Улиците на Аутум бяха празни. Странно необичайно за времето, в което живея и особено за този голям град. Дали бяха разбрали за моето пристигане и това, което бях сторил? Не зная, но едно беше сигурно – ставаше нещо странно.
Крачейки по улиците на така големия град Аутум, аз исках да го напусна и не разбрах кога това беше станало действителност. Бях се отплеснал в мисли за бащината къща, където се срещнах с една муха. Беше така тлъсна и досадна, че изпитах инстантно желание да й видя сметката, но това, разбира се, не се случи веднага. След половин часова борба между мен и нея, накрая, успях да й видя сметката. Бях смешен. Онази мухоубийца или мухобойка, както я наричаха в някои краища на нашата нелепа страна, в ръката ми и аз умело замахващ по летящото чудо на природата, прилагащ своите фехтовачески умения или както там беше правилно да се нарече (речникът ми никога не е бил богат, понякога изговарям странни думи, но смислени), целещ се в плъстия й задник. Е, накрая мухата се беше разсеяла нещо и си позволи лукса да кацне върху бащния ми труп. Аз, като добър боец, моментално се възползвах от момента и замахна със сила способна да убие цяла жаба, държащ онази глупост (както и да се казва). Право в целта. Продължих яростно да удрям, за да съм сигурен, че съм я умъртвил качествено с думи на уста: - Умри, зла гад, умри! – разбира се, продължаващ да я размазвам. Тогава разбрах, че нещо не е наред, защото не се чуваше звук от удряне по нещо твърдо. Проклетата роднинска кръв беше наводнила всичко.
Гледайки двата трупа, единият от който не се забелязваше особено (този на мухата), аз си дадох сметка, че човек не може да притежава само два литра кръв. Това не може да е вярно. Не си спомням кой ми го беше казал. Определено имаше повече кръв на пода от два литра. Болните мозъци на учените продължават да ни забуждават.
И помислете, как може едно човешко същество може да живее само с два литра кръв или пък тези два литра кръв да бликат, като от гейзер, когато намушкаш някого в сладкото местенце, намиращо се на кръста между еди кой си и еди кой си прешлен – не ме бива в биологията, но важното е, че аз сам разбирам себе си.
И съм убивал. И ще убивам. Това няма да престане просто така или защото някого е решил да ме спре. Не. Аз сам ще реша кога да престана с тези глупости и кога ще улегна. Ноща е млада, а и аз също. Дали червеното ми е любим цвят? Най-вероятно, но предпочитам синьото. Бавно се точеха мислите му като долното течение на огромна река.
- Синьото. Цветът на опасността. Цветът, който е точно като окена или великото небе – даващ нова надежда на отчаяните и всяващо страх в тези, които не знаят. Синьо. Да. Това е – изрече на глас Ян.
И какво от това? Синьо. Ама синьо и червено правят лилаво. Дали лилавото, в действителност не ми е любимият цвят? Всичко е толкова сложно. С какво свързвам лилавото? Синини. Рани. Да. Точно така. Но сините рани с лилва ореол никога не са смъртоносни или поне, ако не са нанесени от отровен паяк. И все пак – червеното е по-опасно от синьото.
- Червено като страст. Бяло като край – мърмореше под носа си Ян, вече тръгнал по главния път.
От днес би трябвало да съм нов човек, но в действителност съм същия. Тогава какво ме прави толкова велик? Сега трябваше да съм оригиналът, но какво се случва? Не чувствам никаква промяна. Това е наистина странно. Мислех си, че ще е нещо неописуемо, че поне ще се доближава до онова страховито чувство на превъзходство и мощ, което изпитвам винаги като убивам някого. А с баща ми не беше така? Тогава какво изпитах?
Облекчение – дума, която Ян не познаваше и едва ли щеше да използва скоро. А и за какво му е да я познава? Ненужни данни. Ненужни познания.
Сякаш камък падна от гърдите ми. Но подобно чувство има ли си име. Не го познавам.
Скоро щеше да се стъмни и Ян много добре знаеше това, въпреки че се беше отплеснал в разсеяни мисли за съществуването си, изкарващ нелепи изводи на яве. Смееше се сам на себе си, но въпреки всичко това продължаваше да мисли по стрария забавен начин, заради който толкова лесно му се отдаваха манипулациите и всичко, с което се заемеше.
И ето го сега на място като това чудо на осоидната техника и архитектура - Академията на Златните Изкуства. Не му харесваше това място, но какво пък толкова. Към гаврата с формите лесно щеше да привикне, но беше важно да не показва подобни мисли. Живееше му се.
Гледай ти, гледай ти... какво си имамае тук? Чиста проба конте-менте. Обича стила, но съм сигуърен, че се бие като мръсно псе и без грам Изкуство, което да напомня за грация - беше му взел мярката. Време е да се действа и Ян знаеше това.
Пристъпи към червенокосия господин със стегната крачка, поклони се и когато го погледна право в очите се представи:
- Добър вечер, милорд, казвам се Ян Тиерсел, все още нов по тези територии, търсещ своя ментор. Иначе казано, осоид, който е склонен да поеме моето обучение и да ме научи как да изпозлвам правилно красивите ни Изкуства. - Беше подготвен за срещата с червенокоско, до някаква степен поне - знаеше името и чина му, бе чул това онова от нея, когато я видя случайно след убийството на баща му. Точно това го беше довело до тук. - Майор Ехлеон Нийл, съгласен ли сте да напътствате моето развитие?
Заглавие: Грация 
Пон Апр 04, 2011 11:29 pm
