Градските Улици

По улиците можеха да се срещнат само ученици на Училището, което се намираше тук. Нямаше местни.

Ето, че навлязох в този противен град с противното, лигаво име. Ученици....Само ученици. Колко досадно. Тъмно червените ми очи бяха почнали пак да придобиват кървав цвят. Това ставаше когато виждах нещо, което не харесвах. А тези не ги харесвах. Боклуци и половина, като самата мен, само че по-тъпи. Бях идвала тук и преди, познавах околността. Тогава гордостта ми ме спря да се запиша в академията. Сега точно тя ме тласка към нея. Какво да се прави, такъв е парадокса. Кой знае, може да има интересни неща сега, след близо десет години ако не и повече. Тогава ме заведе тук баща ми. Избягах на първата вечер. Сега, когато родителите ми ги няма, щях да им покажа независимо от коя гнусна част на вселената ме наблюдават колко са грешели.

Вървях си аз по улицата и се чудех кой и как да убия. Вече беше късно и слънцето се беше скрило. Влачех багажа си по пътя и все още се чудих кой да убия. След около петнайсет минути стигнах и до общежитията, чиято сграда по спомените ми изглеждаше по-зле преди години. Явно са имали масов ремонт към по-добро. Влезнах вътре, все още чудейки се кой да убия....

След като се махнах от тук тръгнах по главните улици, в посока извън града. Слънцето още не беше залязло. Имах време до утре сутрин без това. След около половин час път излезнах извън града и се запътих към някой от другите. Време беше да посетя един стар приятел, който не бях виждала от доста време. Сигурно се чудеше къде се бях загубила.

С бърза крачка излезнах от единия град и навлезнах в другия. Бях заредена с енергия от срещата с добрият ми приятел и не усетих кога мина времето и кога пак се озовах пред общежитието. Погледнах нагоре и забелязах, че моята стая свети.
-Да не би да съм забравила някоя свещ?
Сега щяхме да разберем.

Най-накрая стигнах в този скапан град, където нямаше нищо освен тъпото училище и тъпите общежития. Лека по лека почна да се стъмнява и да захладнява. Времето ми се струваше, че лети много бавно, но скоро щях да съм в не до там малката си стая.

Чак когато се озовах тук спрях и си отдъхнах. Бях изморена, запъхтяна и унила. Да не повярва човек, че и на мен може да ми се случи да изпитвам чувства. От тук продължих към общежитията, влачеща се като зомби. Просто исках да се затворя в стаята си и да не виждам никой.

По пътя, Дориан се опита да ми обясни къде отиваме.Целта ни беше Академията в която тя учеше.
Сега се сетих че когато напуснах стаята на Алейт, не си взех багажа.
- Хей, Дориан... как мога да си намеря някаква работа тук? Говорим за пари - и направих онова движение при което търкаш първите си два пръста на ръката, непосредствено под носа...

-Не знам. - отговорих студено. Ако очакваше да се държа мило и приятелски се лъжеше. -Още не сме стигнали, а ти говориш за пари. Трай малко. Първо трябва да те вкарам в общежитията без да те забележат. Другото ще почака.
Млъкнах и повече не обелих и дума докато стигнахме до академията. Не му трябваше да знае повече от нужното. Даже може да се каже, че беше за негово добро.
Най-накрая бяхме до сградата. Сега какво? Да го преведа през коридорите? Ммммнеееее!!!! Да го дегизирам? Определено не! Накрая се сетих. Посочих му един прозорец на втория етаж.
-Виждаш ли го? Моя е. Винаги стои отворен. Хващай ме и долети до там.
Така щеше да е за сега. По нататък ще видим.

/пиши как влизаме тук /

Стигнах до града възможно най-бързо, без спирки и без почивки. Щеше да бъде идеално ако можех да летя, но уви щях да се размина с това умение за сега за неопределено време. Насочих се направо към академията. Трябваше да намеря Левис.

Влад се беше отделил от Жена Ми, Плъх и Ийв, както и от противния си ментор - Шард Димайз. По-скоро той се беше отделил, а клонингът му бе останал с тях. Старото Изкуство, което беше забравено от асасините играеше в тази игра и Шард не би могул никога да разбере, че това с него не е той, а някакъв сенчест клонинг. Е, поне нямаше да разбере, ако не го нападнеха по-силни същества от неговото творение, но тогава той щеше да е там и нямаше това да се набие в очи.
Седеше на един клон и мислеше за себе си. За какво друго можеше да мисли? Кроеше планове и плетеше тънки паежини по пътищата, по които искаше да поеме. Все пка танците бяха неговото скрито оръжие и никой не подозираше за това.
Едно гадно псе мина под дървото и Влад веднага го позна. Ето и неговият отговор. Той скочи и го настигна. Откъсна това, което висеше на врата му и го отпрати на някъде.
Шишето беше изработка на неговия народ - веднага я позна, да не говорим, че все още миришеше на любимото му питие. Измъкна тапата и видя стар пергамент хартия вътре. Измъкна и него, като го разгъна.

Скъпи Симеон,
Пиша ти, за да те уведомя, че скъпият ти племенник Арнауд се е справил отлично с намирането на продуктите за голямото консервиране тази година. Също така е поем инициативата в свои ръце и е започнам сам с пренасянето на част от тях до къщата ни на село.
Симеон, като твоя жена и негова роднина, аз смятам, че трябва да заплатиш прескъпо услугата на твоя племенник, защото едва ли някой друг би свършил нещата толкова добре, че и повече.
Относно кучетата на хижата. Те са здрави и всички до едно са ваксинирани така, както се изисква от държавата. Болни - няма. Очакваме още едно ново попълнение, но това ще се случи след два дни.
Скъпи, аз потеглям повече към къщата на село, за да мога да окажа своята помощ на Арнауд и да приключим варенето по-бързо. Ще те очакваме там. Моля те, пази се и не се заглеждай по чужди жени, за да си нямаме разправии.
С най-голяма обич,
Грета Стей.

П.П. Пристигам в къщата на село в събота по обяд. Обичам те!


Усмивка се прокрадна по лицето му. Следователно тези момчета не бяха за подценяване и щяха да са по-големия му коз в Дуелната къща, а не този, който бе решил да пощади и да им го предаде, като те сами решат какво да правят с него. Разбира се - разкарването на един жив труп си струваше прескъпо, но златото за него не беше проблем.
Пергаментът гореше някъде далеч зад него.
Събота... помисли си той. Трябваше да побърза. Точно за това се стрелна напред - към Дуелната Къща. Събота беше след два дни.

Трябва да си призная, че докато вървях малко или много се радвах на акта, че Левис се е оправил. Сега се сетих, че Азура спомена, че го усеща. Явно пак трябваше да се върна в тренировъчната.