Тавената на Джак

Основен цвят в това заведение бе червеното. Джак го обожаваше и го използваше във всичко, което прави.
Тук почти нямаше хора - само редовни клиенти и някой объркал се непознат или чужденец, защото Джак не беше от най-обичаните Демоноподобни. За всичко си има история и причини, но редовните клиенти си бяха редовни и доволни от него и обслужването му.

Летенето беше прекрасно. Чувствах се свободна. Чувство, което ми беше непознато до сега. Изведнъж пред мен се появи торнадо и ме погълна. Повлече ме надолу....
Отворих очи. Усетих как зениците ми от широки се свиха до нормалното. Повдигнах леко глава. Бялата коса се сипеше по чаршафа. Бях поставена на легло.
-Било е сън....
Таванът както и цялата стая бяха червени. Погледнах ръката си и видях, че е превързана от китката до лакътя. Гърлото ми също. Усетих, че там кожата е леко изгорена, но явно бях намазана с нещо под марлята, защото не чувствах горещина. Усетих и шева на мястото където бях разрязала кожата си. Зад вратата се чуваше глъчка на хора....пиещи хора. Бас държах, че съм в някакъв бар.
-Къде съм? - попитах след като усетих нечие чуждо присъствие в стаята.

- Не е от значение. - Гласът й беше познат. - Не ставай. Ако си жадна или гладна, ще се погрижа по въпроса.

Този глас.... Познат ми беше, но от болката в главата не можах да го различа много ясно. Ушите ми пищяха.
-Малко вода....ако може....
Кофти. Искаше ми се да стана и да пролея малко кръв, но имайки предвид, че моята беше пролята в момента бях неспособна на това. А и трябваше да проявя поне малко благодарност на...на човека. Явно, че Левис не му пукаше особено за учениците. А уж бил най-добрият. Може би трябваше да ме обучава онази червенокосата. Пуст късмет.

Силуетът стана и излезе от стаичката. Не му отне дълго и мъжа се върна с кана и чаша вода в ръката. Наля от течността и я подаде на Саша. Тогава светлината идваща от свещта на нощното шкафче до леглот, огря лицето му. Леопол.
- Ето. Задавиш ли се? Умираш.

Очите ми се разшириха.
-Какво.... - "правиш тук" трябваше да е продължението, но то не последва. От всички възможни хора, точно той. Как изобщо се беше озовал в академията, че да попадне точно на мен. Не ме позна. И как иначе, не знаеше този ми облик. Навдигнах се леко и се облегнах на възглавницата. Поех чашата и отпих няколко глътки, след което я поставих на шкафа до мен.
-Благодаря.
Благодаря!? Само това ли можа да измислиш бе, Дориан?
-Ти ли се погрижи за мен?.... Не ме позна, нали?
Не можах да се сдържа. А може би не трябваше да му казвам, че съм аз. Поне не още. Може би щях да го изплаша.

Леопол я погледна студено:
- Не. Трябва ли да те познавам? За който и да ме мислиш, не съм този човек. Бъди благодарна.

Типично в негов стил...към непознати студен като лед. Като мен.
-Явно съм се объркала. Стори ми се познат, сигурно е от раната. Все пак благодаря, че си се погрижил за мен.
Подадох леко ранената си ръка за здрависване.
-Името ми е Саша...Старкс.
Исках да изкрещя, че съм аз и след това да го прегърна. Но не още. Исках първо да оздравея и да се науча да си връщам нормалната форма. След това щеше да види сам.

- Името ми е Леопол Леонов. Недей да го споменаваш на обществени места, не го хаби. - Очите му се спряха на ръката й, но той не я докосна. - Ще се наложи да останеш няколко дни тук. Не излизай от това помещение и не прави безрасъдни опити за бягство - прекалено си слаба и не ме интересува дали си Богът на Смъртта в самата действителност или Глупостта с красивото си лице на раменете, способен съм да те убия. Ясно ли е?

Дръпнах ръката си по същият начин, по който я бях подала.
- Прекалено си слаба и не ме интересува дали си Богът на Смъртта в самата действителност или Глупостта с красивото си лице на раменете, способен съм да те убия. Ясно ли е?
Не успях да сдържа усмивката си. Толкова предсказуем за мен. И толкова сладък в същото време, когато се държеше безкрупулно. Винаги е имал опит с думите. Затова го обичах.
-Ясно. Няма да се опитвам да избягам. Стига да не преча. Сигурно си имаш планове и задачи.
И още как. Трябваше цяло заведение да поддържа, да не говорим, че има и уговорка с мен за вечерта.

- Не. - Каза студено той. - Наоколо ще съм, а сега ще те оставя на семе със себе си. Ще се върна след петнадесет минути, за да те проверя. - Заяви той, стана - спокоен и излезе от стаята с надменна крачка, затваряйки вратата след себе си - безшумно.

Ама, че работа. Направо не можех да спра да се усмихвам. Ако бях здрава сигурно щях да припна да се смея. Няколо дена тук под крилото на Лео. От колко време не се беше грижил за мен. Бяха минали поне 3-4 години, откакто ми лекуваше раните. Сега пак ставаше така без даже да го осъзнава. Хвана ме яд само, че нямаше да мога да се видя с библиотекара, но пък това щеше да е един вид почивка, ако мога да го нарека така. А определено имах нужда да си почина от всичко. А какъв по-добър начин от това да си починеш близко до любимият човек, макар че в момента не изглеждах на себе си. Отпуснах се в леглото и затворих очи за малко. Докато се усетя обаче пак бях заспала. Умората и нуждите на тялото си казваха своето.

Вратата се отвори и погледът на Леопол се спря над спящата Саша. Кротка беше.

Но сънят ми не беше от хубавите. От кръвозагубата ме хвана треска и бълнуванията не закъсняха.
Къде ли е изчезнал Ото лудия старец......Кибрит!
Въртях се в леглото. Студена пот избиваше по челото ми. Виждах откъси от сънят си от преди.
Майко, нека земята да се възроди и нека никога повече да не вижда война. Моля се вече никога човека да не открие лъка и стрелата никога да не разбере какво е това да убива.
-Кибрит.... - прошепнах на сън неспокойно.
В главата ми се въртяха стари спомени, смесващи се със сегашни моменти. Лицето на Леопол, кървавото море, Ото....
-Кибрит.....
- Не съм направил нищо те са виновни, защото ловят риба с голи ръце и акулите са ги нападнали раздразнени от движението във водата.
Бях плувнала в пот. Откъслечните моменти не спираха. Виждах майка си, баща си, горящата къща, локва.....локва.....кръв.....
-Последният, който може да гледа.....
Дървена маска. Дървената маска на моето лице. Свалих я, а под нея бях аз, такава каквато се познавах. В миг лицето ми почерня светкавично, от устата ми излезе страшен змийски език, а ликът ми се сбръчка, като на чудовище.
Отворих рязко и изплашено очи и се надигнах стресната. Дишането ми беше на пресекулки, оглеждах се, очаквайки всеки момент да изскочи чудовището от съня ми. Огледах се и опипах главата си. Още не се бях преобразила. Бялата ми коса беше леко мокра от изпотяването, а от носа ми течеше лека струйка кръв от напрежението.

Вратата се отвори и един тъничък силует се промуши през нея. Носеше поднос и се приближаваше бавно. С всяка следваща крачка светлината го огряваше и чертите му биваха разкрити. Беше жена. Тя тупна подноса на леглото, едва ли не на корема на Саша и я погледна.



- Не мога да разбера какво Лео намери в теб, че си все още жива. Познавате ли се?

Погледнах жената безразлично. Държеше се грубо с ранен човек. Бааа....
- Не мога да разбера какво Лео намери в теб, че си все още жива. Познавате ли се?
Познаваме се и още как, грубиянке. Думите "имаме връзка" и "израснали сме заедно" говорят ли ти нещо?
-Не! -отговорих хладно и погледнах подноса. Имаше чаша вода, супа и пиле с ориз. Изпих половината вода и оставих подноса на шкафа като взех само супата. Беше топла и ароматна. Глътнах 4-5 лъжици от нея и също я оставих. Знам, че трябваше да се храня, но както и преди просто не можех. Бях свикнала почти да не ям. Може би след малко щях да се опитам пак.

- Яж! - Нареди тя. - Спасителят ти няма да е доволен, ако не изядеш всичко, което съм ти донесла. Все още не си достойна да умреш от неговата ръка и едва ли някога ще бъдеш, но въпреки това не трябва да си играеш с нервите му.
Защо, по дяволите, Лео беше спасил подобно нещо от сигурна смърт? Какво намираше в нея? Имаше нещо? Беше по-красива, по-слаба и някак по-загадъчна. Дали по такива жени си падаше той? Никога не беше успяла да разбере изцяло вкуса му.
- Длъжница си му, знаеш ли?

Въздъхнах отегчено. Тази се изявяваше като бавачка и защо. За да се подмаже на Леопол. Колко...досадно. Той нямаше да е с нея. Бях по-хубава, по-слаба и по-загадъчна. Даже и с тази си форма, да не говорим за другата.
Поех отново купата и почнах да ям с нежелание, иначе дойката щеше да мрънка, а само това ми липсваше - да избухна и в ядът си да взема да се изпусна коя съм.
-А вие двамата от колко време се познавате? Надявам се да не преча на любовта ви с присъствието си.
За малко да прихна да се смея, но задържах самооблдание. Това не ми пречеше да натрия малко сол в раната на чернокосата. Личеше си от километри, че го харесва, но аз или по-скоро Саша нямаше как да знае, че не й се отвръща със същото.

- По никакъв начин. - Каза студено тя и погледна в очите Саша. - Израстнали сме заедно.
Ядеше. Това е добре. Следователно щеше по-бързо да се разкара от тук. Не харесваше присъствието й и не знаеше до кога ще успее да задържа нервите си, както и гнева си, жаждата за смърт и кръв.

-Така ли? - предадох си леко учуден вид. -Това е много хубаво, да има на кой да разчиташ и то толкова дълго време.
Израснали били заедно. Хахах. Това момиче беше повече от забавно. Докарваше го до общо взето добра актриса, можеше да заблуди другите с думите си. Жалко само, че аз бях израснала с него, а до колкото знам не страдам от амнезия, че да не съм я забелязала в живота ни.
Вече привършвах супата. Когато и това стана отпих още малко вода.
-Благодаря за храната, но не мога повече. Ще изям пилето малко по-късно. Обещавам.

- Може и така да се каже. - Жената поглена тавана за момент. Това беше интересно. - А сега, остани малко сама и не вдигай шум, когато Лео дойде при теб, а то със сигурност ще стане преди аз да се завърна, да си изяла пилето.
Тя стана от стола и се запъти към вратата. Отвори я и я затвори - напълно безшумно.

След като затвори вратата не можах да се сдържа и да не се засмея, макар и без глас. Много, много интересно.
Нещо прекъсна удоволствието от девойката. Главата ме заболя, а ръцете ми затрепериха. Погледнах ги, даже ги хванах и ги разтърках. Нещо не беше наред. Кожата на дланите почна да се сбръчква и да се видоизменя. След секунди на тяхно място бяха старите ми ръце, заедно с малкия белег между палеца и показалеца, който имах. Главата ми пулсираше, а само след миг се върнаха в "оригиналната си форма". Бързо станах от леглото и отидох пред огледалото. Седнах на стола и се загледах. Пипнах лицето си. Очите ми промениха цвета си. От черни станаха на кърваво червени. Това също продължи няколко секунди, минута може би. После пак станаха черни, а от носа ми пак потече малко кръв. Избърсах го с длан и се загледах в течността.
-Какво става, по дяволите....
Бях уплашена. Това трансформиране беше по-трудно и неочаквано отколкото смятах. Левис ми каза да не се притеснявам, но това, което се случваше не отговаря на думите му. Нещо ме караше да се съмнявам и при другите да е така първия път. Станах бавно и тръгнах към леглото. Спазмите в корема ми още не отшумяваха, инстинктивно се бях привила и хванала на болезненото място. Стигнах до леглото с бавни крачки и седнах. Една капка кръв падна на чаршафа. Избърсах наново носа си. Кървава диря остана по бузата ми. Всичко пред очите ми ми се въртеше. Нямаше как да не забележа, че краищата на косата ми бяха станали червени. Но и това не продължи за дълго.
-Аххх... - бе единственото, което можех да простена, след което косата пак стана бяла, а аз напълно изгубих съзнание и паднах по гръб на леглото.
"Какво съм аз?" бе последната мисъл, която мина през главата ми преди да припадна.

Леопол прекрачи прага на стаята и видя Саша в безсъзнание.
- Глупачка... - поклати глава той, като се завъртя на сто и осемдесетградуса извиквайки: - Салма! Ела да се погрижиш за това тук. Аз не желая да си цапам ръцете...
И Саша беше преместена така, както трябва да се легне на леглото. Бе прилежно завита, а Леопол просто наблюдаваше цялата сцена. Когато диагнозата на припадането беше завършена от въпросния Салма, Леонов седна на стола в очкаване на Саша да се събуди. Беше наредил някои неща, а неизпълнението им струваше скъпо.

По едно време се събудих. Колко съм спала точно не знам, а и не знам дали исках да зная. Надигнах се и кой да видя - Лео. Оправих малко косата си. С облекчение забелязах, че нищо по мен не се беше променило докато съм спала. Болките в корема и световъртежа бяха отминали. Пооправих малко разчорлената си коса го погледнах:
-Защо всъщност се погрижи за мен? Не ме разбирай погрешно, благодарна съм, просто искам да знам каква е причината.
Трябваше да знам. Без това вече ми беше трудно да поддържам тази игра.

- Щастливата ти звезда, чисто и просто, беше изгряла на небосвода, но сега, скъпа моя, започна да залява. Искам да станеш и да напуснеш това място. Не ме интересува как и какво ще ти коства това. Ако не го направиш сега, ще те убия за един миг. И не трябва да си мислиш, че ме плаши тази държава и нейния ред по установяването на убийствата. Мен не могат да докоснат, а и едва ли биха се опитали. - Леопол се усмихна. - Имаше ясно установени правила, че не трябва да се опитваш да избягаш, а ти ги наруши в опит за преобразяване. Имаш три минути да ми се разкараш от очите. Старт... - засмя се той, като извади един от ножовете си. - Тичай.