Бирарията Редуал

Погали косите ми и цялата се стоплих вътрешно.
- Седни на касетката. Искам да погледна раната.
Седнах и вдигнах блузата си, за да открия бинтованата рана на лявото ребро непосредствено под сърцето. Махнах импровизираната превръзка. Кръвта бе спряла, виждаше се само леко дебелата и не много дълга реска, но все още незатворена.

- Ще го убия. - Засмя се той, абсолютно несериозне. - Не е кой знае какво. Можеше и по-зле да те е подредил. - Леопол бръкна в джоба си. - Да. Това ще те боли.
От там извади някаква странна зелена смес, опакована грижливо във восъчна хартия. Топна си двата пръста вътре и намаза раната. Не след дълго тя започна да гори.
- Стой така сега.

-Разбира се. Все пак е водно конче. - усмихнах се. Бела имаше още много да учи, както и аз. Намаза ме и раната почна да изгаря и да образува коричка. Бързо щеше да мине.
-Става ли тази нощ, след като тренирам да дойда да спя тук при теб? Липсва ми присъствието и допирът ти.

- Не. Няма да съм тук... - Кой клепна втори слой върху раната. - В действителност, ще се прибера, но не знам кога. Ти ела. Знаеш къде стоят ключовете. А аз ще се постарая да се върна възможно най-бързо.
Раната почти беше заздравяла изцяло. Оставаха й още няколко минути.

Кимнах. Все още помнех къде скатава ключовете за нощи като тази, в които не исках да спя в собствения си дом, а сега в академията. Погалих ръката му, докато нанасяше следващия слой. Още няколко минути и бях като нова.
-Добър мехлем си имаш тук. - кимнах закачливо и станах. -Благодаря ти. Май трябва да тръгвам, нямам много време за подготовка.
Нямах, а деня беше още в началото и трябваше да се изразходва подобаващо. Хванах го и го целунах още по-страстно от първия път. Обърнах се и тръгнах към вратата. Спрях се на прага й, с гръб към него.
-Леопол....аз.....
Те обичам. Кажи го. Просто му го кажи.
-.....Ще се видим през нощта....
И излезнах като затворих след себе си. Не можах, просто не можах. Толкова исках и все пак се страхувах да го изрека.

Леопол се усмихна "все пак твоите любими водни кончета го произвеждат."

Осветих заведението и отидох в склада. Реших, че докато го чакам ще направя вечеря. Кой го знае къде е. Исках когато се прибере да има сготвено и да може да си почине. Рядко ми се налагаше да се изявявам като кулинар. Не можех да готвя много добре, но имаше нещо, в което бях ненадмината и това бяха спагетите. Отне ми час и нещо, за да ги приготвя, но резултата си заслужаваше. Наредих масата, отворих бутилка вино, налях две чаши и запалих цигара, като от време на време си отпивах. Сега оставаше само да го дочакам.

Не й се наложи да чака кой знае колко дълго. Вратата се отвори и Леопол влезе - целият подут, кървава и много, много мръсен. Миришеше на мърша и какво ли още не. В този момент притежаваше поглед на обезомял човек - едновременно доволен от свършеното и биещ се със съвестта си. А той определено нямаше такава. Отдавна я беше загубил или просто я бе оставил някъде сам, за да се преструва, че е загубена.
Той погледна масата, цялата подредба и най-накрая спря погледа си на Дориан.
- Изглеждаш добре. - Констатира той и се усмихна. - Отивам я банята. Може да се наможи да ме превържеш на едно две места.

Проследих го с поглед леко учудено. Кой лъжех? Изобщо не се учудвах на гледката. Даже се зарадвах, че направих същата процедура преди да дойда, иначе можеше да се превързваме взаимно. Дадох му десет минути преднина, изпих останалото от чашата си и отидох при него в банята. Стоеше под душа, средно топлата вода падаше върху голото му тяло и отмиваше чуждата кръв, заедно с неговата. Приближих се до гърба му, взех едната гъба, мека като памук и нежно я положих на гърба му като леко отмивах раните му. От време на време целувах болните места и галех врата му със свободната си ръка. Не беше нужно да го разпитвам, да го хокам, не беше нужно да казвам каквото и да е било.

- Утре потеглям към Дуелната къща. Феодалният лорд искал да ме види по-рано. - Простичко й каза той. - Не съм сигурен вие кога ще потеглите натам, но когато и да е - внимавай. Левис става особено раздразнителен по това време на годината, а Ян Оу убива безпощадно. Дейна ще отдържа положението до колкото в възможно, но не й се навирай в очите. Ако ти каже нещо, направи го без да мислиш и гледай да се отървеш от нея по-бързо. Като пристигнете, ще те намеря. Не се забърквай в неприятности, нали?

Усмихнах се.
-Не съм сигурна, че неприятностите няма да ме намерят първи.
Леопол потрепна от тези думи защото знаеше, че въпреки, че го казвам на майтап, в повечето ситуации ставаше точно така. Обърнах го с лице към мен и погалих страната му:
-Спокойно. Ще се пазя....обещавам.
Целунах устните му леко. Водата почваше да ме мокри, но това нямаше никакво значение.

- Мокриш се. - Констатира той. - Да излизаме от тук.
Хвана я за ръката и я изведе извън банята. Метна една кърпа на главата й и старателно започна да подсушава косата й. Свали й мокрите дрехи. Подсуши и кожата й. Протегна ръката си на ляво и хвана една от своите ризи. Наметна голото тяло на Дориан. Целуна я по челото и се зае със себе си. Обинтова местата, на които мобжеше да се справи и сам. Останата гадната рана на гърдите. Не беше достатъчно дълбока за шев, но си беше за превръзка. Намаза я с някакви негови неща.
- Няма ли да ми помогнеш?

Отидох до него и по детски разроших косата му. Исках да го развеселя.
-Винаги ще си останеш хлапе пред мен, знаеш ли? -засмях се чаровно.
Взех марля и я сложих върху мазилото, след което привързах гръдния му кош с бинт, достатъчно стегнато, че да не изпада.
-Готов си! Предполагам, че сексът отпада за тази вечер. - се пошегувах отново и усмивка огря на лицето ми.

- За съжаление да. - Показа раната на бедрото си, която беше обинтована, но кръвта беше започнала да се просмуква през бинта. - Да хапнем? - Той се надигна тежко от мястото си.

-Да хапнем. - повторих и го последвах. Седнахме на масата, налях си нова чаша вино и почнахме да се храним.
-Колко дена точно остават до игрите?
Не исках да говорим за това, но трябваше да знам колко време ми остава. Имах нужда от още подготовка. Още много подготовка.

- Около шест. Пътят до там е три или четири, зависимост от колко хора ще се движите и как. - Отпи от виното си. - Аз потеглям утре. Предполагам, че е се видим след пет дни.

Поклатих глава в разбиране.
-Да.....предполагам.....
Но това не пречеше да съм недоволна. Не от друго, а просто напоследък се виждахме доста рядко. Вярно е, че не се дебнехме и прочие, но понякога когато исках да го усетя не можех защото знаех, че той не е тук. Може да се каже, че все пак имах и женска част в себе си, освен демонската, която надделяваше.

Леопол истри устните си.
- Не понасям принцовете и техните номера, занаеш ли? - Започна сериозно той. - Казва се Доминик, но повече подробности очаквам от някой друг, когото искам да видя и това ще стане съвсем скоро. Жената нарича себе си Лейла. Проклетниците са намерили Демоноподобен, с който не трябва да си имат работа и не подозират за това. Жалко, не мислиш ли?

- Не понасям принцовете и техните номера, знаеш ли?
-Знам... -казах тихо, оставяйки го да довърши. Изслушах го и се замислих.
-Доминик, Лейла.....
Отпих от виното и запалих цигара. Вдишах и тръснах пепелта все така замислено в пепелника.
-Чувала съм някъде тези две имена - продължих сериозно, след което изкревих ядно физиономията си -Тц, не мога да се сетя къде обаче.

- Явно в главата ти са други по-важни проблеми от този. - Заяви й той. - Аз отивам в леглото.
Стана и се запъти натам. Не се обърна назад. Някои неща не търпяха отлагане и дори и сам, той щеше да стигне до дъното на тази каша, а поле... после щеше да се състои поредното земетресение. А броят на жертвите нямаше да може да бъде изчислен. Специалитетът му.

Гледах след него. Не можех да разбера държанието му. Игрите бяха важни и за него и за мен, но начина по който ме игнорира не ми се хареса. Мислех да го последвам, но не исках в това раздразнено състояние, в което бях. Грабнах бутилката и отпих жадно голяма глътка.
-А просто исках да прекараме една приятна вечер.
Намръщих се:
-Явно искам прекалено много.
И така продължих да пия и пуша. Пресуших бутилката. Отворих нова. Стоях така час, може би повече докато не изпих и нея. По някое време съм заспала на стола, с облегната глава на масата, стискайки шишето все едно е най-добрият ми приятел. Стигнеш ли до тук, значи не си далеч от дъното.

- И как смяташ да продължиш сега?
- Нямам представа...
- Това не е ли важно за теб, Леопол?
- Не мисля, че трябва да си тук, Алехандра.
- Това не търпеше отлагане.
- Знаеш, че в друагата стая е...
- Е тя - прекъсна го.
- И въпреки всичко го правиш?
- Е... такава съм...
- Хахахаха.... знам.

Събудих се от някакъв шум сепнато вдигнах глава. Събудих е силно казано. По-скоро бях в просъница, да не говорим, че бях и пияна. Косата ми беше разчорлена и голяма част от нея закриваше лицето ми. Огледах се на едната, после на другата страна. Нямаше никой. Измрънках си нещо под носа, след което се ядосах, хванах шишето и го хвърлих по стената, където се разби на парчета.
-Проклети улични хлапета, не ме оставят да спя. - извиках силно по пиянски след което главата ми тупна отново на масата като камък и просто заспах като талпа. Ако бях мъж сигурно и щях да хъркам. Но вместо това само мъмрех от време на време несвързани думи.

Леопол излезе от спалнята, чул шума от счупеното шише. Погледна Дориан и се усмихна неволно. Повдигна я на ръце и раната на гръдния му кош се отвори. Той присви очи и отнеде Дориан в спалнята. Съблече я внимателно, зави я и излезе. В банята се погрижи за отворилата му се рана на гръдния кош, превърза се сам и то доста умело, а след това се върна в леглото и прегърна Дориан, заспивайки.

В пустинята видях човек - гол, озверял, клечеше на земята, стискаше сърцето си и го ядеше.
- Добро ли е, приятелю? - му казах аз.
- Горчиво е - отвърна той. - Но ми харесва, защото е горчиво и е мое.
Събудих се и светкавично се надигнах в полуседнало положение. Бях обляна в пот. Сърцето ми биеше бясно. Погледнах през прозореца и видях, че е тъмно. Обърнах се на другата страна. Лео спеше спокойно, не ме беше усетил. Хванах се за главата. Болеше. Защо ни боли главата? В мозъка няма рецептори за болка. Знаем, че по химически състав аспиринът е много близък до ЛСД, но защо едното лекува главоболие, а другото поражда халюцинации? Част от нашето неразбиране се дължи на факта, че всъщност не знаем какво представлява мозъкът. И най-образованият лечител на този свят стои върху ниско островче сред море от невежество.... И защо изобщо ми се въртяха тези мисли. Още едно необяснимо нещо. След няколко минути в опити да успокоя сърдечния си ритъм и да се убедя, че това е само съм се отпуснах в леглото със шумна въздишка. Наистина се надявах да не ме беше чул. Обърнах се към него. Отметнах един кичур от челото му и целунах въпросното място. След което се сгуших в тялото му с надеждата оставащите няколко часа сън да са спокойни.