Портите

През портите на Дуелната къща не се минаваше просто така. Всеки един дуалист трябваше да бъде придружаван от своя ментор, който представяше определено писмо, съдържащо поканата.
Портата се пазеше от Шу и Ен. Те имаха правото да убият всеки един, който се опитваше да премине през портата, не отговарящ на установените условия.

-Не грешите Майор Алвдан. - казах аз с типичното за мен спокойствие. - Не, съм от тези места.
Пред очите ми се разкри огромна дървена порта, с височина около четири метра. обкована с метал. Пред тях стояха две млади момчета, които определено не бяха за подценяване. Комплекса който се виждаше дори и през каменните стени, беше забележителен. Лунната светлина огряваше мраморните фасади на зданията зад портите, сенките от малките декоративни дърва танцуваха, по алейте облицовани с гранит, но това беше малка част от целия комплекс.
-За толкова млад определено Аудлей е с доста високо самочувствие!- казах аз с лека усмивка на лицето си.
-Асасин, знаех си че са ми познати уменията му от някаде!- помислих си аз.
-Алвдан, какво е това място?- попитах аз, докато очите ми шареха и продължаваха да оглеждат камената стена и двамата пазители на портата.

- Алвдан - започна белокосият младеж, - кой е този?
- Има ли покана - веднага попита чернокосия?
- Къде му е менторът - говореха един през друг и задаваха своите въпроси.
- Ен и Шу - започна Алвдан, - той е с мен. Няма ментор. Длъжник съм му, за това ще остане тук за няколко дни.
- Ти?
- Длъжник?
- Хахахахаха - двамата близнаци се засмяха в тон. - Ни ме карай да се смея - в един глас и двамата.
- Аудлей... - Каза само Алвдан.
Момчетата спряха да се смеят и го погледнаха сериозно.
- Ясно - поклати глава чернокосия.
- Ще участва ли в игрите? - Попита белокосия.
- Това те първа ще се реши. Сега, да влезем.
Момчетата се дръпнаха настана и отвориха тежките порти.

/Отговори ми тук./

Е това беше скучно. Три дни път, в почти никакви разговори, което ме устройваше всъщност. Почти не спирахме да почиваме освен за по няколко часа през нощта. Когато пристигнахме слезнах от "превозното си средство" и го потупах.
-Прибирай се, имаш нужда от почивка.
И просто така то се върна там от където беше дошло. Огледахме се наоколо, за да намерим останалите. Имаше участници, които влизаха през една голяма порта. Не бях толкова близо да видя точно кой стои на прага й. Само видях две високи фигури. Явно на тях се даваше пропуска.
-Левис? - обърнах се въпросително към спътника си.

- Тук е. Просто не е в настроение. Не го ли усещаш. Ние сме първите пристигнали на това място. Не искам да си помисля и колко ни е чакал. Останалите са просто груба охльови, а имайки впредвид, че си с мен, бях сигурен, че ние ще сме охльовите, госпожичке.

Вдишах и издишах дълбоко със затворени очи. Да, почвах да го усещам. Беше тук някъде.
-Ние сме първите пристигнали на това място. Не искам да си помисля и колко ни е чакал. Останалите са просто груба охльови, а имайки впредвид, че си с мен, бях сигурен, че ние ще сме охлювите, госпожичке.
-Да! И аз мислех така. Чак се учудвам.
И наистина вярвах, че ще сме последни, но по някакви странни стечения на обстоятелствата, явно бяхме първи. Това определено беше първата изненада за тези няколко дена.

- Натъкнали са се на неприятности. - Засмя се Лордът, като посочи колегите си. Те изглеждаха ужасно, сякаш са се сражавали с нещо, което се е оказало почти непосилно. - Явно са победили. Животът е прекрасен.
Двамата вече бяха при тях и изглеждаха ядосани и изнервени.
- Е, на какво се натъкнахте, драги? - Започна Лордът.
- На някакви чудаци. - Обясни Самаел.
- Бяха досадни... - Започна с отекчение Боку. - Дори бяха и грозни. Развяваха някакви странни неща във въздуха и си мислеха, че са номер едно, ама не... видях им сметката на глупаците.
- Чудаци казваш? - Вдигна вежди Лордът. - Какви чудаци? Нима има нещо по-чудато от нас самите?
- Има. - Самаил беше категоричен. - Не бях виждал такива човешки създания до сега.
- Наемници. - Левис смрази обстановката. - Хора, Антагонисти, които са смесвали гениите си до такава степен, че накрая дори те не са сигурни какво са. Чудаци, които убиват за пари, защото са отхвърлени от нас и то с право. Чистата раса е най-добрата раса.

Намръщих се:
-Тц, наемници.
Мразех мизерниците, които убиват за пари, като асасините. Низши същества.
Всички се бяхме събрали и обсъждахме това събитие. Израженията по лицата ни бяха сериозни и замислени.
-Кой ли би наел елиминатори точно за нас. Не ми се струва да е случайно. Страх? Не ми се вярва. - казах загледана в далечината, опитвайки се да намеря отговора на въпроса.

- Скъпа - започна Боку с голяма доза сърказъм, - това, че не си участвала на игрите до този момент, не ти дава праву да си мислиш, че си голяматъ клечкъъъ... Всеки е срещу всеки, съкровище, и не знам защо малката ти главицъъъ не може да го побе-рее...
- За съжаление трябва да се съглася с Боку. - Лордът наведе глава.
- Нещата са такива каквито са. - Констатира Самаил и се обърна към човекът, чиято сила смяташе за бегранична. - Левис, ще влизаме ли? Не смятам, че е добре да стоим още отвън.

Подхилвах се изглеждайки го. Що за идиот трябва да си, за да изопачаваш чуждите думи. Едно е да са всеки срещу всеки в игрите, друго още преди да са почнали.
Но ходи обяснявай на простаци, които даже не се изразяваха правилно. Махнах небрежно с ръка казвайки само.
-Все тая - и запалих цигара. Разговора вече бе в друга посока така или иначе.

Боку я погледна.
- Мъртва си - засмя се той и заскача към портата, от където посочи Левис и моментално беше допуснат зад нея.
Левис тръгна бавно напред. Тези игри щяха да бъдат различни от всички до този момент. Кимна на двамата пазители и те щяха да пуснат последователите му без никакъв проблем да преминат загражденията на Дуелната къща. Всички ги последваха с бавна крачка.

/Отговори на Улиците в Дуелната Къща./

Първоначално, когато Фейд грабна Викс тя се стресна, но бързо това усещане премина в фобия към летенето. Тя мразеше небето що се отнася да бъде на повече от 30 см над земята. Точно за това и Сет беше малък и не го използваше за тази цел.
Докато летяха въпреки фобията си Викс гледаше към короните на дърветата. Изглеждаха и странни. Бяха тъмни, мрачни, и като за капак имаше и гарги. И понеже се движеха с такава скорост, Викс трудно можеше да различи фигурите на земята, но май бяха ученици вървящи към игрите. Направи и впечатление, че всъщност са доста. Дали всички ще играят? Сигурно. Но колкото до звуци, Викс не успя да чуе нищо. Все пак летяха доста бързо и тя трудно можеше да различи звука от свистенето на вятъра и плясъка на крилете на Фейд с другия.
Изведнъж и присветна. Криле? Та нали драконоидите нямат криле или поне така беше чела и и бяха казали. Тогава защо Фейд имаше? Той да не би да беше, някой нов вид. Това направо я изгаряше отвътре и тя реши да си пита.
-Фейд-сама, извинявам се за въпроса, но защо имате криле?

- Нямам криле по рождение. Това е един от драконите, които притежавам. Той е паразит, живеещ в кръвта ми. Дарява ме с криле и силата да летя, когато поискам. В действителност това са неговите криле и комуникираме чрез телепатичната ни връзка. Ето защо изглежда сякаш крилете са мои и аз съм някой нов вид. Или по-лошо. - Засмя се той.

-По-лошо?
Викс се замисли и изведнъж над нея се показа черен облек.
-Искаш да кажеш хибрид, нали?
Ако беше права, значи Фейд я мисли за това "по-лошо" нещо. И тоест е същия като Яо и неговата "пиянска грешка", както и беше казал, първия път когато се видяха. И накрая Викс измисли, че Саламандар беше прав, когато и каза, че хората не толерират антагонистите. Поправка, че баща и беше прав, когато казваше, че и в семейното имение и извън него, няма да приемат изрод, като нея.
Изведнъж Викс усети неприятна тръпна по тялото си, стигайки до главата и силна болка. Тя се хвана и се сви, докато беше във Фейд. Тя погледна надолу към хората и нямаше как да не види едно прекалено познато лице. Момичето пребледня и успя само да каже.
-Той е тук.
А човека към който гледаше беше със къса бяла коса, точно като нейната, със сини очи пълни с гняв. Доста добре трениран. Беше доста висок и около него имаше доста момичета, който въздишаха, понеже можеше спокойно да се каже, че беше доста красив. Изглеждаше на не повече от 25 години, но истината е че беше на 40..Викс продължи да се държи за главата и въздъхна.
-Щом съм го усетила, значи и той е успял. Все пак благодарение на гадната тръпка, когато е наблизо можех да избягам от това да стана боксова круша - каза си тя тихо, само на себе си. ВИкс погледна Фейд и се усмихна - Фейд-сама искате ли да се запознаете с баща ми?

- Да. - отвърна й Фейд. - По-лошо. Слуга на непознатото, на някой Лорд, заради чиято сила съм загубил всичко човешко. - Фейд се усмихна и забеляза промяната във Викс. Нещо я притесняваше.
- Фейд-сама искате ли да се запознаете с баща ми? - попита го тя и нещо не му се понрави. Изпита истински гняв, който умело скри от лицето си, но ясно усещаше ритъма на сърцето в главата си.
- Само, ако искаш да го убия. - Сякаш мракът го беше обгърнал в любовната си прегрътка.

-Защо ви е да го убивате?
Попита го Викс и се усмихна миловидно, скривайки факта, че изпитва страх към този човек. Най-накрая стигнаха и Викс стъпи на твърда земята. Тя погледна небето и продължи да се усмихва, докато не чу познатия и бащински глас.

-Я виж ти. Ако това не е моето малко творение? Но какво прави звяр, като теб на игрите? Не ми казвай, че ще участваш.

-Това е невъзможно, сам знаете, че аз съм щит, а не оръжие. - Викс погледна към високата фигура и усмивката и замръзна. - Саламандар-сама това е Фейд-сама. Фейд-сама това е Саламандар-сама. - говореше тя с уважение, макар и в гласа и да се усещаше страха от това, което предстоеше.

-Радвам се, че още успявам да те усещам. Ти си най-доброто ми творение, никое от другите не успя да издържи на тренировките. - говореше Саламадар, за Викс сякаш беше някакъв предмет, а не живо същество - А да майка ти бълва змии и гущери, защото си оставила ония, как ги наричаше, а да кралски демонски рози. Черните рози пирании и белите кърви рози в градината.. Не можела да си влезе в градината. След игрите се върни и ги разкарай. Не искам да губя хора, за твоите грешки, не е като си важна и без това. А и само ти можеш да ги доближиш. Нали използва собствената си кръв, за да се научих да опитомяваш растения, който могат да довършат и най-силното същество вместо ужасяващите домашни любимци на майка си. Боже мразя ги тия същества.

Викс реши да не отговори, но Саламандар продължи да я дразни. Той я хвана за ръката и приближи устни до ухото и, като почна да и говори миличко, но думите му бяха по сурови отколкото беше нужно.

-И какво да не мислиш, че този човек ти е приятел? Той е само пионка в ръцете на по висше стоящите.

Викс го прекъсна и лек удар в корема. - Моля не говорете така за Фейд-сама.

-А значи го харесваш щом го защитаваш. Да не би да учиш в академията, казаха ми, че си умряла, но май ме излъгаха. Онова пропаднало място май ти е харесало. Може и приятели да си мислиш, че имаш. Като гледам Сет не е с теб. Не че някога ти е бил приятел. Не че някога ще имаш приятели. - Саламандар и хвана лицето и го стисна, като я погледна в очите - Погледни ме. Това е само илюзия. Просто едно погрешно разбиране. Приятелите и другарите живеят в различен свят от твоя. Ти си само една играчка. Щом те използват до краен предел ще те оставят сама. Дори и след смъртта си ти ще си сама. Няма да намериш, някой който ще те смята за скъп приятел. МОля те добре запомни това, защото ти си просто едно чудовище. - Саламандар се засмя и погледна към Фейд. - Малката фейчка със сигурно е проблем. По колко пъти на ден я наказвате, за да ви слуша. Или правите, като мен. Затваряте я в стая съвсем сама.

Викс вече не можа да издържи и започна да се дърпа, но Саламандар не я пусна. Той направи една недоволна физиония.

-Пак не си се хранила. Според силите бих казал три дена. И се очаква ти да ми станеш щит в битките. Боже ти си загуба на време. Ей ти Фейд ли беше. Научи я как се хвани човек. Жена ми и е забила в главата, че диетите са хубаво нещо и затова не яде в дни. Ако я искате за училището ще трябва да я наглеждате. А сега скъпа моя имам работа.

Сал най-накрая я пусна и се изгуби в тълпата. Викс погледна към Фейд и лекичко се усмихна.

-Е това мина леко. - явно се усмихваше, за да спре сълзите, който надпираха, заради думите му.

Фейд наблюдаваше цялата тази сцена съвсем търпеливо. Баща й или каквото и да беше това глуповато създание на природата не знаеше своето място в този свят. Много скоро щеше да го разбере. Погрижил се беше с търпението си. Явно не навсякъде го познаваха. Все още имало такива хора - по-добре.
Ръцете му се обвиха около Викс и той я прегърна.
- Спокойно, малката ми. Никъде няма да ходиш. Единственият пътник е той. - Целуна я по челото. - Дай да те развеселим малко и да те заведем при Яо. Искаш ли?
Фейд знаеше, че не отреагирва много добре в тази ситуация, но нещата трябваше да изглеждат точно така. Планът цъкаше, а вирусът не обичаше да се бави. Резонанс? Да, бе да.

Викс погледна Фейд и се засмя.
-Ама аз не съм тъжна или нещо такова.
Но все пак скри лицето си в гърдите на Фейд и съвсем тихичко каза:
-Не е като да ме заболя от думите му. Все пак така ми говори от 5 годишна и ми е съсипал психиката до крайна степен. Повече ме боли от факта, че е прав. Боли повече от това, че Сет бавно се дърпа от мен. Че Яо се държи добре с мен, само когато няма никой друг наоколо. Но вие сте винаги мил с мен и затова се радвам.
След което осъзна, че всъщност Фейд и е предложил да ходят при Яо и леко се намръщи.
-Не искам да преча на Яо, сигурно ще се подготвя за игрите.

- Яо се държи мило с теб, когато сте само двамата, защото те харесва и не знае как да се отнася, когато има хора наоколо. Момчетата са такива, а и да не говорим, че той не е момче с най-добрата репутация в Академията.

-Все още не разбирам, колко точно лоша му е репутацията.
Изръси Викс, докато осъзна, че всъщност Фейд беше казал, че Яо я харесва, което мигновенно накара Викс да се изчерви и да спре да издава звук за определен период от време.

- Да влизаме, да се настаняваме, искаш ли? Скоро ще започнат игрите, а има някого, чието участие искам да наблюдавам. Време е да се срещнем лице в лице. - Засмя се той.

-Добре. - Каза Викс и тръгна след Фейд. Докато вървяха тя се зачуди, кой ли е определения човек, който иска да наблюдава.

/Отговори ми на Улиците в Дуелната къща./