Главният Път

Белокосият го погледна. Ако брат му беше тук сега, това конче нямаше да изкара късмет, но Шард Димайз обичаше игрите. Този льольо си беше наумил нещо и за това се натискаше там, от където мъдреците бягат. Въпреки всичко щеше да му се стори интересно да види какво ще се опита да направи. Фактът, че миришеше на Демоноподобен по целото си тяло го караше едвам да сдържа усмивката си. От кога тези глупави създания се научиха на трета форма? засмя се мислено той.
Влад гледаше Шард и бога ми, четеше му мислите. Асасинът знаеше за това, но не представляваше проблем.
- Влад, завържи го като кученце. Дали ще е скритият ни коз или не, не ме интересува, но определено може да го продадем на някой робовладелец.
- Мислех си за абсолютно същото нещо - Плъх плесна с ръце.
- Само не мога да разбера за каква прах говори - Ийв подхвърляше един от ножовете си. - Ако се опита да направи нещо необмислено, ще може ли да го лиша от мъжествеността му?
- Да. - Ясно отсече Шард.
- Ми, ще ми помогнеш ли тогава? - Засме се Ийв.

Ми, ще ми помогнеш ли тогава? - съществото ми се изсмя най-нагло.Явно се мислеха за непобедими.

- Нима се мислите за толкова велики? Това че вашата раса са родени да бъдат убийци не означава че никoй не може да ви спре.- изправих се и изтъпах прахта от себе си.- Да, така е.Родени сте за убийци но вие сте като вълците.Бихте се съюзили в глутница само ако имате някаква парична изгода.А в битки като тази която ще се състои в 'Дуелната къща", отборът е много по-важен.Колкото и добре да сте изучили противника си, колкото и добре да знаете неговите слаби места - никога няма да можете да спрете тъмната сянка която ще изскочи зад вас.

Погледнах към съществото което наричаха Влад.
- А ти приятелю, можеш да ме убиеш и сега, но не виждам каква полза ще получиш от безжизненото ми тяло...

Влад го погледна с безжизнените си очи. Не изразяваха абсолютно нищо, сякаш беше умрял и то доста преди този бездарен тип да бъде създаден.
- Удоволетворение - каза монотонно той.
- Имало едно време - започна Ийв...
- Далече на Юг... - Подхвана близнака й Плъх.
- Живеел един император...
- Осоиден Император...
- Който държал бръмбарородна робиня...
- Тя не била обикновена робиня...
- А военен пленник...
- Той й позволявал да му говори...
- Без да се съобразява с положението си...
- Защо?
- Защото искал да набави необходимите знания...
- Знания за имвазия...
- Но нещата не тръгнали така...
- Както очаквал той.
- Бръмбарородната робиня...
- Го убила...
- С думите си и неподчинението...
- А той бил прекалено слаб, за да й се възпротиви...
- Защото се имал за велик...
- Защото мислел, че я държи в ръцете си...
- Защото се имал за велик наследник и представител...
- На собствената си раса.
- А това не било така.
- Ето защо...
И двамата подеха в един глас:
- Влад, нямаме нужда от пленници, нямаше нужда от него. Убивай или ще бъдеш убит.
И вратът на водното конче изпука, така както си гледкаше "кротко" към асасинът. Безжизненият му труп се стовари на земята. Ми и другите чуха само:
- Аз работя сам.
Шард се надвеси над Водното Конче. Вдигна рамене и се усмихна.
- Пленниците не говорят... нали, Влад? - Не получи своя отговор. - Продължаваме напред.

/Бела, сподели последната си мисъл преди пречупването на врата и хвърли зар. Dice Rolls нагласи на 4, а Зарче-то нека да бъде на "Зарче". Ако сборът на числата е повече от 11, Бела остава жив. Ако е по-малко, умираш.
Ми, опиши действията и мислите си./

Съществото продължаваше да мълчи и да ме пронизва с поглед.

- Удоволетворение - изрече Влад като едва помръдна устните си...- Имало едно време...- Далече на Юг... - съществата се редуваха като изричаха по няколко срички.Явно се мислеха за доста интересни и остроумни.
Не мислех да слушам глупостите които дрънкат, за това просто втренчих поглед в съществото което до преди малко ме държеше.
- Ето защо...Влад, нямаме нужда от пленници...Убивай или ще бъдеш убит. - това чух точно преди двете силни ръце на Асасина да сграбчат силно гърлото ми.Очите му описваха невиждана ярост, ръцете му сякаш бяха от стомана и стискаха все по-здраво и все по-здраво.Усещах как палците му се забиват в плътта ми точно под сливиците... болката се засилваше а очите на съществото ставаха все по-кървясали и ме гледаха все по-втренчено.

Знаех че това сигурно ще е краят.Краят на моят кратък живот и пътешествието което бях поел.Никога нямаше да видя повече усмивката на Саки, нямаше да мога да и разкажа нещата които знаех за нея от детството и, нямаше да мога да я науча или пък да ме крие всеки път под леглото си когато някои идва неочаквано в стаята и.Нямаше да видя повече водното конче което ме съпроводи до Академията, нито пък щях да мога да докажа на Директорката че сгреши като не ми обърна внимание и ме накара да избягам от училището.

Реших да приема този край с усмивка.Нека поне покажа на врага че не ме е страх от него, че дори физически по-силни от мен не биха сломили психиката ми.Вгледах се в кървясалите очи на Влад и със сетни сили повдигнах двата крайчеца на устните си.
Усмивката ми бе ту подигравателна, ту самодоволна.Ако имах и малкият шанс да оцелея в момента, щеше да е дойде момента за Вендета в които Влад щеше да си плати.Асасините са убийци, дори машини за убиване но в близък бои.Ако имах уменията на магьосник от неговият ранк, може би нямаше да бъде толкова смел...
Разперих крилете си и преди да си поема за последен път дъх, усетих пречупване около адамовата ми ябълка.Болката беше непоносима и не ми позволяваше да дишам, но не спрях да се усмихвам на врага.
Кръвта напираше и устната ми кухина бързо се напълни с алената течност.Струйки кръв потекоха от края на устните ми и започнаха да капят бавно по дрехите ми.Давех се, дишането ми спираше но не показах с нищо че ме е страх от смъртта.Очите ми бяха мокри и втренчени в нищото, в бездната от тъмнина която се появи пред мен...
Той пусна тялото ми на земята и изрече
- Аз работя сам. - точно тази самота някой ден щеше да му изиграе груба шега.

The member 'kpu3u4ka' has done the following action : Зарче

'Зарче' :

Влад се усмихна съвсем леко - злобен, както винаги. Шард тръгна напред, а по него и останалата част от групичката, която водеше. След три дни този воден кон, ако искараше още по-голям късмет, щеше да разбере на кого е длъжник в действителност.

/Бела, опиши някой странен сън./

Известно време лежах облян в кръвта си на земята.Не можех да помръдна, усещах само стичащата се пот по челото ми.Едвам бях отворил очите си и проследих как групичката Асасини отпътуваха в незнайна посока.Болката ме унесе и съня приветства душата ми...
Сънувах.От много време не го бях правил, но в момента всичко беше различно.Редуваха се картини след картини, докато не се стигна до един странен сън които не можах да си разтълкувам...


Вървях по нещо като селска улица или широка алея в парк – периферията на картината през цялото време беше неясна и изчезваща.
Виждам на стотина метра пред себе си две кучета. Едното кафяво, на ръст в долната граница на средно. Другото черно и много голямо, но, по-важното, много странно на вид – главата му беше някак кръгла, топчеста, а муцуната му не приличаше на кучешка. Стоят безучастно на метър разстояние едно от друго. „Ще ги заговоря” – мисля си – „черното е много особено и интересно, не съм виждал такова”.
В това време чувам мъжки глас (човека не виждам), който заповядва: „Дръж!”. Черното куче трепва изненадано и след миг колебание се хвърля върху другото.
Започва обичайното злобно сражение, но силите са неравни. Аз забързвам и вече наближавайки виждам как главата на кафявото е почти цялата в устата на черното! „Край, уби го!”
Ужасен се затичвам крещейки към черното. Стигам до тях, продължавайки да му се карам с викове „Спри, пусни го веднага!”. То го пуска и ляга на земята, кафявото лежи проснато неподвижно като мъртво.
„Как можеш” – продължавам аз да му крещя – „как можеш да разкъсваш друго куче без да ти е направило нищо!”.
То ме поглежда, лежейки.
- Ти луд ли си, бе! – казва ми – Как ще го разкъсам, аз да не съм убиец!
Какво да правим като ми дадоха заповед „дръж!? Щем не щем трябваше да разиграем комедия.
Ти какво щеше да направиш на наше място?
– А освен това – продължава то – аз изобщо не съм куче, а котарак!..
Кафявото „оживява”, става и отива да легне при черното...

Ходилото му докосна земята, а сетне коженият му ботуш можеше да почувства ясно твърдата земя под себе си. Крилата му изчезнаха - превръщайки се във фин, многоцветен прах, тазнасяй приятен аромат наоколо. С няколко бавни крачки, по които си личеше неговата явна досада, силуетът се надвеси над кленните останки на Бела, който сънуваше.
- Забранените Изкуства на Асасините са толкова еднакви с нашиче, че чак започвам да се плаша - поклати красивата си глава той, докато говореше арогантно, точно като Осоиден майстор на меча, да не говорим за техните претенциозни огнени залпове, които разхвърляха наляво и надясно, сякаш нищо друго нямаше значение.
Силуетът се наведе и огледа добре пораженията. Три карфички забити в три парализиращи места. Влад... Влад Шлаух помисли си мъжът. Отдавна не се бяхме срещали с теб, но явно си намислил нещо, негоднико. Усмивката грейна на лицето му.
Леонард седна на земята, като разгъна един свитък. Обичаше да пише, но разбиранията му за писмото бяха поостарели или поне така казваха всички. Той не разбираше цялата тази история за писалката с резервоар, за това предпочиташе да пише с пачо перо и хубава мастилница. Разстла инвентара си, разхвъля нещо цветно наоколо си и започна да пише по свитъка.

Скъпа лелцо Хаджек,
в момента съм зоната на огромната ти вила и търся мазата, която в прочем открих прекалено лесно. Вуйчо Лекс, който ми предостави своите ценни запаси от злато, за да стигна до Вашето така отдалечено имение, трябва да остане доволен, защото открих онези буркани със сладко от Арония, което Вие двамата не сте правили от двадесет години насам.
След като го огледах обстойно с моите не чак до там добри познания в сладкарсия бизнес, искам да ви уведомя, че всичко му е наред, изглежда ми годно за консумация, освен три бели петна по капачката на единия, но след по-опорито измиване, успях да ги остраня. Това може само да ми подсказва, че и този буркан със сладко е на ниво.
Лельо, предай на вуйчо, че добре се е справил със запечатването на бурканите, а аз ще ти транспортирам като един уважаващ себе си кориер до Вашето имение.
С обич,
Арнауд Стоименов.

П.П. Очаквайте ме там в събота.

Писмото беше готово и запечатено. С няколко бързи движения, които бяха достойни да се нарекат заклинание на вещер, той извика един огромен воден кон. Чакачи му малкия свитък на опашката и го изпрати на някъде.
- А сега да се оправям с теб. - Засмя се Леонард, докато се навеждаше. Вдигна тялото на Бела. Не беше прекалено тежко. - На диета ли си, глупако. - Покляти глава той. После го опусна. То тупна. От това щеше да го боли. Нов воден кон се появи от нищото и тялото на Бела се озова на гърба му. Полетя нагоре. Скоро и самият Леонард се издигна до домашния си любимец, използвайки собствените си криле, призовани от изкуството, с което се славеше расата му, макар и нищожна. И така двамата изчезнаха в ноща.

/Продължи съня си на това място.,/

След десетина минути стигнах до пътя. Беше близо до академията, което ми дойде от полза. Другите бяха тук, пристигнали може би малко преди мен, но аз исках да стигна тук пеш, с двата си собствени крака. Пушех цигара.
-Съжалявам ако сте ме чакали. Понякога да се правиш на човек е по-сладко, отколкото да се правиш на демон.

- Това ще те довърши - поклати глава Боку Искаел. - Ако си искала да си човек, то да си се родила Антагонист. Има огромен смисъл в това, не мислиш ли?
- Мисля, че сте ми под нивото и не желая да слушам Вашите заядлици - смрази ги Лордът. - Къде е г-н Левис?
- В Ада, надявам се - прозвуча от устата на Самаел с лек уклон на веселие.

Седнах на земята и продължавах да пуша.
-Не се надявай. Ада е като задния му двор. Ще бъде тук.... -казах като загасих фаса си в пръстта и сложих маската обратно на лицето си.

- Сякаш сте виждала Ада. - Засмя се Лордът.
- Тук е. - Усмихна се Самаил/
И Левис се появи. Изглеждаше още по-блед от преди.
- Пръсвате се по двойки. След ден пред портите на Дуелната къша. Асасините дебнат. Бъдете внимателни. Не мога да си позволя да загубя отбора, ясно ли е?

Станах и ги изгледах безразлично.
-Е, кой е с мен?
Не ме интересуваше особено. Просто исках да стигна колкото се може по-бързо. Трябваше да намеря Леопол.

Лордът пристъпи крачка напред.
- На мен се пада тази чест. След като не може да се придвижваш по начина, по който ние, ще тичаш. След мен.
И той се стрелна напред.

Повдигнах рамене и тръгнах след него. Беше ми забавно. Ей...все пак съм само новак. Щях да се радвам ако по пътя научех още нещо ново. Щеше да ми е от полза. След около 20 минути тичане му заговорих.
-Мислиш ли, че ще можеш да ме научиш да се придвижвам по "вашия начин". Така ще спестим време.

- Не. - Отговори Лордът. - До колкото виждам нямаш таланта на Майстор. Новаците не са достатъчно добре развити, за да го направят.
Лордът сви наляво, а шестстотин метра по-надолу по пътя тръгна надясно. Стрелна се наппред.
- Какво можеш да призоваваш?

Тц....в този момент ме хвана яд, че Бела нямаше възможността да ме научи да летя. Щеше да ми е от полза. Добре поне, че бях издръжлива и тялото ми беше физически тренирано.
- Какво можеш да призоваваш? - ме попита след известно време.
-Хрътки. Нали знаеш от онези адските. Симпатични животинки.

Лордът се спря на момента.
- Само? Трябва да се шегуваш с мен... - поклати глава. - Сигурна ли си, че г-н Левис ти е преподавал? Колко са големи?

Ъх....лордове....
-Достатъчно. Точно колкото трябва да са. Поне това успях да науча.
Мразех да ме подценяват, но както и да е. Това до някъде си беше плюс.

- Новаци... - въздъхна Лордът. - Като те попитам колко е голям не ми обяснявай с думи, действията говорят по-добре от теб самата.

Махнах маската си странично и повдигнах едната си вежда.
-Майстори.... - въздъхнах аз. Уж трябва да са по-напреднали и умни, а не може да се усети, че така ще загубим време. Време, което ни е нужно. Понякога расата ми е повече от глупава. Както и да е, изтърсих тези мисли от главата си, разрязах ръката си с едната катана, начертах пергамента и изрекох заклинанието за призоваване. За няма и миг на повърхността стоеше Хадес, озъбен свирепо, заради непознатия, а лигите му заплашително падаха на земята. Потупах го по крака, защото до там стигаше ръката ми.
-Долу момче. Кротко.
То ме послуша и седна.

- Възсядай тази грозотия и тръгвай. - Нареди Лордът. - Готов съм да заложа земите си, че това нещо е по-бързо от теб самата.
Лордът се стрелна напред, почти губейки се в хоризонта.

/Отговори ми тук./

Сцената с водното конче беше като сцена от филм за Mi. Тя не се напъна да разбере защо трябва да убиват кончето, но й хареса самото убийство. Продължи с останалите към Дуелната къща. Единственото, което я интересуваше тя или отбора й /ако има такъв/ да победят.

/Отговори ми тук. Опиши как сте стигнали до там. Пълна свобода на словото./