за отдих. Тъкмо докато чаках Азура. Няма нужда да споменавам какво направих веднага след като седнах.

Но Азура така и не се появи. Дали нещо непредвидено не беше излязло на пътя му?

Много обичах да летя! Чувството когато вятъра рее и малкото ми коси е неописуемо.Чувствах се себе си! Жив, свободен, насочен към безцелното и красивото.Харесваше ми да летя ниско и да хвърлям малкият си нож по разни мишени.Понякога дори така си набавях храна, а сега наистина имах нужда!
Докато си кръжах ниско над дърветата, забелязах на едно от тях кошер с пчели.Много пчели!А и кошерът не беше за изпускане!
Реших, че трябва да хапна мед!Тъй и тъй скоро не бях опитвал от сладкият нектар на цветовете, а и коремчето ми вече стържеше като пчелите които се трудеха за бъдещата ми вечеря!Обиколих няколко пъти около дървото за да се прицеля и точно в правилният момент *Храс* - острието на малкото ножче профуча право през клончето за което беше закрепен кошера и той полетя стремглаво към земята. Опитах се да видя къде е кошера, но докато падаше минах покрай група клони и той се изгуби между листата.
Кацнах до едно от дърветата и закрачих по меката зелена трева.Безуспешно крачех покрай дърветата, докато не срещнах създание обагрено в червено.Стоеше си кротко и гледаше в една точка, а червената му пелерина покриваше част от земята на която стоеше.На разрошената си червена глава имаше 2 меча които бяха забити така, сякаш някой е искал да вечеря преди малко с него.Внезапно чух онова тихо свистене на пчели което звучеше в началото като *Бз-з-з-з-з*, а след минути ми напомняше на шума от приближаваща буря.Бурята идваше от към червеното създание и ...разцепената ми на две вечеря която стоеше до него...

Докато си стоях все още в очакване на този несериозник и си пушех що годе спокойно нещо прехвръкна над главата ми. Заприлича ми на огромна птица. В следващият момент един кошер се строполи от небето и падна в непосредствена близост до тялото ми. Кошерът се разцепи и целия рояк от вътре изхлу като атомна бомба. Заплашителният кръг, който описваха пчелите стремглаво се насочи към мен.
-Мамка му.... - беше единственото, което успях да кажа, ставайки бързо и хвърляйки фаса на земята. Атаката на насекомите започна. Стоях небрежно и по същия начин вдигнах дясната си ръка. Събрах черната си аура и я разпилях около мен като щит. Изтласках чернилката към тях с вика:
-Умрете беееее......
В следващата секунда черно-жълтите хвърчащи животинки почнаха да падат на земята. Когато всички бяха изпадали още по-стремглаво скочих върху тях и почнах да тъпча така или иначе мъртвите им тела. Бях като някакво обезумяло дете, когато нещо ме сепна и рязко се обърнах към....към....към огромната птица. Очите ми вече бяха тъмно червени до кървясване, а на челото ми се стече една неудобна сълзичка. Това не беше демоноподобен. Изкривих устни и изкрещях:
-Умри и ти бееееее....
Докато съществото се усети скочих върху него с ритник в корема. Той се свлече на земята от удара, а аз почнах и него да го тъпча.
-Умри, умри, умри, гигантска буболечка такава.....

Тъкмо да пристъпя към вечерята си и странното същество, бях прекъснат от действията му - след като бе нападнато от пчелите излизащи от кошера, странен черен облак го обви и се изстреля към малките животинки.Изби ги всичките, при което започна да скача истерично върху малките им трупчета и да се смее като дебилно...
Преглътнах леко, тъй като от гледката ми стана гадно.Реших да се намеся.

-Хе...- дори още преди да се опитам да изрека изречение, получих силен ритник който ме събори на земята и съществото взе да скача върху мен.- Аа-а-а-ааа! - крещях неистово в опит нападателят ми да спре, но явно нямаше такива намерения след като започна да ми крещи.
Докато получавах поредната доза безмилостни ритници от това чудовище, се завъртях няколко пъти на земята и напълних устата си с пръст - това щеше да е моето отмъщение!
Повдигнах се рязко към него, хванах се за пелерината му и рязко го дръпнах към мен като се изплюх право в очите му!

- На ти на теб! - изрекох като все още усещах как почвата хрупаше в устата ми. - За всяка беззащитна пчеличка която уби!

Гадното насекомо се изплю в очите ми. Залитнах и паднах по задник. Избърсах се колкото можех докато опа, нов шок - то проговори.
- На ти на теб! За всяка беззащитна пчеличка която уби!
Облещих се още повече.
-Говореща буболечка.... - измрънках на себе си, но то....той.....то...ме чу достатъчно добре. Разтърсих глава и пак го погледнах облещено. Плеснах се по главата тъпо:
-Дориан, май коктейлите взеха да ти действат.
Говорех на себе си, докато съществото ме гледаше ни в клин ни в ръкав. Даже не бях сигурна дали ме разбира.

Явно съществото наричаше себе си Доран.Говореше за някакви коктейли и буболечки които говорят.
-Чакай малко - сбръчках чело и се замислих за секунда, след което скочих върху съществото и го възседнах сякаш беше малкото ми пони.
- Ти кой наричаш буболечка?!? - хванах двата меча заклещени в косите му и насочих лицето му направо към моето - сбръчкано, с изпъкнали вени и бял кичур който леко ми пречеше да виждам. - А, Доран? - изскърцах през зъби, сякаш исках да изстискам с тях всичкият сок от езика си...

Гадно! Не обичам да ме притискат. "Буболечката" си седна върху мен като първият пич, даже сигурно съм му удобна. Почнах да се ядосвам. Даже не използвах магията си още. Не мислех да я хабя. Личеше си, че човекът, явно беше такъв е по-слаб от мен и за сега не виждах полза от това. Направих с гърба си движение седло- гърбица и при гърбицата силно го изтласках от себе си, като залитна и падна по гръб. Моментално скочих върху него. Обкрачих го точно на таза като така спирах голяма част от движение с краката. Избих ножовете от ръцете му като единия хванах с дясната своя, а с лявата си хванах китките му и ги приклещих на земята над главата му. По бузата ми имаше още малко пясък, кимоното ми се свличаше и откриваше едно от раменете си, а косата ми беше разпиляна свободно. Притиснах острието до гърлото му със злобен поглед.
-Дай ми една причина да не го разрежа.
Тонът ми беше спокоен и плашещ. Гласът леденостуден.

След като бях обезоръжен, с нож на гърлото и опитващ се да направя някакво движение, ми хрумна идеята как да се измъкна от неловката ситуация.
- Ще те науча да летиш - това сигурно беше най-глупавото ми извинение.- Сигурен съм че не можеш! Нали? Но в замяна ще искам само едно нещо от теб - научи ме да се бия! - след като изрекох желанието си, отпуснах тялото си на земята в знак на помирение и се надявах съществото да разбере какво имам предвид преди да съм станал на разфасован скелет.

Усещах как ръката ми натискаше ножа вече съвсем до кожата му и всеки момент щеше да прокърви когато се сепнах и нещо ме накара да се спра.
- Ще те науча да летиш. Сигурен съм че не можеш! Нали?
Останалото мина през ушите ми като празни приказки, макар че добре ги чух и осъзнах. Изражението ми се промени от злобно на учудено, леко стреснато. После пак стиснах злобно устни.
-От къде знаеш, че изобщо има вариант да летя?
В тази си форма нямах крила. Как тогава той? Изведнъж да предложи нещо такова.
-От къде? - изсъсках заплашително без да го пускам все още. Реакция на защита от неизвестното.

Известно време се вгледах в очите на съществото.Тъмни, проницателни...но всъщност много познати.
Дали съм го виждал някъде? Лицето му няколко пъти смени гримасата си при което сви очи сякаш спеше - тогава ми просветна! Всъщност не беше той, а ТЯ!

Преди години, когато се учех да контролирам сънищата си, разбрах че мога да навлизам в сънищата на другите.И така от сън в сън, стигнах до нея - Дориан Саки! 19 годишно кръвожадно момиче, което ако му се изпречиш на пътя ще използва костите ти за да наостри оръжието си.

В един от сънищата си тя беше малко момиче.Момиченце което стоеше пред къщата си само и си играеше с една метална верига.Игра, беше силно казано - опитваше се да задуши едно малко кученце с нея.Колкото повече болка му причиняваше, толкова повече се смееше.Явно изпитваше удоволствие да наранява.В един момент, тя го сграбчи с двете си малки ръчички, повдигна го и го прегърна силно.В изблика си на ярост и проявена неочаквана нeжност към малкото същество, момиченцето промени формата си - тогава разбрах че тя е различна!Изглеждаше по-висока, по-стройна и със снежно бели коси.А от гърба и се подаваха две малки израстъчета напомнящи крилата на новоизлюпено драконче.От тогава започнах да посещавам сънищата и.
- Дориан, прибирай се! - чу се гласът на млада жена, която се подаде от къщата.Явно беше майка и която я викаше.
Малкото момиченце заряза играчките си, отиде до жената и подаде малките си ръчички нагоре в знак че искаше майчина прегръдка.Жената я взе и се прибраха в къщата, а аз погледнах надписа на вратата който гласеше
"Мик, Лея и Дориан Саки".
-От къде знаеш, че изобщо има вариант да летя? От къде? - думите и прекъснаха мислите ми.От къде знаех ли? Не мислех да и казвам все още...
- Знам много неща за теб, Дориан Саки. - усмихнах и се леко, без да си придавам важност.

Погледа ми стана кръвожаден. Поредния, който знае много за мен, а аз бях като в небрано лозе. Почваше да ми писва вече от мистерии и тайни. Единствената разлика тук беше, че момчето изглеждаше благоразположено, наивно, даже малко глупаво. Отпуснах захвата си и станах от него. Изправих се и запалих цигара. Обърнах се с гръб към него и тръгнах по посока на академията. След няколко крачки се спрях. Мълчанието изпълваше пустощта. След минута спокойно заговорих:
-Как се казваш? Какво си?

Тъкмо Дориан тръгна нанякъде и се спря.
-Как се казваш? Какво си? - каза ми тя.
- Казвам се Bella.Bella Soriso - скитащо водно конче.По принцип расата ни сме лечители, но избягах от училището в което щях да постъпя.Попаднах тук съвсем случайно - отвърнах и се приближих до нея. - Е, Дориан... мога ли да дойда с теб?