Улиците

-Хей кой каза това?
Попита Викс и се огледа..

- Не знам. - Не можеше да е той, защото той вече знаеше за нея.

- Да се правите, че не забелязвате човек и то такъв от моя калибър, не е повече от гнусна обида. - Мъжът звучеше самовлюбено и в израз на добрата си воля реши да излезе от сенките.


- Децата, като вас, трябва да се научат на уважение към по-възрастните и по-способните, нали така? Е, сега, младежо... - мъжът се приближи към Даниел - каква покажи ми веригата си.

Викс се облещи пред червеноокия, но все пак за пръв път някой да не каже, че е "грешка след пиянска вечер". Тя застана между Дениъл и по-възрастния мъж и погледна новодошлия.
-Съжалявам, но имаме работа и бързаме.

- Ще ти я покажа. Но искам да ме обучиш в изкуството на оръжията (меч, верига) и най-вече искам да ме научиш да се противопоставям на печати за духове. - След това Дениъл извади веригата от джоба си и я размята наоколо. - Може и да не е точно пет метра, но е някъде около пет.

Мъжът го гледаше с отекчение в очите.
- Да те науча да се биеш - засмя се той ехидно? - Нима смяташ, че красавец като мен е способен на такова нещо? Но, момче... ако наглостта ти няма край, то тогава... - Мъжът постави пръста си на челото му, студен. - Открий Изая... може и да приеме мърльо като теб.
Някъде в далечината се чуваха женски писъци изпълнени с екстаз и любов.
- Робес-сама! Робес-сама!! Аааа... Ти си истиснкият Робес-сама!!
Мъжът се обърна и погледна към четирите жени, които се приближаваха неуверено към него, изчервели се от страм и готови да изразт своето възхищение по какъвто и да е начин, стига той да поискаше нещо.
- А сега, извинете ме. Не мога да разочаровам феновете си - засмя се той и тръгна към тях. - Да, дами, с какво мога да съм ви полезен?
Изглеждаше велик, а защо и да не беше такъв?

Викс се учуди и погледна Дениъл. Тя имаше малко работа, по-точно доста работа затова се поклони на Дениъл и му каза.
-Е беше ми приятно, но трябва да вървя.
После се обърна към Сет и се усмихна.
-Сет да тръгваме.
И двамата се затриха из прашните улици на Рейдж.

Дори вървяха към Империята, където и да е това Викс следеше движенията на Яо във всяка една минута. Тя го гледаше през бритона си, а Сет усети, че някаква черна аура се беше завихрила около Викс. А от друга страна мислите и бяха "Идиот,Глупак,Кретен,Надменен хлапак. Защо ти? От цялата академия точно ти. Заради теб исках да отида на мисия. Но едно е сигурно. Тоя не може да е оставил оная бележка под възглавницата ми. Явно е било шега. Това е хубаво" Викс почна да се усмихна и се усети успокоени от нейна страна, а Сет хвана гърба на якето и с нокти и почна да си мрънка нещо.

Яо вървеше уверен напред. Не бързаше и определено знаеше на къде отива. Слънцето отдавна беше залязло, но пълната луна им позволяваше да се движат свободно по улиците, а не след дълго щяха да излязат и на главния път.
- Виж какво - започна Яо, - не съм доволен, че онази шматка, Директорът, реши да те прикрепи към мен като една от онези опашки притежаващи габърче накрая и да си играем на забий я на правилното място... - Яо се спря за момент и отново тръгна, нещо привлече вниманието му към земята, но сега гледаше право напред, както преди няколко минути. - Ще правиш каквото ти казвам. От сега нататък до края на мисията ни, ти си моята малка сестра Севастия. Аз съм Алерон. И двамата носим фамилията Амбър. Аз съм с две години по-голям от теб, а това бялото нещо се мъкне по нас, въпреки нашата воля. Тъй като обичаме животните, не можем да се отървем от него. Идваме от Оз. Намира се на няколко милиона километра от тук и е слабо позната по тези части на планетата. Там сме занаятчии. Не ни харесва режима на управление, за това сме тръгнали по тези земи, да развиваме Изкуството си в грънчарството. Ясно ли е?

/Отговори ми на Главният Път./