Главният Път

Този черен път беше главният в тази страна, можеше да те отведе почти навсякъде.
Като главен път не беше от най-безопасните, крадците и обикновените убийци винаги дебнеха своите жертви, а човешките сблъсъци бяха често срещани.

Варлам крачеше по Роза. Наблюдаваше я - малко и невинно дете с потенциал да стане една наистина добре възпитана и непобедима млада дама, която определено щеше да си знае интереса или поне така реши тогава. А от него какво щеше да стане? Знаеше много добре. Тогава едно чувство го накара да потрепне. Тя вече беше там - пракрасно се справяше, както винаги.
- Роза, познавам учителите там, но само като имена. Ще ми споделиш ли малко повече за тях и характерите им. Винаги е хубаво да си имаш едно на ум. В замяна мога да се опитам да те науча да рисуваш или поне аз ще ти направя портрет.

-Ами...те....те са всичките откачени, хахаха. Всеки живее в собственият си свят. Даниел е особняк, мълчалив и потаен. Него най-рядко го засичам. Мистериозна личност. Колкото до братята те са може би най-опасни, защото са кръвожадни и първо действат, после питат. Но са много добри учители. Трябва да се внимава с тях, но нямат слаб кадър, ако имат го убиват, за да не им петни реномето. Аз лично се обучавам при Онимуша Нинжи. Той е....
Роза въздъхна:
-Как да ти кажа. Той е човека, при който не искаш да се обучаваш - мързелив до небесата, най-откачен от всички и за някои смехотворен. С него е трудно, трудно е да си на една честота с него, но ако питаш мен...
Тя се спря и се надигна на пръсти, за да се приближи до ухото му:
-Той е най-силен от всички. Малцина вярват в това, но аз знам. И за това се радвам, че той ме обучава.
Тя възкликна от радост като се сети за менторът си. А още повече я радваше новината, че ще се научи да рисува. Никога не я е бивало в това.

/Едно постче тук преди да отидете в академията/

Докато летяха над земите на Адската страна и Асасинските територии, Викс си беше извадила една тетрадка и записваше видяното. Яо не беше от хората, който обичаха да говорят, а тя имаше страх от височини и само ако не мисли за това можеше да спре да се страхува. "Малко поточе, много дървета. Черешови дървета са се разлистили..." - такива неща пишеше тя. А от тетрадката сякаш по магия се държеше един лист, или може би картинка, снимка и надпираше да полети. От време на време Викс поглеждаше Яо. Но той както обикновенно изобщо не и обръщаше внимание. А и защо да го прави. Тя е просто дете. През останалото време Викс се чудеше да скочи ли от дракона на Яо и да продължи пеш или да стой мирно?

- Почти пристигнахме. - Яо проговори. - На колко точно си? Тринадесет - четиринадесет?

-А добре.
Каза тихо почти недоловимо Викс. После чу и двете въпросчета.
-Ами на тринадесет.

- С три години си по-малка от мен. Кога си родена? И защо искаш да придобиеш сила?

-Родена съм на тринадесети февруари.
Каза тя, като се замисли над другия въпрос. Честно тя не знаеше, защо искаше да придобие сила, но тогава и светна лампичката и тя пое въздух.
-Искам да придобия сила, за да може да освободя Сапфира от баща ми и да може Сет и Сапфира пак да са заедно.

- Какво е тя? Защо искаш това? Нима означава нещо за теб?

-Сапфира е сестрата на Сет. А Сет е най-добрия ми приятел. С него сключихме сделка от начало. Той е до мен и ми помага независимо от всичко. Аз го защитавам и ставам силна, за да мога да убия баща си. Веднага щом го убия неговия дракон се предава по наследство, и като единствено дете Сапфира идва при мен. А аз я пускам със Сет. След това няма да се видим.

- Викс, летиш в облаците. - Поклати глава Яо. - Правиш всичко наобратно, както винаги. Драконът ти служи, за да те защитава, а не обратното. Разбира се, ти също го защитаваш, когато се наложи, но не ставаш силен, за да угодиш на капризите му, дори и семейството ти да е въвлечено в това. Ставаш силен заради себе си, а той, като същество помогнало за създаването на нашата раса, трябва да се държи на положение и винаги да те пази. Няма опция, която да позволява на дракона ти никога повече да не се срещне с теб. Ако го освободиш, защото повече не ти е нужен - Повелитеят на Драконите ще спести живота му, но ако го освободиш, защото така си му обещала, то той несъмнено ще умре, няма място за своеволия в реалния свят, скъпа моя. - Яо звучеше повече от сериозен. - Но няма правило, което да гаси колко дракона могат да ти служат. Драконовият крал би се противопоставил на това, не мислиш ли?

-И все пак аз съм обещала на Сет и след като изпълня обещанието си той сам ще реши. Така и така след всичко ще ме заключат отново. Така, че дали Сет ще е до мен или не, няма значение. И грешиш за нещо. Наще няма да са впечатлени от това. По-скоро ще измислят нов начин да ме отделят от света.
Викс се усмихна леко и извади една игла. Тя притисна иглата към показалеца си докато не потече кръв и надраска набързо нещо в тетрадката си и прибра всичко.

- А казват, че аз съм жесток. - Усмихна се Яо. - Антагонистите не разбирате, нали? Но щом искаш да убиеш Сет, остави го сам да решава. - Засмя се момчето. - Аз не искам да имам общо с фаталната му гибел. - Умбра изръмжа недоволен. - Да, момчето ми, няма какво да се направи. - Потупа го Яо. - Слизаме. - Посочи той едно петно в нищото.

/Отговори ми тук./

След около час ходене, вече се намирах в покрайнините на Кордел. От мрачните облаци почна да ръми лек дъждец, малките капки сипещи се от небето падаха по лицето ми, тези изкуствени сълзи допълваха мрачното ми изражение. Косата ми обсипана от толкова много дъждовни капки заприлича на свежа трева от далечен свят, окъпана в сутрешна роса. Когато приближих самото градче, двама мъже от стражата ме заговориха:
-Добър вечер пътнико, на къде сте тръгнали в този късен час. – каза единият с монотонен глас.
-Добър вечер господа!- измърморих аз и допълних в отговор:
- Пътувам към Блейдхейвън и пътят ми минава покрай вашето градче.
-Добре, приятен път и внимавайте, пътищата през нощта са опасни! – каза другият страж.
След краткия разговор с патрулиращата стража, подминах Кордел, от тук ми оставаха още няколко часа до крайната ми дестинация

Дивна едва се сдържа, че да не се измсее на жената пред себе си. Стражи? Пък и тези двамата как го измислиха? Понякога, колегите й наистина обичаха да се гаврят с чужденците. Не разбираше тъпото им чувство за хумор, но този път им се беше получило доста добре.
Дъждът заваля. Не го обичаше. Правеше косата й да изглежда отвратително, но слава на Бога на Асасинския път, че имаше качулка.

/Отговори ми на това място./

Jena Mi дълго вървя, докато стигна Главния път. През цялото време срещаше странни хора - едни си говореха сами, други си криеха погледите, трети се завъртаха около нея и си продължаваха по пътя. Едно хлапе се блъсна в нея и се опита да я обере, но тя не носеше никакви ценности със себе си. Тя го усети, хвана му ръката и каза:
- Внимавай малкия. Някой ден ще се прибереш у вас със счупени ръце.
Стигна до мястото на срещата. Скри се зад едно дърво. Зачака.

Излизайки от сенките Шард застана на средата на пътя.
- И нека всички се покажат! - Заповяда той!

Всички?!
Jena Mi набра кураж и излезе на пътя при Учителя Шард. Поздрави го с леко кимване на главата. В същото време забеляза Паяка да виси от клон на съседно дърво.

Шард кимна на своий ред и се огледа.
- Ийв и Плъх! - Изкрещя той. - Няма да се повтарям. - Обърна погледа си назад. - Това се отнася и за теб Влад!
От сенките първи излязоха момиче и момче - близнаци. А ведна след тях и един зеленокос тип, който не вдъхваше никакво доверие.



- След като се събрахме, продъжлаваме напред. Някакви въпроси?

Jena Mi за първи път видя тримата. Не знаеше кои са. Не знаеше и къде ще ходят. Не знаеше какво й предстой. Колебаеше се дали може да продължи да вярва на Учителя си, все пак той бе инициатор на всичко. Тепърва щеше да си задава и въпроси за тримата нови. Никой не й се представи. Близнаците вдъхваха някакво доверие, но не и зеленокосия. Учителят Шард тръгна напред по пътеката. Mi не знаеше какво да прави. Колебанието нарастваше в нея.
Какво по дяволите става тук. Кои са тези....
Докато все още се колебаеше и си задаваше въпроси, на които не бе способна да отговори, видя Паяка да плете мрежа:
Внимавай!
Аз съм с теб!
Преглътна. Гърлото й бе сухо. Тръгна по стъпките на Демайз. Онези вървяха след тях.
Знаеше, че няма смисъл от въпроси. Въпреки това се доближи до Учителя си и каза:
- Кои са тези и защо са с нас тази вечер?

- Наричат себе си Ийв и Плъх. Отлични в изкуствата си. А зеленокосият се е кръстил Влад - кръвожаден, но това не трябва да те притеснява.

/Отговори ми на това място. Пътят до там е два дни./