Главният път

Този черен път беше главният в тази страна, можеше да те отведе почти навсякъде.
Като главен път не беше от най-безопасните, крадците и обикновените убийци винаги дебнеха своите жертви, а човешките сблъсъци бяха често срещани.

Красотата на залязващото слънце можеше да омагьоса всеки един чужденец. Тази страна винаги е била различна от всички отстанали - мирна и спокойна. Точно за това повечето я подценяваха като военна сила, макар че хората не бяха от онези военолюбиви същества, както повечето създания на планетата.
- Мравкородните...
- Ред, каза ли нещо?
- Блек, мислиш ли, че Мравкородните и Молецоидите наистина съществуват?
- Разбира се. Виждал съм молецоиден със собствените си очи. Странен беше като цяло, а и имаше някаква жена с него. Не успях да уточня произхода й, но се държеше така сякаш той й е господар и тя трябва да му служи вечено.
- Това е долно. Дали не притежават примитивни навици?
- Долно е, да, но той изобщо не беше примитивен. Познаваше доста добре растенията, но това не можеше да му помогне за раната.
- Искаш да кажеш, че не само си виждал Молецороден, а си и докосвал такъв, Блек?
- Не съм много сигурен дали беше Молецороден, но цветът на кожата му не ми беше познат. Залепих го и продължих по пътя си.
- Значи наистина съществуват?
- Като се замисля, не мога да ти отговоря правилно на този въпрос, Ред. Може просто да е бил някой Демоноподобен - знаеш, че са с два лика. Да не говорим, че допускам вероятността да съм се сблъскал и с чист асасин...
- Но това, ако беше така - прекъсна го Ред, - то сега нямаше да си между живите.
- Виждаш, каквото и да е било, изкарал съм късмет.
- Не обърна ли внимание на потока му? Така можеше да разпознаеш каква раса е точно.
- Не. Бързах, а и нямах намерение да се обременявам с излишна информация за човек, чието лице няма да видя никога повече, не мислиш ли?
- Може би си прав, братко, може би...
- Прав съм за себе си. Припомни ми отново къде отиваме?
- Запаметил съм адреса в главата ти.
- Това не означава, че не може да ми го споделиш.
- Ще ти кажа само, че самата Изабела Фрей ни помоли да отидем до Дортън. - Усмихна се Ред.
- Никога не съм харесвал тази кучка... - поклати глава Блек.
- И да не я харесваш, ще трябва да се примиряваш с това, че тя е на чело.
- До кога... не мога да ти обещая.
- Блек!
-

Викс и Сет си се разхождаха и разхождаха, но Викс усети, че се е загубила.. Да вярно пътувала е, но никога и по тези земи и въпреки всичко залеза, който се разкриваше пред нея беше прекрасен, запомнящ се. Викс вървеше само на пред, докато не усети, че Сет я пита нещо.
-Викс, в какво би искала да се преродиш?
-Ами може би в небе. Защото така, мога винаги да те защитавам и да те наблюдавам.
-Ясно, и когато е залез, значи Викс е срамежлива. Когато вали, значи Викс е тъжна, а когато е хубаво и приятно значи Викс е спокойна.
-Нещо такова.
Те двамата си говореха, докато Викс без да иска се блъсна в някакъв мъж, който беше с друг, който си говореха за нещо. Викс падна по дупе на земята и погледна нагоре.
-Извинявам се, не исках.
Каза тя с мил и спокоен глас.

Ред сведе погледа си надолу. Някакво момиче с бяла коса се беше блъснала в него. За малко да я прегази. Той положи ръката си на главата й:
- Внимавай къде ходиш. По-малките винаги трябва да са по-предпазливи.
- Ой, ой... - Блек го хвана за ръката. - Не докосвай непознати същества.
- Спокойно, Блек, та тя е само дете.
- Това означава ли, че трябва да сваляш гарда си, братко?
- Разбира се, че не.
- Антагонист... - констатира Блек.
- Забелязах - усмихна се Ред. - Някъде на близо ли живееш? Може би в покрайнините?
- Нямаме време за това.
- Да я оставим сама ли?
- Живее при Драконоидите, не усещаш ли?
- Усещам, но може и да живеят тук, не забравай.
- Прекалено си доверчив.
- Мога да се грижа сам за себе си, Блек.
- Как се казваш, дете?

Викс слушаше разговора им и се почувства доста гадно. Тя се изправи и се изтупа, а Сет се скри зад гърба и. Той почна да се подава и скрива, само колкото да скива мъжете пред Викс. Сега тя видя, че те са доста по-височки от нея и тя с нейните нищо и никакви метър и двайсет сантиметра изглеждаше, като домашен любимец. Тогава тя чу въпроса и се усмихна доста плахо.
-Името ми ли?.....Казвам се Викс Гласиец.

Блек се облегна на едно дърво - твърдо решен да не се замесва в това.
- Какво правиш тук по това време? -Попита я Ред.

-Ами...истината е, че.....ами.
Викс се замисли и накрая реши да започне от начало.
-Тръгнах на мисия с най-дразнещото момче, което има в Академията "Криле", ама той реши, че трябва да продължи сам и ме остави. Забавното, е че аз не съм от хората, който са добре ориентирани и се загубих и попаднах тук.
След това Викс се поклони.
-Ако има как да ви се извиня, че ви блъснах, моля кажете ми.

- Намираш се в Силвърлей. Занеш ли как да се прибереш обратно?
- Ой, Ред, нямаме време за това, мисля че ти казах.
- Ще закъснеем малко.
- Но Лекс както и да му беше второто име...
- Хол - прекъсна го Ред.
- Все тая... - Блек махна с ръка - Той няма просто да седи на едно място, не мислиш ли?
- Но тя е все още дете...
- И аз какво да направя? Дете не съм бил от години.
- Блек, ще я върнем обратно.
- Не.

-Моля ви не се притеснявайте.
Каза Викс на Ред и се усмихна мило.
-Аз още не искам да се връщам, така че моля продължете по пътя си без да се сещате за това недоразумение. И все пак благодаря.
Викс го целуна внимателно и нежно по бузата и тръгна напред.

- Нищо не може да бъде направено - Ред хвана бузата си.
- Загубихме достатъчно време тук. Време е да намерим чичо Хол. - Очите му блеснаха.
- Пред другите - стисна юмруците си Ред и двамата се спуснаха напред.

Викс си ходеше, а Сет пак започна да се върти около нея. Накрая той и каза.
-Много си мила с другите хора. Помниш ли, какъв беше баща ти. Всички са като него. А ти се дръж студено. И спри да се правиш, че не ти пука, че Яо те остави. Нали уж можеше да изпитваш.
-Сет млъкни.
-Защо да не би да ти е гадно, като слушаш другите, какво ти говорят. И все пак, ти сама не разбираш чувствата си.
-Мда все пак съм на 13.
-Мда забравих. Все още си дете.

/Можеш:
1. Да се впуснеш в едно свободно РП;
2. Да се опиташ да се върнеш в Академията./

-Хей Сет време е да се връщам нали?
-Май да. Не мога да ти помогна в решението.
-Добре ще се върнем. Така, Първо се обръщаме и тръгваме в обратната посока. Като видиш нещо познато ми кажи.
Викс се обърна и тръгна на другата посока, все пак от там беше дошла, от там трябва и да се върне. Викс погледна Сет, а той сякаш и беше сърдит за нещо.

/Можеш свободно да пишеш на главния път на Остбароу./

Станах, поизтупах се и продължих по пътя си без да се обръщам.Все пак ми се искаше да влезна в сладкарницата и да разбера какъв беше този сладък аромат, но не исках да си създавам излишни проблеми с агресивната дама.

Докато си вървях по тесните улички, стигнах до една по-просторна и по-оживена.Явно беше някаква главна улица в този град.Всичко ми е непознато - хората, улиците, сградите... дори отношението на хората към непознатите.Не ми хареса това място и продължих по черният път който започваше в една от близките пресечки.
Това ме накара да се замисля над нещо - от много време съм сам.Нямам си никой.Ако не бяха птичките по дърветата с които обичам да си говоря, сигурно интелектуалното ми развитие щеше да се забави като костенурка в моъкр пясък.

Все още не знам на къде вървя.... безцелно.Няма нито табели, а все още ме е страх да попитам някой че да не отнеса поредният тиган.Какво ли ме чака?

Над главата на Bella Sorriso прелетя нещо голямо, напрви лупинг и се озова отново над него. Беше момиче.


- Нааа-наа... на къде си тръгнал така унило?! - Засмя се тя.

- З-з-здрасти... - смотолевих едвам едвам при вида на ярко червените крила на момичето. Бяха като малките
листенца на герберите в градината на мама.
Навярно и тя беше водно конче, което ме накара да запелтеча още повече.Мислех че тук няма да срещна
такова същество. Имаше стъклени кафяви очи изпълнени с чисто и неопетнено детско любопитство.
Ами сега? Какво да и кажа?

- З-з-знаете ли къде е уч-уч-училището ?!? - беше първото нещо което се изплъзна от устата ми.Господи!Та аз дори не знаех кое училище търся!

- Ууу... - Замисли се тя, като сложъ дясната си ръка на брадичката, а погледът й се изгуби из безкрайната синева, намираща се над нея - Разбира се, че знам. - Засмя се тя, сякаш туко що беше получила просветление. - А ти защо искаш да отидеш там?

- Бих желал да изучавам две от изкуствата за които знам че са основните за моят вид.От малък харесвам аромата на растенията и бих искал да ги изучавам а след това и да приготвям отвари от тях.Все още съм невежа, за това търся пътя на усъвършенстването на моите познания. Нямах възможността родителите ми да ме научат на тези тъй важни неща тъй като почти не си ги спомням...бил съм твърде малък когато са изчезнали.Между другото, аз съм Bella - приятно ми е...а теб как мога да те наричам?

- Съжалявам, че не познаваш родителите си. А, знаеш ли... Bella, и аз нямам родители. Само дядо се грижи за мен, но не съм съвсем сама като теб. Искаш ли да те придружа до училището? Аз също уча там... О, и името ми е Алейт. При-я-т-но ми е!

- Алейт - повторих аз, за да мога да запомня по-лесно името и.- Удоволствието е изцяло мое.Имаш красиво име.Бих се радвал да ми помогнеш да стигна до училището...а и може да ми разкажеш повече за нещата които се учат там.

Последва кратко мълчание от моя страна като реших отново да продължа разговора :
- Знаеш ли, всеки по някакъв начин съжелява за пропуснатите моменти в живота си. - казах аз като леко приведох глава за да не може Алейт да види че очите ми се насълзиха. - Съдбата и животът ни са начертани с молив...и при всяка случка имаме правото да изберем 2 неща, а само ние сме тези които държат гумичката с която да изстрием грешният избор - погледнах я така сякаш дори аз самият не се разбрах.

- Ъно... - замисли се девойката, докато водеше Bella по путя за Академията. - Те са толкова много, че не мога да ги изброя, но... но... ох... защо ме караш да правя това? Не знам от къде да започна, Bella... - Тя се изстреля напред, а после се върна назад. - Ой, Bella, искаш ли да ми бъдеш съквартирант? Самичка съм в стаята и понякога става много студено и самотно там.

- Приемам! - казах без да се замисля.Време беше да намеря сродна душа - Но не те ли е страх? Та ти дори не ме познаваш..- Хей, искаш ли да видим кой ще стигне по-бързо? - едва казах думите и прелетях ниско над нея като и изкрещях думите - Загубилият ще изпълни едно желание на другия...

- Отнесен си. - Засмя се тя.

/Пиши в Коридорите на Денеме./

Някак си успях да се измъкна незабелязано от зелените коридори и да се добера отново до главният път.Изходът беше непосредствено близо до мястото където Алейт ме спря, и просто след като направих един - два завоя по зелените коридори и се озовах на чист въздух.Всичко ми беше като мъгла - усещах пулсирането на притока кръв който се вливаше в главата ми, всяка частичка и всеки мускул от тялото ми бяха целеустремени към главната цел - скоростта с която ще се махна оттук!
Докато си вървях, забелязах едно разклонение от пътя на което бяха поставени няколко табели.Стана ми интересно и реших да поогледам.Издигнах се от земята възможно най-високо - или поне колкото ми позволяваха уморените крила.
Зад мен имаше единствено сгради, прах и крясъците на няколко дечица които ритаха бездомно коте... но пред мен се ширеше необятната естествена красота.Зеленина, дървета - красота! В ляво от мен се виждаше синеещият океан a непосредствено до него - планини.Какво ли се криеше зад тях?Винаги съм харесвал необятното, новото, неоткриваемото - или поне това което си мислех че само аз съм открил.

Снижих се към земята, в близост до табелата която забелязах преди малко и се опитах да разгадая коя точно сочеше към планината.

-Ри-ва... Гоо-о-орад...Фист-т-тдуш... - мрънках тихичко под носа си.Бях забравил как се чете и сричах едвам едвам.Едно време не се вслушах в думите на татко, а вместо да уча - скачах от дърветата и се опитвах да се науча да летя.
-- Пре-лет-ни-и-ият Рид, Ар-х-хаам, Файър ...Файър? - придобих онова учудено изражение на дете което гледа вълк който си ближе топките - сякаш иска да кажа "КАК ЗА БОГА ПРАВИ ТОВА?!?" - но с други думи.Изписаното име на табелата ми хареса. - Файър - повторих го отново, като се зачудих на какво ми напомня... сякаш беше нещо величествено, нещо което излъчваше сила, мощ, уважение.
Хареса ми! За това, реших да поема пътя си натам...