Улиците

Улиците бяха изпълнени с нагли хлапаци, които си мислеха, че след като учат в Академията, могат да покорят света просто така.

Викс най-накрая стигна, а Сет беше зад нея изморен от цялото това бутане. Направо се бе скапал. Горкичкия. Викс го прибра в голямата си чанта и добре че можеше да се свие на топка, че иначе нямаше да се побере. Викс се поогледа. Момчета, момиче, хора, ужас. Се едно беше на пазара в петък. И най-лошото всичко по надути от други. Далеч надминаваха момчето от по-рано, но да не съдим по външния вид за книгата. Та Викс продължи.

Джо знаеше, че ще се случи, и чакаше. Можеше да се случи навсякъде, дори в Бирарията, в която се намираше до преди броени минути. За това си беше тръгнал. Не искаше да се набива на очи, особено като онези мразеха Антагонистите и с това да провали красивата им поръчка от онзи... как му беше името? Знаеше също, че не ги бива в сложните маневри и че са му вдигнали мерника...
Е, не се случи на първия ден, а на втория. Джо се връщаше към бирарията, за да се срещне с двамата си съотборника. Дваминцата се появиха в тясната уличка и му препречиха пътя. Още бяха с броните си - хоризонтални пластите, редуващи златно и черно от гърлото до коленете, стестняващи се от кръста надолу. Бяха от леките въздушни отряди - тайната организация, за която никой не подозираше или поне само така се смяташе от тях - Джо светкавично отбеляза на ум незащитените им места, а именно - ръцете над лактите, лицето, хълбоците и краката под коленете, глезените. Снаражението им беше такова, че да не пречи на бързината им, макар че Осоидите бяха доста тромава раса.
- Не вярваме, че и тук ще налетим на такива като теб, Антагонисчо - изказа се "неподготвен" първия.
Джо вдигна любезно вежда.
- Какво, бягаш? Небето се срива? Това ли е? - продължи войникът. Другият не казваше нищо, само наблюдаваше изкъсо Джо. Юмруците му имаха неестествена броня във вид на две куки, завъртяни на външната страна.
Джо се усмихна и нищо повече. Беше с лека дреха, под която усещаше тежестта на меча в пришитата отвътре ножница. Готов беше за битка, напрегнат като навита го скъсване пружина, поне отвътре, защото от вън демонстрираше майсторско безразличие, което можеше да изкара от равновесие противника за прекалено кратко време. Дали и сега щеше да се случи. Кръв и бяло!
- Лично съм убил много от вашите - заяви войникът тихо и бавно. - Не, че беше война, като война. Вие дори война не можете да водите като хората.
Кръв и бяло!
Все така усмихнат и безгрижно изглеждащ Джо премести любезно поглед от него към колегата му.
- Извинете, господа, но имате ли нещо съществено да кажете?
- Да имаме нещо съществено!? Съществено е, че тук не можеш да се скриеш, ако това ти е била тайната мисъл!
Проточи се мълчание, в което усмивката на Джо стана още по-широка. Беше започнал да се забавлява, но уви, чуха се стъпки и двама здрачници се задаваха надолу по улицата. Край на забавата. Противниците се отдръпнаха един от друг и потънаха из тихите разклонения на уличките на Рейдж.

Дениъл се появи тук в една от многото мрачни улички. Излезе от техните сенки и започна да ходи надолу по уличката. Какво ли щеше да му се случи в този така омърсен град според представите на Дениъл? Беше му жега. Той разкопча ципа на якето си и продължи да крачи напред с разкопчано, кожено яке. Той се замисли, но не седна на някоя пейка, ами продължи напред по улиците.

И тогава някакво жило го връхлетя, забивайки се в него, сякаш беше от истинска плът и нищо друго.
- Мой си. - Чу се ледено спокоен глас.
Нямаше на къде да бяга и скоро щеше да осъзнае, че ще му е трудно да се пренася, че ще натежи, че ще се материализира като истински човек.
Драйгън Кабал го наблюдаваше с усмивка на лице.
- А сега, къде е моята Роза?

- Твоята Роза е в Ротор, на улиците. Там за последно я видях. Сега може ли да махнеш това от мен? - Нямаше какво повече да каже.

Чуха се тихи стъки идващи от долния край на улицата. Те се забързаха. Някой го нападаше. Дениъл не можеше да се обърне, трябваше само да слуша. Мечовете и се сблъскаха грозно и развалиха тишината, която цареше на това място. После някой беше забит в стената и настана мълчание за няколко минути.
- Пусни ме... - някой се молеше, отчаян за въздух - Роза. - Знаеш, че ме възбуждаш така.
- Нима? Загубила си форма.
- И то много...
Краката й стъпиха на земята и се чу тежко дишане.
- Усетих присъствието ти. - Започна студено тя.
- Разбира се. Трябваше да направя нещо, за да ме намериш, след като не си стоиш на мястото.
- На онова скучно място ли? Мръсно и гадно?
- Е, не ми казвай, че не си се забавлявала с някого.
- Моля те, теб не бих те заменила.
- Нима?
- Не съм глупачка. Какво си си хванал там?
- Дух. Подобен на теб или поне такъв, какъвто беше ти.
- Интересно.
- Да, ако се има впредвид, че по него носеше твоите светове.
- Моля?! - Изненада се Роза. - Какво ми намекваш?
- Че те познава. Погледни го. Забавлявахте ли се? Нямаш вкус.
Роза погледна тялото, което беше започнало да се материализира.
- Да. Познавам го, но както ти казах ти си незаменим. Този дойде, ей така, в казармата и започна да разглежда оръжията. Нали трябваше да го спра по някакъв начин и когато пожелах да го убия, той ми заяви, че си тъсел учител.
- Лъжеш ли ме?
- Не. Съвсем сериозно ти говоря, а ако си позволя да те излъжа, знаеш, че съм готова да бъда наказана от твоята ръка, дори и със смърт.
- Това е добре.
- Тъй като на мен ми беше скучно, а и не знаех кога ще се прибереш, след своите захождания за очи или каквото и да е там по другите измерения, реших да се позабавлявам като го науча на това - онова. В джоба си има пет или шест метрова верига. Съзнава как се използва, но не го бива с нея. Когато поисках да се събеле, отказа.
- Отказал ти е?
- Да. Мислиш ли, че бих спала с него? Той явно така си помисли и реши да се прави на неприкосновен, след което нашата уговорка отпадна.
- Знаеш какво съм ти казвал за белезите по тялото.
- Знам и точно това се опитах да видя, но не видях смисъл да се забърквам в нещо, в което самият той не пожела, а само плямпаше, че иска и че ще дава.
- Разбирам. Въпреки всичко е ценна находка. Дух без пазител е рядко срещано явление.
- Драйгън, пусни го да си ходи, искам да ти се порадвам без намесата на чужди очи.
- Ще го запечатим и ще се позабавляваме. Веригата ми се струва особено интересна.
- Хайде, остави го и обърни внимание на мен. Ще хванеш подобен там, където обичаш да се мотаеш и не ме взимаш.
- Не. Остава с нас.
- Ти и твоите Молецородни разбираниия! А..а...
- Не говори така за расата ми.
- Но...
- Няма но, скъпа, няма.
- Из-ви- й.
- Какво друго знаеш за него?
- Нищо. - Изкашля се Роза. - Това е.
- И според теб няма смисъл?
- Аз не съм ли ти достатъчна?
- Ти - да. Парите - никога.
- Но... Няма ли да прекалено проблемно?
- Какво искаш да кажеш с това?
- Той не знае какво може. Остави му белег, чрез който лесно ще можеш да го намериш само с едно хвърляне на костите. Ще го хванеш, когато вече е умел, а и да живее в страх ме възбужда...
- Така да бъде. Сега той няма цена на пазара.
- Това се опитвам да ти кажа.
Грозноватият на вид мъж щракна с пръсти и жилото изчезна от гърба на Даниъл, но не цялото. Щеше да мине известно време докато той отново можеше да стане и да се понесе.
Стъпките заглъхнаха някъде далеч.

Викс се разхождаше и си почиваше едновременно. Тя искаше да освободи главата си от мисли за огън, манипулация и главно Яо. Но точно последното беше по-трудно от преди. Сет за разлика от нея хвърчеше и се радваше на нещо, което надали човек би разбрал.

Докато Викс ходеше, тя видя как Дениъл се материализира. Първо краката му, които започнаха да крачат по улицата, а после и цялото тяло. Викс видя лицето му, защото той крачеше срещу нея. Двамата се блъснаха. Дениъл спря с думите "Извинете!".

Викс погледна надолу и тихо каза.
-Мне аз съм виновна.

- Ако отрека това, ще започна спор, а не искам да започвам спор с такова красиво момиче. - При думите си, Дениъл прокара пръстите си през нейното лице. - Та как се казвате? - Той отклони темата веднага. Не му се говореше за каквото и да е.

Когато Дениъл докосна Викс по лицето Сет се опита да го удари. Мда дракончето не позволяваше на хора да я пипат. То не даваше дори на майка и и баща и да я хванат за ръката. Може би, защото беше предпазлив или защото не искаше никой да я отнеме от него. Викс го погледна и се усмихна мило.
-Името ми е Викс Глациес, а твоето?

- Моето е Дениъл. - Каза той и хвана малкото драконче за главата, докато то се опитваше да го удари. - Моля те, не позволявай на малкото да прави това повече. - След тази си реплика белокоското пусна дракончето отново във въздуха.- Как се казва? Може ли да си говорим на ти? - Въпросите на Дениъл се стрелкаха един след друг като капки от дъждовен облак.

Викс леко наклони главата си и погледна Сет. Докато го гледаше Викс леко притисна показалеца на лявата си ръка към гривната в форма на човешка ръка - скелет - и той се разрани. Викс си вдигна ръката на нивото на Сет и го опръска с кръвта си.
-Сет недей или ще направя и по-гадно нещо.
Вече, като погледнеш Сет щеше да се види спокойно ужаса в очите му. Викс после отмести погледа си към Дениъл.
-Казва се Сет и да можеш да ми говориш на ти.

- Е Викс, какво същество си ти? - Дениъл искаше да узнае всичко за Викс, или поне толкова, колкото тя щеше да разкаже за себе си.

Викс се замисли над този въпрос. Да му каже ли, че е антагонист или не. Но ако Яо беше прав, когато Дениъл разбере, че тя е Антагонист ще почне да я мрази, затова май най-доброто, което можеше да се направи в този момент беше да си мълчи.
-Ами това сам го разбери.
Каза му тя опитвайки се да изглежда, колкото се може по сигурна в отговора си.

Дениъл я огледа много внимателно, както и Сет.
- Ти си чисто, снежно бяла. От теб лъха студ, а притежаваш драконче. Което е странно, защото драконите са символ на топлина, ако съдим по огъня, който бълват. - Започна да разсъждава на глас Дениъл. - Като заключение ще кажа, че ти си Антагонист. Такива странни комбинации между същество и спътник се срещат най-често при антагонистите. Сега познай какво съм аз.

-Точно така. Аз съм Антагонист.
Викс се замисли сега той какво е.
-Да видим. Ти се появи от нищото, тоест си нещо паранормално, но и аз съм такова нещо, затова не е важно. Но не съм чела, за раса която умее да се материализира просто ей така. Тоест или си мъртвец или привидения или духче, което е равно на мъртвеца.

- Или, ако - велики думи. Кажи си решението без да използваш думите или, ако. - Дениъл искаше да види дали Викс ще познае каква е расата му. Изпитваше нейния интелект, но това нямаше много голямо значение. Него го интересуваше друго нещо.

-Мисля, че си духче.
Каза тя и се усмихна мило.

- Духче!!!!! - Вбеси се Дениъл и извади веригата от джоба си. Омота я около Викс и я приближи към себе си. - Няма да ме наричаш духче, иначе ще си изпатиш. Това е обида към моите деди, моята религия и раса. - Викс го гледаше стреснато след няколкото гневни изречения на Дениъл. Той избухна в смях. - Спокойно! Просто исках да видя как ще реагираш ако избухна. Но все пак не ме наричай духче. - След тези си думи Дениъл освободи Викс от веригата и я прибра в джоба си.

Викс се дръпна на страна от него и го погледна.
-Май това е имал в предвит Яо, когато каза, че хората ще ме възприемат различно, ако разберат, че съм антагонист.

- Не знам как реагират хората, но аз нямам нищо против твоята раса. Харесва ми това, че можете да развивате уменията на цели две раси. И съжалявам за одеве, просто исках да видя как ще реагираш като разбереш, че крия петметрова верига в джоба си.

-Пет метрова верига? А да бе верно това дето ме уви с него.
Викс се засмя и го погледна.

- Пет метрова верига - мъжки глас ахна заедно с този на Викс? - Защо съм проспуснал това?