Трета Стая

Кацнахме на ръба на прозореца, а зад нас се чуха няколко подсвирквания и подвиквания от сорта на :
- Хей, какво правите там горе?
Влезнахме в обикновена тъмна стаичка.Три легла, бюро и тем подобните глупости осигурени от възпитателите.Нито картини, нито цветя - пълна скръб.Да не можеш да се разнообразиш от ученето - само спиш - учиш, спиш - учиш и после пак спиш - учиш.
- Добре е - излицемерствах аз, след като пуснах Дориан на земята.Малко трудно ми бе да я кача до горе, тъй като бе с глава по-висока от мен и с поне 20 килограма снаряжение отгоре.
- Дориан, не знам кой спи на това красиво и неоправено легло, но много ми харесва! За това вземам генералното решение с риск за живота си да заровя глава във възглавницата и да се принеса в света на мечтите! - изтегнах ръце с придружена прозявка, крилата ми затрепериха от щастие.
- АААААааааАааа - изръмжах като гладен вълк, а след това разперих ръце и с лек подскок и подхвръкване се строполих върху сладката мека, пухена, красиво-бяла, избродирана с какви ли не шарки възглавничка и заспах след секунди.Едно от нещата които най-много си харесвах че когато бях изморен, усетех ли допира на мекотията върху която спим - заспивах като труп.Не че труповете можеха да се събудят, но аз силно се надявах да го направя след това...

Гледах тъпо,жизнерадостното му държание.
-Мухльо.... - измънках отегчено след като се строполи на леглото и леко взе да похърква. Аз на свой ред първо минах през банята и след обилен душ последвах примера му. Не можех да заспя доста време. Още един пропилян ден. Не знаех защо Азура не дойде, не знаех къде е Леопол и не знаех с какво заслужих "това" на съседното легло.
Най-накрая сънят дойде и искам или не заспах. Докато съм спала съм се отпуснала толкова много, че бях приела истинската си форма и цяла нощ съм спала така. Сигурно и на сутринта щях да се събудя по същия начин, в същата поза.

Мракът го беше обгърнал - него и тъмните му мисли. Тишината го обладаваше и той, както влюбена жена би направила, му се отдаваше.
Прозорецът й беше отворен. Той съзря възможността да я види. Имаше нужда от това и щеше да го направи. Моментът беше перфектен - мракът не му пречеше. Никога не бе имал проблеми с него и сега, използвайки изкуството на родителите си, той виждаше повече от перфектно. Покатери се нагоре. Не искаше Директорът да го усети и да го накара да направи нещо, за което щеше да съжеляват и двамата. Единият щеше да умре.
Очите му се плъзнаха из стаята и огледаха добре спящите туловища. Това, от което го заболя беше, че този човек, който не харесваше, но имаше нужда от услугите му, беше прав. Тя си беше намерила домашен любимец. И то само какъв екземпляр. Достоен да бъде убит бързо и лесно. Скоро... наистина скоро...
Краката му се плъзнаха надолу и докоснаха пода. Седна на леглото до нея. Тя нямаше да си спомня, че той е бил тук, но щеше да си спомня ясно думие му.
- Разкарай го. - Прошепна й Леопол. - Пазкарай и миризмата му от себе си. Ще се видим когато това стане реалност.
Водното конче не подозираше какво го очаква, ако остане тук. Не подозираше какво се беше случило тази вече и никога нямаше да разбере.

Сънувах кошмар... наистина странен.Поредната неспокойна вечер в която се опитвах да спя, но нещо прекъсваше съня ми.Изпитах страх.Не помня много от съня, тъй като последните думи които чух ме стреснаха толкова, че подскочих от леглото като опарен.Звучаха зловещо
- Разкарай го.
Бяха произнесени от тъмнината, от нищото и звучаха като от разказите които обичахме да си разказваме покрай лагеруващият огън.Сякаш сънувах страшна история, която ставаше реалност.
Постоях няколко секунди сгушил се в краката си и дишах очестено.Очите ми се опитваха да изскочат от очните си ябълки в опит да прозрат нещо в мрака, сякаш искаха да се уверят че сме само аз и Дориан, сякаш искаха да знаят че тайнственият глас не беше тук.
С леко движение се измъкнах от леглото и пристъпих към Дориан.Не исках да лягам до нея, тъй като щеше да е прекалено.За това взех завивките си и легнах точно до нейното легло на земята.Чувствах се по-спокоен като чувах лекото и дишане докато спи - напомняше ми на звука от стичащата се вода на малък водопад.
Затворих очите си и тихичко си прошепнах :
- Шшшшшш... - сякаш исках да се успокоя по този начин...След минути се унесох и заспах отново...

Сутринта дойде и озаряващите лъчи на слънцето докоснаха лицето ми, като го накараха да се промени в лека недоволна гримаса и да отвори очите си. Навдигнах се леко бавно и усетих нечие присъствие. Не моето, не и на кончето. Нечие друго, познато, любимо. Не го бях виждала два три дена, но усещах, че е бил тук. Това ме накара да се почувствам жива. Огледах се неспособна да съзря новият си съквартирант. На ръката ми падаше дълъг бял кичур. Опипах лицето си. Почувствах излизащите крила. Бях се преобразила в съня си. Това беше повече от интересно, имайки предвид факта колко трудно ми беше в началото. А сега ставаше даже от само себе си.
Станах от леглото и направих няколко крачки. Само няколко защото на втората се спънах в нещо и се строполясах на земята. Навдигнах се на длани и видях Бела легнал на земята. Почна да се събужда от шума от падането. Лепнах си един лек, отегчен шамар на челото:
-Мухльо....

Колкото и сладко да си спях, едно силно "Туп" и ядосано изказване ме събудиха.
-Мухльо.... - явно бяха думите на Дориан с лек привкус на ярост.Или бях извършил нещо незаконно или някоя глупост...
След като отворих очите си и усетих лека болка в стомаха, разбрах какво се е случило.Слаботелесното ми тяло и беше помогнало да се строполи гръмко на земята и да ме събуди...за това реших да разведря обстановката.
- Мухла си ти! Това някакъв нов вид петел за събуждане ли беше? - след което забелязах бялата и коса - беше променила формата си, а малката и муцунка все още се беше вторачила в мен и искаше да ми шибне един, подобен на шамара който си забърса сама.
- Красива си....

-Все тая. - казах незаинтересовано и се изправих на крака. Тръгнах към гардероба и почнах да подбирам облеклото си. Къси черни панталони, тъмно сив потник и кожено черно елече, което не се закопчава. Обух си високи до коляното черни кожени ботуши. Останах си в оригиналната форма. Все пак първо щяхме да тренираме с него. Докато се обличах с гръб към него му говорех делово:
-Ето какъв ще е режима - всеки ден след като станем ще те тренирам по час. После ти мен пак по толкова. След това аз отивам да уча, а ти няма да е лошо да развиваш лечебните си сили. Ще ти донеса специализирани книги за тази цел от библиотеката. Тази вечер ще отидем на едно специално място. С малко повече късмет може и да се уредиш с работа. Това много зависи....
Когато бях готова се обърнах към него. Хванах косата си на изпъната конска опашка. Бялата беше още по-дълга от червената и можеше да ми пречи. Не взех оръжията си. Приближих го малко и клекнах срещу него с каменно изражение.
-Преди да почна да те обучавам на каквото и да е било имам един много важен въпрос към теб, Бела Сорисо. Какво целиш с всичко това и още по-важно - в какво вярваш? В Бог, в себе си, в силата и властта? В какво?
Може би не разбираше защо го питам всичко това, но отговора му щеше да определи всички по-нататъшни действия от моя страна.

На вратата се пичука настоятелно.

- Май сега не е моментът, а? - прошепнах тихичко към каменното изражение и се плъзнах под леглото на Дориан.
- Аз ще си стоя тук, надявам се и след като затвориш вратата - допрях пръст до устните си в знак че ще запазя мълчание и се прилепих максимално до стената.Изключих всички странични мисли от главата си и се опитах да впрегна цялото си внимание насочено към това да чуя какво ще стане...

Изправих се. Събрах малко от аурата си, която събираше миризмата ми и я изпратих към мястото, на което се беше скрил Бела, за да мирише на мен, само за всеки случай. Отидох до вратата и отворих.

Зад вратата седеше не кой да е, а самият Азиура. Той изглеждаше наранен, но определено нямаше да си признае за това.
- Дошъл съм, за да изритам натрапника, за който ми съобщиха Четвърта стая. Пусни ме да мина.
Да, той нямаше да й рзкаже защо не се е появил пред чужд човек, особено пред водно конче, за каквото го бяха уведомили. Не усещаше миризмата му, а и никога не го беше бивало в това, но аурата му сияеше. Под леглото беше добре идея, но за новобранец.
- И, Дориан, аз знам, че е все още тук. Ясно го виждам. Или ще излезе доброволно, или ще се намеся аз.

Хванах го за ръката, за да го спра. Доближих се до него и зашепнах в ухото му:
-Не знам какво ти се е случило вчера, но виждам, че имаш причина, поради която не дойде. Но докато те чаках той ме намери. Азура нужен ми е. Той ще ми помогне. - и посочих тялото си в оригиналната си форма. Той беше умен щеше да разбере като види крилата ми, стоящи все така затворени, защото не можех да ги използвам. И все пак не очаквах това да е достатъчно, затова продължих:
-Може да ти са се оплакали, може да искаш да го махнем, но не забравяй, че с причина или не, ти не изпълни обещанието си снощи. Имаме договор и той почна с нарушение. Длъжник си ми Азура. Имам нужда от кончето.

Азура я погледна и очите му проблеснаха като две звезди.
- До два часа да го няма. Ако все още е тук, той няма да си има проблеми с мен, ако ме разбираш какво искам да ти кажа.

Той излезна и тръшна вратата след себе си. Скръстих ръце пред гърдите си ядосано. Не ми пукаше за кончето, но никой не можеше да ме командва. Може и да не живее при мен, но това не означаваше, че ще спра да го виждам. Щях да се науча да летя и да....щях да разбера какво знае.
-Бела излез. - казах монотонно.

Явно ме чакаше дълго приключение.Измуших се из под леглото, поизтупах от себе си прахта която бях насъбрал докато се въргалях по земята и загледах Дориан в очите.
Малко се натъжих от факта че може би трябваше да изчезна за пореден път, но мислех че тук е моето място.Винаги съм бил отритваният, винаги съм бил нежеланият от своята раса, своите близки ... защо пък да не бъда Нещо или Някого на място на което не трябва да бъда? Исках да се боря за това и щях да го направя! До скоро исках да отмъщавам на някои хора за това че ме пренебрегнаха за пореден път, че се отнесоха с мен като с поредният който е тръгнал натам за където не е, но не! Ще забравя за тях и ще се боря и тук и сега.
- Преди да се случи това, искаше да знаеш защо искам да съм тук.Искам да съм тук, защото това е определила съдбата.Целта ми е да постигна това, което моята раса никога не са успявали.За мен да се родиш на тази земя означава много и трябва да се опитам да направя нещо велико, за да се отблагодаря по този начин на ... нещото което ме е създало, нещото което е избрало точно аз да бъда Белла Сорисо! Вярвам само в едно - в това, че мога да го направя! - подадох ръката си към Дориан и я погледнах в очите с надеждата да ме разбере - Ще те науча да летиш, колкото и да е трудно - знам че можеш!

Дълго гледах мълчаливо тази подадена напред ръка. Мислите си ще запазя за себе си. Подадох и своята и стиснах дланта му. Беше топла и мека. Моята студена.
-Отиди се изкъпи. Миришеш на демоноподобен, след което се преоблечи. В гардероба има мъжки дрехи от бившия ми съквартирант. След това ще започнем. Даже и да не живееш тук. Все ще измисля нещо.
Отидох на леглото и почнах да планувам докато го чаках. Все още имах няколко идеи, които се надявах да се осъществят.

Банята на Дориан беше малка на уютна - имаше достатъчно място да се завъртиш, но не и ако се подхлъзнеш и паднеш.Взех си душ.Кратък, но много освежаващ.Водата беше приятна на вкус.Да, обичах да пия вода когато съм под душа.Кръстосвах ръце и водата която се събереше м/у тях и гърдите ми, утоляваше жаждата ми.
Грабнах една по-дълга хавлиена кърпа и излезнах.Дориан се беше излегнала в леглото си и гледаше в една точка.Всъщност към които гледаше, бяха много.Сякаш на тавана имаше малко небе на което са изобразени звездите.
- Тук, нали? - попитах за гардероба с дрехите и не изчаках отговора и.Направо го отворих и се разрових.Тениски, тениски и пак тениски! На всичкото от горе не бяха на закачалки, ами струпани на куп и трябваше да се гмурна в топчето плат за да си намеря нещо.Този неин бивш съквартирант май е бил фен на обикновените сиви тениски които изглеждат като пижами.Из между тях се подаде бял къс ръкав, който привлече вниманието ми.Кремаво-бяла тениска с изобразено на нея малко дяволче играещо си с тризъбец - много сладко! Но колкото и да ми хареса, се наложи да и порна две цепнатинки отзад, тъй като крилата ми щяха да стоят свити под тениската а това понякога доста боли!Панталонът който си харесах малко падаше, за това го гарнирах с кожен колан с огромна тока на водно конче.
- Е, как е? - захилих се като запристъпвах към леглото на Дориан сякаш тъпчех хлебарки по пода - първо единият крак силно се забиваше в земята, после вторият го последваше.Беше някакво много странно на вид модно-маршируване.

Кимнах в знак на съгласие и се изправих. Взех си пари, оправих се за последно. Разтворих прозореца.
-Време е да тръгваме. Ще бъде тежък ден. Бела заведи ни на главния път където се срещнахме вчера.
Надявах се всичко да стане както го искам, макар че нещо ми подсказваше, че вероятността не е много голяма. И все пак за пореден път щях да съм аз срещу света. Да видим тази малка победа чия щеше да е този път.

прибрах се и тръшнах вратата с голям трясък след себе си. Идеше ми да си скубя косите, макар че не мога да не призная, че това си беше добра тренировка. Затворих се в банята и си взех една от най-релаксиращите вани в живота си. След около час излезнах и се облекох набързо по този начин . Вдигнах косата си на полукок и излезнах.

Когато влезнах за първи път забелязах колко самотна е тази стая всъщност. Нищо чудно, че не се застоявах в нея. И сега нямаше да го направя. Прибрах писмото на сигурно място и се преоблякох подходящо за тренировка - черен клин до коленете, бежава дълга туника с черен колан на кръста и черни кецове. Разтегателно и удобно облекло. Сплетох косата си на рибена кост. Взех оръжията си и излезнах безцеремонно. Всичко за има няма половин час. Ето по колко се задържах тук....

Даже не знам как стигнах до тук. Краката ми ме предаваха и се свлякох на земята, опряла гръб на вратата. Сълзи потекоха от очите ми. Мозъкът отдавна беше блокирал. Не стига, че щях за малко да се простя с живота си, но и имаше голяма вероятност да изгубя учителят си. Можеше да бъде всякакъв, но...... Гадеше ми се, нещо в гърдите ми напираше да излезе. И ето, че не закъсня. Жесток, отчаян вик огласи цялата стая. И после пак, и пак. След третия крясък припаднах. Пълно безсъзнание. Не знам за колко време, но когато се събудих осъзнах, че е станало обед. Изправих се с мъка и отидох в банята. Погледнах лицето си. Беше в нормалната ми форма - червената коса и очи. Сега спомняйки си се сетих, че още когато онзи противен глупак ме изтласка се преобразих обратно. Кожата ми беше по-бледа от нормалното. С бавни крачки излезнах. Не можех просто да стоя затворена, изолирайки действителността. Не можех!

Прибрах се и почнах набързо да опаковам нужните ми вещи. Прибрах веригата, дрехи, тоалетни принадлежности, няколко книги за всеки случай, пари. Преоблякох се с червеното си кимоно, с което дойдох тук за първи път, хванах косата си на кок и забих катаните в нея, сложих и дървената си маска странично на главата си. Приготвих багажа си за около половин час и тръгнах към вратата. Малко преди да я стигна се спрях и огледах за последно стаята. Нещо ме прободе в сърцето. Върнах се и взех една снимка, която прибрах изключително грижливо в сака. На нея имаше две деца - едно малко червенокосо момиче и едно белокосо момче, малко по-голямо. Тя щеше да ми дава сила. Единственото за което се молех бе да не стане така, че след няколко дена момчето и момичето да се изправят един срещу друг в кървава битка, десет години по-късно.