Главният Път

-Водно конче, а?
Вдишах от цигарата си и бавно и провлачено издишах дима като човек, който е доста изморен от път или битка. Този екземпляр зад гърба ми щеше да ми донесе само неприятности. Да го науча да се бие? Та той е лечител, не боец. Мога да го науча само на чист бой, но не и да използва магията си като демоноподобен. Просто не му е в кръвта. От друга страна лечебната му сила би ми била от полза. А и летенето..... А и познанията му за моята личност. Все трябваше да ми каже рано или късно, щом ще живее с мен. Обмислях възможностите, плюсовете и минусите обстойно. След около 3-4 минути закрачих по пътя.
-Тръгваме! - казах без да се обръщам към него.

/Тед отговори тук как вървим по улиците към академията/

Един чифт сиви очи ги наблюдаваше принадлежащи на човек скрит из кората на дърветата. Ренегатите никога не го бяха интересували, но това му се стори забавно. Той трябваше да знае за срещата й, още повече, че си бяха намерили домашен любимец от неговата собствена раса. Щеше да му харесва, определено щеше да му хареса.

Днес времето беше изключително неблагоприятно за малката ми личност.Като водно конче, харесвах водата.Харесвам хладното, приятното, лекият тих вятър който вее гали крилете ти докато летиш...
Но когато това липсва, полудявам! Градусите растяха със скоростта с която се издигахме а потта по лицето ми изобразяваше реката около която летях преди няколко дни.

След като за пореден път бях използван за пренос на "товар", стигнахме до главният път на който се срещнахме с Дориан.Не издържах на убийствената жега и паднах на колене задъхан, с впити в пясъка ръце.

- Офф - изпъшках - Не се издържа това време - тежкото ми и учестено дишане беше като на раждащ койот. - Сега какво ще правим? Само не ме моли да те уча да летиш в жегите - предпочитам късно вечер дори и да има комари! А и така няма твоите събратя да видят другата ти форма.

Жегата беше последното, което ме занимаваше в момента.
-Стига си мрънкал. Всяко нещо си има причина, колкото и неразгадаема да е тя на пръв поглед — ако човек се отпусне достатъчно, за да престане да подскача като шавлив пуяк, току-виж причината изскочила наяве.
Застанах централно срещу него на не повече от две-три крачки разстояние. Извадих малката му камичка и му я подхвърлих.
-Сега ще видим колко бърз и колко точен си. Задачата ти е следната: заставаш свободно, не в бойна позиция. Целта ти е да извадиш оръжието си и да пронижеш сърцето ми....и то без да го очаквам. Не трябва да забележа атаката, за да не мога да я избегна. Разбираш ли?

Изправих се след като чух поредните наредби по мой адрес.Поизтупах пясъка от ръцете си при което в това време се оказах в безизходица - Дориан грабна ножчето ми и взе да си играе с него.Подхвърляше го ту в едната ,ту в другата си ръка.Какво ли беше намислила пак?
-Сега ще видим колко бърз и колко точен си... - Искаше да я пронижа в сърцето - или поне да се опитам да го направя. Не мисля.че ще мога.. по-скоро да получа някой звучен шамар зад врата като наказание че съм некадърник.
Тя ми подхвърли ножчето, при което го закрепих м/у колана и панталона който бях сложил.
Пристъпих към нея и поставих дясната си ръка до дръжката на ножа.Леко драсках с нокти по нея и мислех кога и как да го направя.Очите ми бяха неспокойни и шареха ту по безизразното и изражение, ту около мястото до което трябваше да се допре ножа.
Дали за лошо, дали за хубаво - реших да импровизирам.Вместо да допра острието до сърцето и исках да го направя с дръжката и то от другият край на гърдите и - поне ако уцелех нямаше да я нараня, а щеше да усети само тъпата болка която щеше да и причини дървото.Пръстите ми погалиха ръбчетата които граничеха с острието и в този миг грабнах ножа!
Пръстите ми измъкнаха острието из под колана при което го стиснах здраво.Острието на ножа се впи в свивките на пръстите ми но това не ме спря.Изпънах ръката си наляво при което дръжката на ножа се допря леко в нея.

Бела се изстреля напред. Не беше от най-красивите атаки, които той беше виждал и нямаше да успее. Въпреки глуповатото му изражение, нелепата идея, че едно Водно конче може да се научи да се бие като Осоид, един чифт очи не представаха да го наблюдават. Интересно му беше цялата тази постановка, а и Леопол щеше да бъде заинтересован да научи повече.

/Бела, атаката ти не успява. Дориан, опиши как я избягваш. Продължете нататък с нов опит./

Ножът на Бела не достигна целта... Ръката му замръзна, застопорена от моята. Въпреки че ръцете ми бяха зад гърба успях да я хвана сякаш цял живот очаквах точно този негов ход. Извих болезнено китката му и го отблъсна назад.
-Прекалено много се чудиш и мислиш. Тук целта е изненадата. Пробвай пак.
Отново застанах пред него. Изглеждах съвсем спокойна и отпусната. Гледах го със студения си поглед. Добре осъзнавах факта, че за едно водно конче ще бъде трудно да се научи да се бие, но пък кой знае. Важна е волята, с нея може да се постигне всичко.

Това че не се справих, не ме сдуха изобщо.Беше все едно да кандидатираш торен бръмбар за бегач на дълги разстояния...
-Прекалено много се чудиш и мислиш. Тук целта е изненадата. Пробвай пак. - Тя искаше изненада.Но как?

Дориан ми подаде ножчето с върха на острието към мен - явно очакваше да направя нещо.Дали? Стуваше си да опитам.
Едва докоснал острието, плъзнах пръстите си по долната му част и ги повдигнах рязко нагоре и назад. Ножчето подскочи назад и се обърна на 180 градуса - идеалният момент за атака! Пристъпих крачка напред като с лявата си ръка хванах Дориан за врата като я притиснах леко към себе си, а с дясната ръка грабнах ножа и едва не го забих в тялото и.Беше на косъм...
- Така по-добре ли е? - казах с лека усмивка на лицето ми.

Мястото, на което се намираха, въпреки че беше съвършенно близко до Главния път, беше толкова тихо, че не можеше да се опише с думи. Птичките не се чуваха, но се виждаха по дърветата, нямаше нищо, което да навява странни мисли на двамата герои освен, че нямаше звук. Чуваха се само двамата, оплетени в нечие изкуство.
Изведнъж тишината, която се беше възцарила бе разцепена от странен шум, шум, който можеше да се определи само и единствено като ръкопляскания. Някой им пляскаше - бавно и някак надмено.
Високият му и слаб ръст не го караше да изглежда заплашителен, но блясъкът в очите му, който ту се появяваше, ту се скриваше, го караше да изглежда не по-различен от всеки уличен разбойник, с когото не трябва да си имаш проблеми на негова територия. Бялата му риза се вееше свободно от лекия ветрец, който се появи като от нищото, а черният му потник под нея, съчетани с черният му панталон и кубинки, повече приличащи на човек от Асасинската раса, не вдъхваха доврие на никого, камо ли на тези двамата.
Около врата си имаше едно единствено украшение - малко сребърно кръстче или от друг вид бял метал, което символизираше лично събитие, но едва ли беше докосването с Изкупителските богове. Косата му беше странно подстригата. От едната страна бе дълга, колкото да стигне до брадичката, а от другата страна беше къса и загладена. Бритонът му падаше на дясното око. Да. Той беше всичко друго, но не и човек, с когото да си имаш работа.
Пляскането му продължи още няколко минути, докато Дориан и Бела седяха в тази своя поза, която той самият намираше за изключително интересна - къде ли я беше виждал преди?
- Водните Кончета не са създадени за това - гласът му бепе дълбок, с интересен тембър, но изключително мъжки и властен. Кожата настръхваше. - Но моля, продължете с шоуто. Докажете ми друго. - Смехът му беше чисто по детски - искрен и невинен. Подиграваше ли им се?

Блясъкът в очите му присветна още докато излизаше от "скривалището си". Преместих само траекторията на погледа си към него. Нищо друго. Не ме интересуваше. Пуснах Бела.
-В боя няма разделения. - не единственото, което казах без даже да го поглеждам. -Ще веднъж, Бела. Последно с това. Докажи на себе си.
Кончето не ми беше дружка, даже му се дразнех, а и знаех, че онзи има право, но не обичах някой да казва на някой друг какво може да направи и какво не.

- Чакай малко, това ще почака - отвърнах и и хвърлих ножа на земята.
С няколко отскока и леко потреперване на крилете, се озовах точно пред "страшилището". Само като си помислих тази дума и ме напуши на смях. Беше изключително съсухрен, със дебел глас от който настръхваш дали от страх, дали от погнуса... не знам, но не ги харесвах такива като него.
Разперих криле и започнах да махам срещу него , така че да го подразня със завихрянето което се получаваше...
- А ти, драги мой...знаеш ли колко ми е писнало от такива като теб? Всезнайковци! - подскочих леко и започнах да кръжа около белокосият. - Излюпваш се от тъмнината и започваш да даваш своите заповеди които би трябвало да ги изпълняват само съществата които витаят в главата ти!
Исках да гледам този блясък в неговите очи, за това се спрях точно пред него и пърхайки с криле - продължих.
- Не си никой за мен, че да ти се доказвам! Тъй че, можеш обратно да си се прибереш в храста от който дойде!

- Хахахахахаха. - Разсмя се той като малко дете. - Дали и аз не бях същия като теб... - погледна го в очите нагло - не си спомням.
В този момент крилете на Изкуството му се разпероха - нежни и сини - чисто Водно конче от главата до петите. С лекота, за която можеше да му се завиди, той се издигна нагоре, като не отлепяше поглед от сънародника си.
- Летиш като Осоид, но дори те са по-грациозни и бързи от теб. Достоен си да си дете на бръмбаророден, но бръмчиш дори повече от тях. - Леонард поклати глава. - До никъде няма да стигнеш с този... - Не продължи, а просто изчезна в синевата.

Гледах всичко това с присвити очи. След като онзи изчезна викнах ядосано:
-Бела!!!! Ела тук!
Той долетя пред мен и му подадох ножа.
-За съжаление, една голяма част от хората умират на двадесет или тридесет години: минат ли тази възраст, те се превръщат в собственото си отражение. През целия си останал живот си подражават като маймуни- повтарят все по-механично това,което са казали, направили, мислили или обичали по времето,когато са съществували. Не ставай като тях.
Тонът ми беше сериозен и строг. Нищо друго не трябваше да го занимава освен сегашният момент. Освен това, сега, тук.
-Отново! Пронижи ме.....
Последните ми думи си бяха чиста заповед. Може би нямаше да разбере защо се държах така, но това нямаше значение. Целта беше ясна, изпълнението й не толкова. Зависеше от него.

- Извинявай... - добавих аз - просто не се стърпях и подигравателното пляскане ме изкара извън нерви.Ок,
ще опитам пак.
Този път, трябваше да се справя!Трябваше да го направя точно така, както тя не очакваше.Така сякаш го можех, сякаш съм създаден за това.Не се опитвах вече да "прожектирам" в главата си какво да направя, а се оставих на усещането.
Извих леко тялото си настрани, за да не види кога ще грабна ножа и се прицелих в нея.Стиснах здраво дръжката на ножа и си представих как се сливаме с него.Бяхме само аз и той.Ръката ми сякаш изстина, сякаш усещах метала който гали кокалчетата ми.Със въртеливо движение на тялото измъкнах ножа и замахнах силно под формата на хоризонтална парабола към тялото и...*Хряс-с* - острието изсвистя във въздуха като удар с камшик и последното което си спомням от този миг, беше как блестящите и очи се бяха вкопчили в мен...

"Хряс", острието изсвистя във въздуха и черните ми зеници се разшириха. Тази решителност в погледа му.....Знаех, че не искаше да ме нарани, но нямаше и капка колебание. Сега стоеше пред мен с нож в ръка, който беше застанал странично от леко приклекналото му тялото, здраво стиснат, веждите сключени, а устата полуотворена, издишаща шумно.
Не говорех. Даже не знаех защо. Бавно повдигнах ръката си и я поставих малко под лявата си гърда. Стиснах. Тъмна, много тъмна червена струя се свлече, пропускайки през пръстите ми. Колената ми се шпдкосиха и за няколко секунди бях седнала на земята на бедро, все още притискаща раната:
-Има много неща, които хората си мислят, че не могат да направят, но се оказва обратното, когато ножът опре до кокала. - казах някак си на себе си с неразгадаема усмивка. Болеше, да, но имаше нещо омайващо, опияняващо, в това да гледаш как собствената ти кръв се стича по кожата ти. Вглъбения ми поглед беше плашещ. Чувството....чувството, че си жив, че си тук, че съществуваш. Така се чувствах в този момент.

/ 5 опит и за двамата./

Земята се разтресе и сякаш дупка се отвори в нея. Както се очакваше не друг, а Левис Кроу излезе от нея в цялото си величие. Той хвърли очуден поглед на Водното конче, но нямаше време да се занимава с него сега. Онзи педал го беше натоварил с грозна задача, която се изразяваше в навестяване на всичките си послушници. Че той да не беше вестител? Но не можеше да откаже на Директора... е, поне не на този етап, защото най-много облаги щеше да има той.
- Дориан - обръна се към нея той, като протегна ръката си напред връчвайки й един свитък. - Това е за теб. В разстояние на един ден от този момент, трябва да ме намериш и да ме оведомиш за своя отговор. - Как мразеше формалностите само...
Връчи й свитъка и земята отново го погълна. А нечиие жужене се чу отгоре й дръг свитък падна, но на главата на Бела. Отгоре им имаше водно конче, което изглеждаше повече на Асасин и откачен, отколкото на редовен представител на расата си.
- Същото важи и за теб, Бела. - Обърна се той към него. - До ден да си ме намерил и да си ми дал твоя отговор. Тъй, като още не са те отписали от Академията, когато си готов с отговора - потърси Блек Семьоновски. - И изчезна в синевата.

На свитъка на Дориан:

Spoiler:

На свитъка на Бела:

Spoiler:

Прочетох набързо свитъка и вече в главата ми се въртяха куп планове. Не обичах претъпканите мероприятия, нито да се бия за нечий чужд кеф. от друга страна тези игри можеха да ми помогнат в няколко отношения и аз си знаех какви са те. Изправих се рязко и докато кончето още се опомняше и четеше превързах малката рана, която ми беше нанесъл. Можех да се радвам, че е неопитен и до ден, максимум два нямаше да има помен от нея.
Както очаквах погледа на Бела почна да блести. Сигурно докато вникваше в смисъл на думите си представяше бляскав ринг, много почитатели и все неща правдоподобни за приказките, но не и за нашия свят. Тези състезания си бяха кръвопролития и доказване на сила и мощ. Нищо повече. С няколко крачки го стигнах и се прилепих до ухото му като притиснах тялото си до неговото.
-Съжалявам приятелю, не си готов за това. - прошепнах и в следващата секунда Бела усети тъпа, но силна болка в тила. Строполи се на земята в безсъзнание, а писмото се търкулна на няколко метра от него.
-Понякога да е кучка е единственото, което остава на една жена. - казах на себе си и върнах нормалната си форма. Стига съм стояла с оригиналната си, не знаех кой може да мине, а и явно днес нямаше да се уча да летя.
Хванах Сорисо под мишници и го завлекох навътре в гората. Пъхнах го в началото на една малка и необитавана пещера. Тук щеше да бъде в безопасност, а и щеше да спи поне до сутринта, ако не и повече. Нервът, който бях ударила приспиваше и обездвижваше цялото тяло поне за 24 часа.
-Трябваш ми жив. - бе последното, което казах на кончето, макар че не ме чуваше. Може би нямаше никога да разбере, но в този момент му спасих живота.
Обърнах се и потеглих към Леопол. Беше време да го видя.

/Бела, свободна ролева игра. Реши дали ще се събудиш по някакъв странен начин или просто се развихри в съня си./

Всички вървяха в една посока. Най-отпред водач беше Шард Демайз, след него се бяха наредили близнаците, после беше ред на Mi, която се опитваше да не изостава. Зад цялата група вървеше Влад. По-рано Jena Mi усети, че не може да му има доверие и затова често поглеждаше назад за да види какво прави. По-голямата част от пътуването им минаваше в мълчание. В един от редките случай на разговор, Mi дочу близнаците да коментират храната в Стола.
Хмм....щом и те се хранят там....значи не съм единствената, която предпочита пилешките крачета. - усмихна се.

Изведнъж всички скочиха настрани и пред Ми се издължи една фигура. Която замахна с буздоган към тях. Точно този, на който не трябва да се има доверие - Влад - отби атаката му бързо и стръчно. Погледна я с отвратителните си очи.
- Май не си за игрите...
- Е, драги ми ученици, справете се с тях - Изсмя се Шард и посочи четирима, които се гласяха да се нахвърлят върху тя.

/Ми, опиши действията си./

Амии...Бъркаш се, друже.
Бързо се разделиха на по двойки. На Jena Mi се падна един космат бабаит, с грозна мутра и вежди, които захлупваха почти цялото му лице. Онзи замахна с боздугана си. Mi се наведе и с десния си юмрук го удари в корема с всичка сила. Онзи се преви на две и залитна назад. Отново тръгна да атакува. Отново замах. Опита се да я уцели в лявото ухо. Отново неуспех. Mi не беше забравила уроците за пъргавина.
Кълбо...
Мина между краката му.
Скок надясно....
Мина над един дънер.
Завъртане...
Обиколи го. В това време онзи се завъртя на 180 градуса. За кратко загуби равновесие.
Превеждам се наляво...
Докато онзи се чудеше къде изчезна Jena Mi, тя му взе боздугана.
И атака.
Скочи и замахна с оръжието. На цели го по главата. Онзи извика. Кръв започна да се стича от разцепената му глава. Той беше победен. Mi въздъхна с облекчение. В следващият момент видя Паяка да плете мрежа на един клон:
Зад теб! Залегни!
Тя се наведе. Друг боздуган се опита да й размаже главата. Единствено Плъх все още не се бе справил с противника си. След неуспешният удар онзи залитна и Ийв го довърши с един удар в гръкляна. И четиримата противници бяха победени.

Докато стоях близо до Dorian, земята се разтресе под краката ни и част от нея близо до нас се разтвори.
Какво ли щеше да изскочи от там? Никога не бях виждал подобно нещо... може би някакви адски създания или нещо което не бяхме виждали до сега?

Появи се огромно създание с красиви и силни крила.Прелетя над нас като ми хвърли глупав поглед и се запъти направо към Dorian.Хвърли и един свитък и накратко и каза "час и място" къде да се срещнат.
След като свитъка бе предаден на Дорян, съществото изчезна в дълбините на земята без да дава повече обяснения.ЯВно беше от онези Всевисшите които знаят всичко за всеки и вървят и само се разпореждат.

-Съжалявам приятелю, не си готов за то... - усетих как нещо силно и рязко ме удари отзад и загубих съзнание.Мрак, тъмнина, дори не сънувах или не виждах "Белият тунел".Просто сякаш стоях в мрачна стая без осветление и чаках някой да ме измъкне.Всяка такава стая е едно истинско страшилище за хората и за всяко разумно същество.Може би за това се страхуваме и от тъмното - защото не го познаваме.Защото не виждаме какво има до нас, защото фантазията ни не позволява просто да си кажем "ние сме сами"... тя обича да си играе с нас, да си прави малки шегички като ни кара да ни настръхват косъмчетата по крилата или пък да дърпаме крак когато се опитваме да докоснем водата в езерото като си мислим че е твърде дълбоко...
След известно време тялото ми се събуди и очите ми се отвориха бавно но виждах отново онази "Тъмна стая" в която стоях до сега. Дали сънувам все още?
- Дори... - опитах се да изрека името на Саки, но не успях тъй като гърлото ми беше пълно с пясък с които се бях нагълтал след като бях се строполил на земята.Това беше достатъчен знак за мен че това е Реалността.
Опитах се да се изправя, но всичко ме болеше.Усещах силна пареща болка в крилата, сякаш съм ги стъргал по земята няколко часа.
- Оу...- наистина ме болеше. Видях някаква светлинка която последвах и излезнах пред вода на пещера намираща се в скалиста местност.Къде съм? Какво правя тук ?! Къде е Дорaн ?!?!?

Опитах се да намеря пътя по които съм дошъл до тук, или по-точно по които са ме довлачили.На светлина крилата ми изглеждаха още по-изтъркани и при всяко поглеждане назад към тях изтръпвах от болка.
Проследих следите от провлачване на тялото ми докато не забелязах групичка от около 4-5 едри мъжаги.Няколко от тях бяха облечени в кожени разпокъсани дрехи, бяха целите в кал и мръсотия а окосмяването им беше силно изразено най-вече в горната част на слепоочието.
Носеха в ръцете си масивни боздугани и вървяха след високо същество което не виждах добре.
Дали те не бяха отвлякли Дорaн? Но за що аз бях в пещерата? Ох, хиляди въпроси без отговор.Даже мога да сложа по един за всяка звезда на небето.
Реших да ги последвам, с надеждата че ще намеря Дорaн.
За мое щастие, те следваха следите от тялото ми но явно не ги забелязваха.Излезнаха на малката полянка на която се намирах може би преди часове ... или дни ... на която имаше високо стройно момиче и един мнoгoкрак паяк с глуповатичка физиономия.
Явно имаха сметки за разчистване тъй като след кратък разговор, косматите мъжаги се нахвърлиха към привидно невинно изглеждащото момиче и нейният осмокрак другар.Четирима на двама, беше доста неравностойно.Най-грозните нападнаха момичето, а другите двама които също не се славеха с особена красота, нападнаха малкият паяк.Тъкмо имах желанието да помогна, при което се отказах след като видях движенията на момичето.С няколко удара свали своите противници и се нахвърли да помага на малкото същество.Броях секундите в които тя се справи четиримата противници - дори не успях да събера една минута.След като всичко приключи, останаха момичето, паяка и тартора на вече станалите на прах бабаити.Все още можех да изчакам без да пострадам, преди да помоля някого за помощ...

Шард започна да пляска, докато младежите си поемаха въздух.
- Не мога да ви похваля, след като изпълнението ви беше изключително тромаво. - Поклати глава той, но пляскането му продължи. - Ако така очаквате да се справите с всичките си противници в Дуелната Къща, това несъмнено означава изключителен провал за асасинската раса, за моите ученици. А цялото това нападение знаете ли какво символизира? Страх. Страх ги е от нас и то с право. Страх ги е и от вас. Точно за това трябва да бъдете жестоки и кръвожадни, разбрано ли е? Инстинките ви, залючени по наследство ще започнат постепенно и постепенно да се проявяват, но това няма да стане от самосебе си. Вие трябва да им помогнете. Ясно ли е? Ще победим ли в Дуелната къща? - Очите на Шард се размърдаха наляво, а после надясно. - Е, Влад, знам, че си го усетил. Доведи го.
И Влад се изстреля напрред за секунди - далеч от очите на Ми и Шард. Нямаше го два или три мига и се върна. Беше помъкнал нещо на гръб, което изглеждаше полу умряло. Водно конче. Влад го стовари на земята и го ритна към Шард. Водното конче се претъркули и спря в краката на Белия.
- Я виж какво довлече Лордът. - Засмя се Шард. - И ти ли ще се опиташ да ни ликвидираш? - Близнаците, които бяха седнали настрана се измяха, но определено не се чу добре, защото беше гнусно.
- Това ли нещо? - Попита Плъх. - Та, дори не може да се движи...
- Да, Шард, погледни го - засмя се Ийв. - Дори аурата му е начупена като крилете му...
- Виждам, виждам. Е, Влад, твой е. Обери го.
Зеленокосият мъж с няколко бързи движения, които водното конче не усети, измъкна 1000 злато, поглеждайки го надменно.
- Шард, да го убием?
- Ще го убиеш в дуелната къща, Плъх.

След като видях как и последните ми спестени 1000 златни монети си заминаха, Плесенясалото същество ме хвана за гърлото и изяви желание да ме убие.
- ще го убиеш в дуелната къща, Плъх.

Дуелната къща? Явно това беше и мястото на което отиде Саки.Трябваше да стигна по някакъв начин до там...
- А... не мислите ли че ще съм ви малко по-полезен като лечител? Може би в тази "дуелна къща" ще се намерят още няколко красавици които ще ви отупат прахта и повярвайте ми няма да са толкова слаботелесни и беззащитни като мен. Аз съм водно конче и не съм боец, но мога да бъда вашият скрит коз...