Тавената на Джак

Аз не исках да избягам. То си стана от самосебе си. Всъщност бяха минали близо два дена, а Левис каза, че ще остана така само няколко дена. Явно е дошло времето. Но защо беше толкова болезнено не знам.
-Аз не....
Исках да му обясня, но той извади нож. Можех да му призная, даже мислех да направя точно това, но нямаше да ми повярва. Винаги можех да му кажа нещо много лично, което никой друг не знаеше, но и това не беше гаранция. Ние бяхме недоверчиви към другите. Най-лесно е да си помисли, че съм го разбрала от някъде. Затова реших да го послушам и да си тръгна. А когато се преобразя обратно и свикна с процеса тогава щях да му покажа.
Станах и тръгнах към вратата. Почти бях стигнала когато главата ми се завъртя отново.
-Не сега.....
Паднах на колене преди да успея да реагирам. Цялото тяло ме заболя - вътрешно. От устата ми почна да тече кръв, в главата ми пак видях изродският вариант на лицето ми и възкликнах от ужас. Защо го виждах не знам, но не ми харесваше. След това то се изчисти и на негово място се появи нормалното ми лице. Лицето на Дориан Саки. Почнах да се свивам от болка. Стана нещо, което не очаквах. Изведнъж косата ми почна да почервенява от корените надолу, очите ми се измениха, кожата ми почна да сменя тена си, бюста ми да се уголемява. Виждах как белезите се появяват един по един - на ръцете, на краката..... В рамките на две минути тялото ми се видоизмени тотално и пак се превърнах в Дориан, пред очите на Леопол.
Още ми беше зле, седях на четири крака и гледах в една празна точка. Кръвта от устата ми почна да намалява, но главата ми се виеше. Просто стоях така пред него и се опитвах да събера силите си.

Леопол повдигна едната си вежда. Сякаш беше виждал това един милион пъти до сега. Точно за това стана бавно от стола и се приближи до Саша. Кракът му се сви в коляното.
- Ако си мислиш, че това ще ми подейства по какъвто и да е начин - грешиш. - И Саша полетя, а Леопол седеше с изтегнат крак във въздуха. В очите му лъхаше омраза - студена омраза. Тялото й се заби в стрената оставяйки дупка зад себе си. - Обичам, когато всички започнат да правят това... яре... яре... Изчезвай. Имаш още една минута. Пълзи!

Повдигнах се едвам едвам, пак на колене. Изкашлях малко кръв. Сега вече му се ядосах:
-Лео, глупак такъв ! Мисля, че ми счупи някое ребро. Онази нощ ме прегръщаше и целуваше сега ме риташ. Така ли се държиш с човека, на който каза онези думи в мъртвото море. Или бяха само лъжа?
Червените ми очи станаха кървави. Поглед, който само аз умеех, поглед който той познаваше много добре и който никой не можеше да копира.
-Мамка му, имам нужда от цигара.
Не бях пушила от два дена, и като сложим и тази случка, всичко ми идваше в повече.
-Или онази бавачка ти бърка в главата и аз вече нямам значение? И от къде на къде ще казва, че е израснала с теб, а? -почнах да повишавам тон. Колко ли пъти сме се карали така, даже не ги броя вече.
-Израснала тя! Ако не бях ранена и не трябваше да крия самоличността си щях да й покажа кой с кого е расъл.
Бях толкова ядосана, че чак ми идеше да се разплача от яд. Но нямаше да го направя. Никога не плачех. Само веднъж в живота си и той знаеше кога се беше случило това.

/Вече съм си Дориан, така че не ме наричай Саша, моля. Ако пък нещо във външния ми вид пак се промени, поне да бъде отбелязано. Мерси предварително, Муц./

Това вече преля чашата. Това не се понасяше. Време й беше да умре.
- Кучка... - засмя се Леопол и тръгна бавно към нея. Ножът му се вършете умело из между пръстите му и проблясваше на слабата светлина, идваща от свеща. - Дори не си заслужава да използвам силите си върху теб. Смятам да те разпоря като бясно животно, а после да изям сърцето ти... - Очите му бяха фанатични и той замахна с ножа.ю
Ножът не стигна до Саша. Леопол се беше спрял.
- Тиниса, махни се от пътя ми. - Изсъска през зъби той - беше "бавачката".
- Какво смяташ да правиш?
- Смятам да убия това нищожество.
- Недей...
- Не се бъркай.
- Нали не беше достойна да умре от твоята ръка?
- Не е.
- Тогава да си ходим.
Леопол прибра ножа си, сякаш беше дошъл на себе си. Тиниса го прегърна и той хвърли презрителен поглед тази, която беше на косъм от смъртта.
- Мразя асасини с ниска класа.
-Само новаци ти пращат - засмя се Тиниса.
- Може би си права...
И двамата напуснаха сградата за един миг.

Това беше.....невероятно..... Вярно, че бяхме недоверчиви, но чак пък толкова ли? Нима толкова много хора му са се представяли за мен, че даже и на думите ми не вярваше. Изправих се бавно и се огледах. Какво изобщо правех тук? Отидох до огледалото и се погледнах. Да видя старият си лик беше голямо облекчение. Въпреки това корема от вътре ме стягаше заради случилото се. В този момент го мразех. Даже не исках да го виждам. За първи път в живота си се почувствах напълно сама. Преди където и да се намирах, каквото и да вършех знаех, че поне има някъде там един човек, на който мога да разчитам. Сега не бях толкова сигурна, макар че го обичах повече от себе си. И въпреки че до някъде разбирах държанието му, не можех да приема факта, че не можа да ме различи от всичките онези асасини, за които споменаха. Трябваше да ме усети....да усети, че наистина съм аз.
Стиснах ядно юмруци и очи, за да не потече някоя сълза от тях. Опитах се да се съвзема. Исках да се махна от тук. Тъй като не ме бяха внесли с това тяло реших да използвам прозореца за по-сигурно. Така и стана. След няколко минути бях на улицата, а сградата, в която прекарах два дена се оказа някаква кръчма. Веднага познах града - Кристълхел. Това не беше от значение. Обърнах се и хукнах колкото ми позволяваха силите към Ангелик.