Бирарията Редуал

По-голяма част от заведението беше разположена на маси и столове, които се намираха на вън. В тази адска жега по-хубаво беше да се пие бира под дебелата сянка на дърветата, които се намираха над заведението, отколкото вътре на задух и смрад.
Кръчмар и собственик беше Леопол Леонов, мъжът чието име означаваше смърт и разруха... в редките случаи на неговите избухвания.
Ценоразпис:
1 халба (голяма) светла бира - 10 злато.
1 халба (голяма и студена) светла бира - 15 злато.
1 халба (голяма) тъмна бира - 11 злато.
1 халба (голяма и студена) тъмна бира - 11 злато.

Както винаги външните маси бяха заети и нямаше свободно място. Това не ми пречеше. Няколко познати лица ме поздравиха, но както можете да се досетите не ги отразих. Никой тук не ме харесваше особено, освен един и аз не харесвах никой, освен един. Влезнах вътре и го видях. Наливаше бира и подаваше на клиентите, които бяха решили да останат вътре. Пристъпих на бара и седнах.
-Една голяма, студена и светла. - казах на мъжа, който в момента беше с гръб към мен.
Леопол Леонов. Единственият ми приятел откакто се помня. Израснахме заедно. Него не го харесваха заради избухванията му. Мен не ме харесваха заради....е заради всичко. Бяхме аутсайдери. Подкрепяхме се и се защитавахме взаимно. Когато родителите ми умряха още повече. Беше се превърнал в нещо като рода, но от онези които не ти държат сметка и не ти досаждат. Когато пораснахме той се взе в ръце и отвори това място. Вече не беше пренебрегван, докато аз си останах същата отрепка. Но това не му пречеше да ме обича по-малко от преди. Колко пъти съм осъмвала в заведението, даже не мога и да преброя.
Сега дойдох отново след две години отсъствие, поръчвайки си така, че все едно никога не съм се махала и залепила една лека усмивка съдържаща безброй спомени, чакайки го да се обърне.

- Една голяма, студена и светла. - Чу Леопол зад гърба си.
Това го накара да настръхне, защото имаше нещо прекално болезнено и познати в този женска глас, който никой не харесваше, дори той самия, но това не беше определящ фактор.
Леопол се обърна и поднесе бирата, която Дориан бе поръчала така, както го правеше все пък. По лицето му не се четеше нищо, но вътрешно беше щастлив.
- Дориан. - Поздрави я той, докато сядаше на стола си. - Добре дошла.
Дориан Саки. От кога не я беше виждал. Един ден тя изчезна безследно и не се обади на никого. Беше я търсил, обърнал беше тази проклета държава и нищо. Ядосан й беше, искаше да я удари, да я удуши и да я прокълне завинаги, а после да я прегърне - далеч от очите на всички... Странни желания - смес от ярост, гняв, обич и едвам сдържано поведение.

Поех чашата и отпих. После я оставих и го погледнах централно в стъклено сините очи.
-Ядосан си!
Винаги знаех какво му е. Това важеше и за него. Прекалено добре се познавахме.
-Недей! Не ми се сърди. Не трябваше да ме виждаш в онова ми състояние. Самата аз не исках да се виждам. Затова изчезнах без да се обадя. Може да се каже, че бях в търсене на себе си. Оказа се, че колкото и да искам не мога да се откъсна от това място. Не и за дълго.
Обяснявах му тези факти защото знаех, че иска да ме обсипе с куп въпроси, но нямаше да го направи. Беше горд, а и както казах не ми държеше сметка. Затова му споделих без да е нужно да пристъпва принципите си. Толкова се радвах, че го виждам, макар и да не го показвах, но той знаеше. Отношенията ни винаги са били странни. Самите ние бяхме странни - съвкупност, цяло кълбо от вътрешни емоции и характерности.
-Липсвах ли ти? - реших да го побазикна малко, за да сменя обстановката, като пак се усмихнах едвам едвам.

- Естествено, че не. Не съм се сещал за теб до момента, в който дойде днес. Тогава осъзнах, че не съм те виждал от седмица, а може би две? Колко те нямаше?
Липсвала ли му? Естествено, че да. За каква се мислеше, че да задава тези въпроси? Сякаш не знаеше. Определено беше мъртва... след малко.
- И какво? Училището върви ли?
Да. Разбира се, че не можеше да му каже това, та тя туко що беше пристигнала. ГАДИНА! Искаше да я убие, да я хване за главата и да й я разбие в стената. Нямаше лесно да й прости изчезването, а и тази нейна болна амбиция за онова място.
Леопол го беше завършил бързо и лесно. И какво от това? Нима беше научил нещо, което не знаеше до тогава? Не. Тогава за какво Дориан искаше да бъде там? Отговорът беше само един.
- Там няма да намериш себе си. - Монотонно констатира той.
***
Ачо влезе в бирарията и седна на масата, която се намираше в най-крайния. Вече му бяха поръчали бира. Той се загледа в странна двойка на бара - Леопол и онова непознато създание. Държаха се така, сякаш се мразеха до мозка на костите си, един с друг. Още малко и щяха да се хванат за гушите.
- Не се залъгвай, Ачо.
- Ъъ? - Обърна се той към спътника си.
- Леопол Леонов и Дориан Саки се обожават един друг. Израснаха заедно, бяха неразделни.
- Оо...
- Да.
***
- Е, Дориан - продължи Леопол, - тръгвай си.
Това винаги беше означавало "Изчевай сега от тук, аз ще убия този или онзи, а после ще те намеря и нямаш право да ми противоречиш, в противен случай ще убия и теб".

- Естествено, че не. Не съм се сещал за теб до момента, в който дойде днес. Тогава осъзнах, че не съм те виждал от седмица, а може би две? Колко те нямаше?
Усмивката ми се разширяваше.
-Разбира се....
- И какво? Училището върви ли? Там няма да намериш себе си.
-Може би. Все от някъде трябва да почна и да проверя дали ще успея да не се откажа този път. Има доста промени, откакто влезнахме заедно. Досадно е.
Как се дразнеше само. Винаги успявах да го изнервя, но и той не отиваше по-назад понякога.
- Е, Дориан - тръгвай си.
Обърнах глава и огледах заведението. Имаше достатъчно жертви, но имах идея, кои ще са печелившите. Обърнах се пак, взех халбата и изпих бирата на екс. Извадих една цигара от джоба на полата си и я запалих. Издишах веднъж димът и го изгледах с вече светещо червени очи.
-Внимавай да не се изцапаш много с кръв. Само аз имам право да те докарвам до там.
Станах и небрежно тръгнах към изхода.
-Ще те чакам на нашето място. Не се бави.
А нашето място беше добре известния, но и рядко посещаван гробищен парк.

Влезнах все едно си бях у дома си и се насочих към своя любимец. Беше ранният следобед и нямаше почти никой все още. Някаква мадама, непълнолетна все още и неузряла му правеше мили очи, пърхаше с мигли и се опитваше да успее да му задържи вниманието за повече от 5 секунди. Жалка, лигава работа. Отегчението му се забелязваше явно. Седнах до нея и я стрелнах заплашително.
-Разкарай се, малката.
Очите ми светеха в ярко червено, студени, мрачни и плашещи. Девойчето настръхна и въпреки нежеланието си осъзна, че е по-добре да се махне. Без да каже нищо, погледна пак към Леопол и след това послушно стана и разочаровано си тръгна. Проследих я с поглед и чак когато затвори вратата след себе си се обърнах към него.
-Кога свършваш работа?

- Яре, яре... Дориан, плашиш фенките ми... както винаги, бла-го-да-ря... - засмя се Леопол несериозен, но това инстантно се промени. - Какво ми предлагаш?

-За нищо. - усмихнах се като имитирах момичето, а по-точно изпърхах с мигли и бях....ъъъ...чаровна, след което се засмях с глас.
-Предлагам ти едно къпане в кървавото море. Какво ще кажеш? Отдавна не сме го правили.
Обичах тази червена вода, която приличаше на кръв.

- Искаш да се изкъпем в морето или да си направим такова?
И двете бяха доста добри предложения за Леопол, но кое ли щеше да бъде? А защо не и двете?

-А, защо не и двете. -казах спокойно, махайки небрежно с ръка. Знаех, че и двете му харесват.
-Знаеш ли, четох някъде, че ако пиеш кръвта на хората ще живееш по-дълго и ще изглеждаш по-млад. Мислиш ли, че е вярно.
Последва весел смях от моя страна.

- Разбира се, как мислиш съм запазил добрия си външен вид през всичките тези години, млада госпожице? - Позволяваше си да се шегува, защото бяха останали само двамата в заведението. Време беше да го затваря, но какво толкова, случват се такива неща от време на време.

Продължавахме да се смеем. Харесвах тези моменти. Наведох глава малко към него.
-Винаги съм казвала, че си най-хубавият мъж, който съм виждала. Е.....не съм го казвала, защото няма на кой, но пък съм си го мислила, хахахха.
Пушеше ми се, между другото, но не палех защото знаех, че го дразни. Но пък и така не ми пречеше, защото бяхме и двамата в добро настроение.

Леопол се изсмя.
- Да тръгваме... преди някой да се е появил.

/Опиши пътя до там по съответния ред, но чакай отговор от мен преди да пишеш в поредната тема./

- След всичко, което става не очаквах да те намеря точно тук.
Леопол го наблюдаваше. Всички в бирарията не харесваха просъствието му и хвърляха злобни погледи. Най-вероятно се питаха какво прави едно водно конче на място като това, особено след като беше разперил Изкуството на предците си, а именно крилете си, пред погледа на всички. Явно си търсеше поредната жертва и тези малоумници нямаше да се досетят какво ги бе ударило и убило. Едиственото Водно конче, с което не трябва да си имаш работа мислеше си Леопол. Кой ли го беше проклел по този начин или той сам беше избрал този път. Какво ли му беше коствало да се изроди по този начин заради пасивното си наследство? В действитеност не искаше да знае, защото толкото и жесток да беше Демоноподобният, то историята със сигурност щеше да го накара да се ужаси.
- А къде трябваше да съм?
- По следите на твоето подобие, може би - Леонард вдигна рамене.
- Очаквам появата на Джо.
- Паешките земи са далече, нали осъзнаваш това.
- Не. Те са мит.
- Може и така да е - очите му се завъртяха наоколо. - Не мислиш ли, че трябва да смениш клиентелата си. Гледат ме странно.
- Заради крилете е.
- Нека се чудят.
- И аз така предположих. За какво си тук?
- Бях по задачи, но случайно се натъкнах на интересна гледка. Просто не можех да не я споделя с теб.
- Колко?
- Хиляда. Не играем на дребно.
- Разбира се. - Съгласи се Леопол и му отброи хиляда злато. - Слушам.
- Красивата ти, но същевременно грубовата женичка е все още с онзи от моята раса.
- Така значи?
- Думите ти не са стигнали до нея. - Усмихна се Леонард. - Може би не можеш да я контролираш, можеш ли?
- Тя сама избира с кого да бъде.
- В това се изразява грешката ти, Леопол. Бяха някак близки.
- Какво се опитваш да кажеш с това?
- Твоята се опитваше да го научи да се бие, след като самата тя не може. Не смяташ ли това за странно и прекалено... как да кажа? Близко?
- Опитваш се да ми кажеш, че тя се опитва да го научи на нещо, така ли?
- И не само това. Двамата са си повярвали за него, а онзи малкият е отвратително досаден.
- Така ли?
- Да. Опита се да стигне до мен с евтини думи и ниско самочувствие. Опитваше се да стане мое подобие..
- Това, смятам, че е невъзможно.
- И непостижимо. Крехката му психика едва ли би издържала на настиска на прадедите ни.
- Още ли те преследват?
- Леопол, това е информация, която не може да ти бъде предоставена.
- Къде са?
- На Главния Път. Смяташ ли да отидеш?
- Не.
- И няма да прибереш женичката си?
- Не. Щом иска да в е неговата компания, аз няма да се набутам там, където не съм желан.
- Ревност ли долявям.
- Кой знае, Леонард, кой знае.
- Ако те попитат за смъртта му, не знаеш нищо, нали?
- Смяташ да го убиеш ли?
- Разбира се.
Леопол не се осъзна, но усмивката му беше грейнала на лицето.
- Това искам да го видя.
- Знаеш, че не е възможно.
- Знам.
- Скоро ще чуеш добрата новина.
- Ще стисна ръката на този, който го е поръчал.
- И това е невъзможно.
Леонард хвърли златото, което дължеше за бирите, които беше изпил, освободи Изкуството на предците си и излезе спокоен от бирарията, оставяйки няколко трупа след себе си. Леопол щеше да има доста да чисти, пък и рапирата му беше жадна.

Стигнах възможно най-бързо до заведението и влезнах все едно си бях у дома. Което до някъде си беше и така. Общо взето беше пълно, а Лео го нямаше на бара. Вратата за склада бе открехната и веднага разбрах, че той е там. Подминах бара и влезнах в стаичката като затворих вратата след себе си. Както и очаквах той беше там и подреждаше бутилки с алкохол. Когато се обърна го прегърнах и го целунах, след което го пуснах:
-Трябва да поговорим.
Извадих свитъка и му го подадох. Погледа ми стана мрачен и сериозен.

Леопол отвърна на целувката й сякаш нея бе жадувал цял ден, а после погледна свитъка.
- На учениците се раздават свитъци, като покани. Имат правото да отказват или да приемат. На хора като мен, просто се изпращат уведомителни писма, които задължават присъствието, но не и борбата. Е, аз ще се бия. Имам нужда да изкарам малко пара.

Слушах го внимателно. Не ми казваше нищо ново, поне това за учениците. Поех свитъка от ръцете му и го прибрах обратно. Исках да го прегърна, да го погаля, да направя куп неща с него, но първо трябваше да довършим разговора. Сигурна бях, че се усеща какво щях да кажа и все пак ще го кажа.
-Мисля да участвам!
Решителността в тона ми беше плашеща. Не го правих за парите, не ми бяха толкова нужни и съм сигурна, че най-добрият ми приятел и мъжа на живота ми знаеше, че не това е определило решението ми. Имаше много други причини и облаги, които можеха да се извлекат от тези битки. А очите ми винаги щяха да са широко отворени.

- Не съм очаквал и друго - усмихна й се той. - Просто ми обещай, че ще внимаваш на Арената, аз няма да съм в състояние да ти се притеча на помощ, против правилата е, а не е онова време от година, в което се участва по двойки. - Маркът полази по лицето на Леопол. Той осъзна нещо, което не му се понрави и беше толкова вероятно да стане, колкото, че и слънцето щеше да залезе тази вечер. - Дориан, трябва да си наясно също така че може да се срещнем там... един срещу друг...

Изразът не беше само на неговото лице.
-Да, знам....Но не искам да мисля за това. Още не знам кога ще са боевете, но предполагам, че ще са скоро, което не ми дава много време за тренировки. Мисля да се възползвам от уроците максимално. Което значи, че трябва да тръгвам.
Млъкнах за няколко секунди, които ми се сториха вечност.
-Имаш ли.....нещо...за рани? - попитах предпазливо и показах превързаната рана на реброто си, която въпреки, че не беше голяма, трябваше да се третира.

Леопол я погледна.
- От кого е?

Усмихнах му се нежно. Притесняваше се. Нямаше защо:
-Част от тренировките. Не е нищо сериозно.
И си беше така. На тренировки всичко е възможно и почти няма начин да не се разминеш с нещо леко или къде къде по-тежко от това.

Леопол я погледна в очите.
- От гнусният воден кон е, нали?

Приближих се до него и обхванах лицето му с длани. Беше разбрал. Не се учудвам, тук всичко има очи и уши.
-Спокойно. Наистина беше тренировка. Не е искал да ме нарани. А и него го няма сега. Не мисли за това.
Вкопчих се в тялото му и сгуших глава на раменете му. Чувствах как сърцето му биеше бясно, а той чувстваше моето. Това туптене ми даваше живот и сила. Заради това си струваше всичко, през което щях да премина от тук нататък.
-Жалки сме, нали....Искам просто да ни оставят намира.
Думите се изпуснаха от устата ми, но нямаше нужда да ги обяснявам. Беше повече от ясно какво имах предвид. Да бяхме жалки в този скапан, неразбран живот. Но някои неща не се забравят. Бях стигнала до убеждението, че тъкмо нещата, които практичният свят отхвърля като ефимерни — неща като песните, лунната светлина и целувките — понякога се оказват най-дълготрайни. Може и да бяха глупави, но не изпадаха в забрава. И точно за тази глупост щях да се боря. За някакво мизерно, малко бъдеще. Но все пак бъдеще и все пак възможно.

- Това много скоро ще се случи. - Той я прегърна. В мислите му се въртеше само смъртта на водното конче. Мразеше го. - Седни на касетката. Искам да погледна раната.