Трета Стая

Навдигнах се и го изгледах повече от сериозно, даже леко ядосано.
-Не! Грешиш! Не знам с какво се занимаваш последните две години, но знам кой си, така че не ми говори глупости.
Взех си въздух и издишах:
-Няма да те питам спокойно. Очаквам същото от теб, когато отсъствам, защото и това ще го има.
И си беше прав. Аз също нямаше да му споделя за проблемите, които ставаха в Ангелик, поне не още. Както сам каза щеше да научи, когато нещата се изяснят и беше готов. Аз самата също не бях наивно дете, никога не съм била и той много добре го знаеше, но като че ли беше забравил малко.

- Значи сме на ясно - усмихна се Леопол. - А сега ще тръгвам, имам недовършени работи. - С едно движение стана от леглото, намери дрехите си и започна да се облича, не бързаше, но го правеше толкова сръчно, че не му отне никакво време. - Тръгвам. Ще се видим след няколко часа. - Той й махна с ръка и напусна стаята, оставяйки я сама със себе си.

Тръшнах се на леглото по гръб шумно и с пуфтене. Пуфтене от умора, не от нещо друго. Още беше тъмно, което автоматично ми даваше още 3-4 часа сън. Реших да се възползвам от тях и така не след дълго пак потънах в страната на сънищата, която обаче никога не ми водеше такива.
Когато се събудих наближаваше 8 сутринта. Станах с една единствена мисъл в главата си - Ден трети! Още само днес и утре. Само днес и утре....
Набързо сплетох косата си на рибена кост, облякох се с широк ленен панталон и бяла полепнала блуза с ръкави до лактите и отворено деколте. Обух бели ботуши без токове, взех катаните си и излезнах. Днес ме очакваше отново много работа.

Затворих шумно вратата след себе си и я заключих. Бях като отрепана, чувствах се физически и психически като отрепка. Отидох в банята и си напълних ваната. Съблякох всичко от себе си и се потопих във водата. Главата ми клюмна назад безпомощно. Въртеше ми се всичко, което беше станало. Усетих как гърлото ми се задавя и от него излезе малко кръв под формата на слюнка. Докато я гледах в дланта си ужасът ме обзе.
-Какво става с мен?
Потопих я във водата и тя се разнесе. Наблюдавах я докато напълно се слее с безцветната течност. Това не беше добре. Бях уплашена. "Защо и как" бяха въпроси, които не ми излизаха от ума, а нямах никакъв отговор за тях.
-Стига, Дориан. Стегни се! Нищо ти няма! Това е от отслабналото тяло. Всичко ще мине.
Някак си не вярвах на собствените си думи. Даже не се надявах. Надежда бе непознато за мен явление.
След около час и нещо излезнах от ваната, измих я и легнах на леглото в размишления. Беше късен следобед, а аз смятах да си стоя тук затворена. Не исках да виждам никой, не исках да се занимавам с нищо. Бях се сгушила съвсем сама - уплашена, самотна....За първи път усетих страх....страх за себе си.

На вратата се почука три пъти.

Стреснах се от шума. Окопитих се и разбрах, че всъщност някой чука на вратата. Намръщих се. Кой ще е сега? Няма ли минута спокойствие на този свят?
Станах и отворих....

Устните на Леопол я целунаха, но нещо не беше наред. Той се отръпна назад и я огледа добре.
- Какво ти се е случило? - Намръщи се.

Когато ме докосна изтръпнах. Не отвърнах на целувката му така както бих. Очите ми се насълзиха и свиха от яд. Една сълза потече по бузите ми въпреки мен. Вдигнах ръка и му зашлеви шамар с всичка сила.
-Сигурен ли си, че съм аз, а не някой долнопробен асасин, а?
Почнах да викам.
-Знаеш ли какво ми има? Ти! Как може да ме виждаш сега и без съмнение да ме познаеш, а по-рано през деня да искаш да ме убиеш. Копеле мръсно.
Почнах да блъскам по гърдите му с юмруци, макар и да знаех, че той е като стена пред мен и не го наранявах. Даже и не исках да го нараня, просто ядът ми си казваше своето.
-Не мога....да повярвам, че, че....не ме позна. Не мога да повярвам, че слушаш някаква си, а мен даже не ме чуваше какво ти говоря. -хрипах като малко дете. Свлекох се на земята седнала на бедра, плачеща. Закашлях се и пак изплюх малко кръв. Чудесно, само това ми липсваше.
-Научих се да се преобразявам, ок! - извиках преди пак да се задавя.

Леопол я хвана и я прегърна.
- Дориан, сигурна ли си, че си добре, защото не знам за какво говориш. - Гласът му беше изпълнен с неразбиране.

Гледах го като гръмната. Да не полудявах? Не,не, не. Успокоих се колкото мога и го погледнах с най-искрения поглед, на който съм способна. Почнах да му обяснявам всичко от момента, в който се преобразих до сега. Говорих му близо 15 минути.
-Не трябва другите да знаят как изглеждам в реалната си форма. Исках да кажа само на теб, но всичко се случи толкова неочаквано.
Последва няколко секунди мълчание.
-Сега ще отречеш ли?

Леопол я набута в стаята и затвори вратата след себе си. Гледаше с недоумение, опитваше се да асимилира разказа й, но не успяваше явно.
- Какво да отрека? Не съм бил аз. - Гледаше я в очите и не знаеше какво друго да каже. - Не знам какво да ти кажа, но ще се заема със случая. По това време дори не бях в страната, проклятие! - Изруга той.

Беше ми толкова трудно да повярвам и все пак някак си му вярвах.
-Кой друг ще се прави на теб? Не разбирам. Нищо не разбирам. Нима някой си играе с нас?

- Никой не може да се направи на мен. - Поклати глава той. - Ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого - сключих сделка с Птах да убива всеки, който се опита да приеме моето лице, а след това аз изпълнявам една негова молба. Всеки, който се усмели да приеме моят лик - умира до четири минути. А ти си била с този някого повече от четири минути, нали? Птах не ме е призовавал и не ме е молил за услуга, което означава, че никой не е приемал моя лик в близките две седмици.

-Тогава нямам друго обяснение. Не съм луда. Или ти ме лъжеш. Не искам да го вярвам.
Опитах се да се успокоя и освободих изкуството си. За около минута се преобразих в Саша.
-Това е истинското ми аз, както разбрах онзи ден. Само ти и Левис знаете това. Друг не трябва да го разбира. Когато съм така ще ме наричаш Саша Старкс. И все пак всичко това не отрича последните събития.
Бях тотално объркана, личеше си от километри и не знаех какво да мисля и правя вече. Просто исках да му покажа как изглеждам реално.

Леопол се усмихна на сила. Не му беше до това. Друго тревожеше мислите му. Едва ли Птах не си вършеше работата. Имаше нещо друго и той щеше да стигне до дъното на това.
- Красива си... - беше единственото нещо, когато видя истинското аз на Дориан.

-Благодаря! - казах нехайно. Това беше дребна работа. Проблема тук е да се стигне до дъното на това. Изведнъж в съзнанието ми се върна спомен от преди близо седмица. Писмото на библиотекаря. Хванах го сепнато за рамото.
-Лео! Ще ти кажа нещо, което и аз криех от теб защото исках да се справя сама, но бях възпрепятствана. Лорд Гунджи! Говори ли ти нещо?
Замълчах за миг да си спомня ясно написаното.
-"Унищожете това писмо или рискувате Лорд Гунджи да ви намери по-лесно, след като вие и Леопол сте неговата нова цел на забавление" -цитирах почти точно и го погледнах въпросително.

- Гунджи, а? - Засмя се Леопол. - От къде знаеш това име?

Махнах ръка небрежно:
-Свързан е по някакъв начин с мен - с произхода ми, с това коя съм и прочие. Знаеш желанието ми да открия някакъв смисъл в съществуването си, а след като нашите умряха не мога да разбера нещата от тях. Явно е свързан и с теб. Разкажи ми за него.

Леопол сложи ръка на рамото на Дориан.
- За Библиотекарът ли? Той е от онези, които обичат да си играят с новаците. Обожава хората и техните реакции. Не пропуска всяка възможност да ги направи на маймуни, а това му е псевдонимът. - Не можеше да се сдържа повече и започна да се смее от сърце, забравяйки за момент, проблемите, които бяха изникнали така ненадейно.

Устата ми се изкриви и набръчка в усмивка, след което и аз припнах да се смея не по-слабо от него.
-Колко ли неща още са се променили за двете години, в които не си бях у дома? - казах през смях
Прегърнах го. Липсваше ми допирът му.
-Все пак трябва да разберем кой си позволява да се закача с нас и да го елиминираме. - прошепнах в ухото му и се отпуснах в обятията му.

- Да... - съгласи се Леопол.

/Свободно РП./

Той погали лицето и косата ми, а аз на свой ред за първи път откакто беше дошъл го целунах. Чувствах се малко по-добре. Лео ме хвана и ме вдигна на ръце като ме занесе на леглото и легна до мен. Прегърнах го и гледах в пространството. В главата ми се въртяха какви ли не мисли. Усетих топлина по горната си устна. Докоснах я и пръстите ми се оказаха червени. Пак кръв от носа. Станах рязко и я избърсах. Надявах се Лео да не я е видял благодарение на дългата ми коса, но все пак се съмнявах.
-Хей...чуй....
Подбирах думите си внимателно защото щях да кажа нещо много страшно за мен, нещо, което не исках, но трябваше.
-Може би не е добра идея да си около мен. Може би ако си сам ще....ще си в по-голяма безопасност. Явно имам доста врагове и....не искам да пострадаш заради мен.
"Разбираш ме нали? Готова съм да се жертвам заради теб." Това исках да му кажа, но не можех толкова директно. Истината е, че почвах да разбирам какво се случва с мен и съвсем скоро щях да се убедя. Ако беше истина не исках той да е наблизо когато дойде момента.

Леопол я погледна изпитателно.
- Suki ni shiro - каза той, като стана от леглото и излезе от стаята. Беше време да се заеме с нещо друго. - Всичко това е грешка, знаеш това, нали Дориан? - Вратата те тресна зад него, малка част от лепежа се стовари на земаята.

Стоварих се на леглото отчаяно. Върнах предишната си форма, тази, която обичах. Още не можех да свикна с новата, но и това щеше да стане. Много добре знаех, че е ядосан. Но не можеше да разбере защо го правя. И докато не се убедя сама нямаше и да разбере. Не след дълго заспах с тези мрачни мисли.

Събудих се след близо 10 часов сън. Чувствах се отпочинала, имайки предвид обстоятелствата. След нормалната процедура, през която минавах всяка сутрин се облякох в удобни дрехи и излезнах от стаята като заключих след себе си.