Брегът

Скалите на брегът бяха високи, а някъде долу се разбиваха студени вълни. Чайките грачеха грозно, но въпреки предупрежденията на природата, тук човек се чувстваше най-спокоен.

Лицето на Такео се къпеше в последните за деня слънчеви лъчи, лекият бриз си играеше закачливо с косата на младият асасин. Сянката от клоните на дървото под което беше полегнал такео танцуваха своя безкраен танц на музика която само те чуваха.
-Такео, Такеооо! - гласът на Тамика ме извади от мислите ми.
-Какво има Тами, каде се загуби... ?
-Такео, виж какво хванах. - Тамика беше в пълния си човешки размер и в ръцете си държеше див заек.
-Пусни го, за какво ни е този заек!
-Вечеря! - жизнерадостно каза Тамика.
-Тами, не съм гладен, пусни животинчето! - Тамика пусна заека и се трансформира отново в своята Феъри форма и се приближи до мен питайки ме:
-Какво ще правим сега, каде ще отидем?
-Незнам Тами. кадето ни отвее вятърът.
-Ооо, някой се прави на поет...! - с закачлив тон отбеляза Тамика.
След краткия разговор Тамика се отпусна на рамото ми и замлъкна, слънцето почти беше изчезнало зад хоризонта и силуетта на луната се бе появил в источната част на небето. Облаците високо в небето бяха станали от азурно сини - кърваво червени, предвещавайки буря.

През цялото време над Такео имаше нещо или по-скоро някого, който той никога не би усетил, ако този мъж сам не се беше издал.
- Каква загуба само... - гласът стресна Такео. Звучеше някак лениво. На мъж. По-скоро на младеж, но имаше и нещо друго в него, нещо, което криеше арогантнист и високомерие.
Чу се свистене на въздуха и един кунай се заби в бягащият заек, заковавайки го буквално на място, през главата. Кръвта плисна наоколо.
- Аз ще го взема, щом ти отказваш - гласът се засмя. За един миг пред Такео седеше младо момче. То не беше издали нито звук, докато бе скочило или там, каквото беше направило, за да се озове толкова бързо пред героя. Сега, Такео можеше да го огледа в целият му блясък. Същото правеше и момчето, като го гледаше така, сякаш му взимаше мярката.

След появата на младежа, аз се изправих и го огледах, когато погледите ни се срещнаха аз му казах:
-Вземи го, както виждаш на мен не ми трябва, не искам неприятности! - в същия момент Тамика ми прошепна в ухото:
-Такео, внимавай това момче ухае на смърт!
Още преди Тамика да изрече тези думи, ръката ми инстнктивно бе застанала върху дагера на кръста ми с готовност при най-малкото агресивно действие на младежа да оцветя острието на оръжието ми с неговата кръв.
-Ако само това е което искаш, аз мисля да тръгвам, брегът стана малко пренаселен за моя вкус.- казах аз със спокоен глас.
-Тами наблюдавай го! - прошепнах на Тамика докато се обръщах.
Тогава младежът каза...

- Хахахахахахаха. - Момчето е можа да сдържи смеха си, когато видя как този непознат инстинктивно слага ръка на оръживто си, което беше примитивна изработка за неговия вкус.
Не искал неприятности? Е, Аудлей не беше от тези, които носят неприятности, а от тези, които подаряват смъртта на воля, особено, когато не се сражават на дуелните арени в къщата.
- Да разбирам, че не си дошъл да си търсиш късмета, а? - Прозя се младежа, след като усля да спре да се смее. Той се наведе, нехайно и разсеяно към заека, взе го и измъкна куная си от главата му. Облиза кръвта и го прибра с още по-несръчно движение някъде из тайниците си. - Добре правиш, момче.

Такео се обърна, казвайки:
-Да може и така да се каже, а ти какво правиш тук, останал съм с впечетлението, че малко хора посещават брега по това време. И какво намери толкова смешно, не мисля че казах нещо забавно или направих нещо забавно.
Ноща бе застъпила, а лунната светлина къпеше двамата младежи, който сега стояха един срещу друг.
-По начина по който уби този заек мога да предположа спокойно че си опитен боец. - Казах аз с монотонен глас.

Очите на младежа блестяха изкусително, както и халката на долната му устна, а останалата част от тялото му изглеждаше някак мрачна и незначителна. Сякаш звездата, която имаше на лицето си, арогантна татуировка около дясното око, се беше въплатила в очите и парчето метал.
- Аз ли? - Арогантността в глава му заливаше всичко наоколо. - Аз живея тук. - Каза го толкова сигурно, че и мишките наоколо сигурно биха му повярвали, освен ако това не беше самата истина. Е, само малка част от нея.

-Живееш тук, до сега не бях чувал някой да живее в тази част на равнините... .- Казах аз с учудване.
-Това, че живееш тук не ти дава правото да нарушаваш спокойствието на другите и да се държиш толкова арогантно - каза Тамика разгневена от арогантността на младежа. За разлика от Такео, който имаше непоклатимо спокойствие и хладнокръвие, Тамика имаше много буен и огнен характер, което не рядко й носеше неприятности както на нея така и на Такео.

Младежът се прозя и съвсем безразлично отсече:
- Затваряй си устата.
Тамика се намери на земята, прикована за нея, не можеща да помръдва. Луната беше достатъчно силна в отраженито на слънцето по това време на годината. Ето защо сенките, които хвърляше по брега бяха плътни и достатъчно удобни за Аудлей, който не обичаше да си дава много зор и да прави излишни движения.
- Това нещо... - посочи Тамика той като завъртя показалеца си в израз на двустранен жест, сякаш тя беше твар гадна. - Трябва да го научиш на обноски. - И това, че живея тук, означава само едно - вие сте нарушителите на моето спокойствие. Щом не сте дошли да се състезавате, нямате право да сте по тези места... Е, приятелю, измъкни глуповатия си спътник, ако можеш.

/Такео опиши действията си, но остави резултата на мен./

Със завидно спокойствие Такео каза:
-Истина е, че спътничката ми има малко по-буен характер, но това не е причина да я нападаш. -Интересно умение ползваш млади ми приятелю !
-Не изглеждаш като противник с който ако влзем в двубой мога да бъда сигурен, че ще изляза невредим, но...
С тези думи Такео направи бързо движение с лявата си ръка като 3 куная изсвистяха във въздуха, два от кунайте бяха насочени към ръцете на арогантния младеж а третия към тялото му, целта на Такео не бе да убие младежа, а само да го убездвижи и да го извади от строя за известно време. Все пак Такео ненавиждаше ненужното кръвопролитие.
Дясната ми ръка вече бе извадила дагера, който стоеше на кръста ми. въздух изпълни белите ми дробове, циркулацията на кръвтта ми се ускори, тялото ми бе готово за битка.

Аудлей повдигна едната си вежда. Не беше очаквал тип с толкова лениви движения да се окаже толкова бърз. Не, че беше бърз, но можеше да се нарече пъргав и все пак - много се надценяваше. С това нямаше да може да убие и муха. В интерес на искатината, не можеше да убие нищо по-голямо и от това, така и не можеше да разбере селяните, които идваха тук, правеха се, че нищо не искат и "из невиделиця" го нападаха. Толкова ли бяха прости тези... жители? Че не можеха да разберат, че още като ги поглднеше, четеше действията им, но както и да е.
С балетна стъпка, изпълнена с показна ленивост от негова страна, не че движенията минахваха за лениви в очите на повечето златотърсачи, но за него си бяха чиста леност и нищо друго, избегна тези три ножа или каквото там бяха. Не искаше да си хаби силите да разпознава какво точно лети срещу него, щом нямаше и ни най-малки съмнения, че то е намазано с отрова.
От друга страна, ако те бяха намазани с отрова, то интересът му щеше да е възбуден и нещата щяха да загрубеят в отбора на този мъж, но какво да се прави... всички идваха неподготвени. Остриетата извистяха покрай него и се забиха безпомощни в земята. Този определено искаше да се бие - стойка, поза...
- Защо с лошо, приятелю? - Не се сдържа, искаше да се заяжда. Не спазваше правилата на асасина, но отдавна бе преминал на друго ниво, че да ги сметне за глупава измишльотина на старото време.

/Опиши действията си./

Арогантността на младежа определено беше подплатена с умения. Такео се стрелна към младежа, в лявата ръка вече бяха готови още 3 куная с анастетик по остриетата, в дясната ръка дагер, секунда преди да се озове лице в лице с противника си Такео хвърли трите куная и замахна с дагера си...
Личеше си че за да има какъвто и да е шанс в тази битка Такео трябва да започне да я приема сериозно... противника му не бе обикновен противник, а боец също като него.

И сякаш с балетна стъпка хлапакът избегна всичко, дори дагера на Такео. Като детска игра успя да нанесе удар, в прасеца на мъжа. Единственият, който не приемаше битката на сериозно беше самият Аудлей.
Такео загуби равновесие и попадна под ревностните ритници на младока, който така и не беше извадил ръце от джобовете си. Споменът как пуска заека и ги пъха там още при първата му атака, навест Такео.
- Не ви разбирам. - Говореше сякаш не извършваше движения, а риташе безмилостно. - Идвате тук, а дори не можеше да се биете. Искате да печелите злато, забранени предмети и какво ли още не, а дори и един заек не знаете как да хванете. Смешни сте повечето, смешни... Кълнете се в расата си и сте по-слепи и от слепците.
- Аудлей, какво смяташ, че правиш? - Свил се на кълбо Такео различи нечий глас, който притежаваше онази строгост присъща на капитаните в Осоидните армии или поне така му се стори. Ритниците спряха и той можа да зърне новодошлия.



- Забавлявам се. - сви рамене Аудлей в отговор. - Ти не би ли направил същото на мое място?
- Какво бих направил аз, Аудлей, не ти влиза в работата.
- Както и моето забавление в твоята, батенце.
- Мъжът не е целта ти.
- Но се изпречи на пътя ми.
- Или ти просто си си търсил неприятностите, Аудлей?
- И какво, ако е така? Нито си ми на нивото, нито можеш да се мериш с мен, Алвдан.
- Това не се знае, Аудлей. Никога не сме кръстосвали мечове.
- Мечове, повярвай ми, аз няма да кръстосвам подобни неща с теб. Под нивото ми е.
- Сенките не биха ме уплашили.
Син стоеше на дървото и просто наблюдаваше сблъсъка между двамата или тримата, макар че беше готов да скочи и да затрие всичките, сам се усети че държи повече под око падналия на земята, отколкото онези двама глупаци. Тях познаваше добре.
- Алвдан, сенките не биха уплашили никого.
- Да тръгваме - двамата изтръпнаха, поне вътрешно, когато чуха гласа на Син.
- Извини се на мъжа, освободи спътника му и продължаваме по пътя си - Нареди новодошлия, а трети - Такео не виждаше.
- Сякаш бих го направил.
- Парите или тези двамата.
Сенките пуснаха Тамика, но Такео така и не получи своето извинение, поне не от този, който трябва.
- Моля да извините моя колега - започна новодошлия, който Такео можше да огледа по-добре. Говореше му с онази завидна Осоидна лекота и вежливост. - Понякога не знае какво прави. Ако сте ранен прекалено много, ще се погрижа за раните Ви и ще Ви дам подслон, докато заздравеят. - Синеокият протегна ръката си към Такео.

Такео хвана ръката на непознатия, изправи се и му благодари:
-Благодаря, раните ми са леки и не мисля, че имат нужда от грижи, но не бих отказал подслон за няколко дни, повече се тревожа за спътничката ми, тя добре ли е?- казах аз с леко изтощен глас... След което паднах на едно колятно...
Явно раните ми не бяха толкова леки колкото си мислех... Наложи ми се да приема помоща на непознатия мъж.
-Добре ли си, казах ти да внимаваш с този и че ухае на смърт! - каза Тамика с загрижен глас. Тя беше напълно добре, явно само е била обездвижена за момента.
-Колко пъти съм казвала да не се притесняваш за мен, не съм толкова крехка колкото изглеждам! -Тамика се намуси и отново зажужи около главата ми.
С помоща на непознатия отново се изправих и се представих...
-Приятно ми е, наричат ме Такео

- Майор Алвдан Втори - представи се осоидния. Имаше ранк от Армията, а то кой нямаше? Всички мъже там бяха в армията. Но звание не се заслужаваше лесно, а и Майор. - Халапакът, който Ви нападна нарича себе си Аудлей...
- Сянката - прекъсна го хлапакът. - Просто ме наричай Сянката. Да не съм роб?
- Ще можете ли да се придвижвате сам?

/Такео, получаваш +2 опит, +2 атака от премеждието си със Сянката./

-Мисля, че ще мога.- отговорих аз, поемайки си въздух.
Такео се изправи на карака и се поизтупа.
-Съществото с буен характер е Тамика.- казах аз помествайки погледа си към Тамика.
-Буен характер ли!? - Няма такова нещо това че ти си твърде равнодушен не значи, че аз съм с буен характер!!! - каза Тамика с раздразнение в гласа си.
След крадките представяния, тръгнах след двамата мъже. Интересни хора бяха... Аудлей Сянката, за годините си определено беше доста силен... и синеокият Алвдан който имаше изключителна аура.

- Такео, не сте от тук или греша? - Алвдан зададе своя въпрос. - В противен случай щяхте да знаете кой е този хлапак от лявата ми страна.
- Известността е лош спътник на асасина, но какво да направя... аз съм непобедим. - Засмя се Аудлей.
- Държа да отбележа, колкото и неприятно да ми е това, че моят колега има право. Няма загубена битка, както и неизпълнена мисия, поне така се говори.
- Хвалби, хвалби...
- Които са пълен мит и легедни...
- Да... Да... - съгласяваше се нехайно Аудлей. - Аз се омитяам. Вие двамата ми нарушавате имиджа. - Засмя се той и като на майтап изчезна от пред очите на Алвдан и Такео.

/Отговори ми тук. Опиши какво виждаш и действията си./