Улиците на Фистбуш

Привидно спокойни, атмосферата напомняше за нещо ужасно, което всеки момент можеше да стане реалност.

Знаех, че трябва да дойда тук. Тук бяха асасинските територии, тук някъде трябваше да се обучавам. От тук на къде, обаче идея си нямам... Ти имаш ли си някаква идея?
Не, и аз не знам. Улиците са тъмни, харесват ми, мога да убивам лесно.
Защо мислиш само как да убиваш, скъпа ми Елена? Това е просто професия..
Така те предпазвам, предпазвам и себе си, как не разбра за толкова много години... Глупачка..
Недей грубо, знаеш, че съм мила душа.
Сега на къде?
Не знам.

Някой тичаше. Елена полетя напред и падна на мекото си задниче. Мъжът се спря.

- Внимавай къде ходиш!

-Ти внимавай къде тичаш! - отвърнах и чух как Фели ме скастря отвътре "Не толкова грубо, виж, сладък е."
Млъкни бе, сладък, сладък... Колко да е сладък - бутна ме. Не ми давай акъл и си стой вътре.

- Да тичам?
Елена се озова с лице към стената зад нея.
- Аз не тичах. Ти се блъсна в мен. Извини се.

-Няма! - казах.
Извини се Елена.. Ако се извиниш, ще ни остави.
Няма да се извиня. Той тичаше и се блъсна в нас! Извини му се ти! Но ако го направиш... Не, не го прави! Ако го направиш ще ти го върна тъкано!
-Съжалявам... - усмихнах се симпатично.
-Не, не съжалявам по дяволите! - Фел, престани!

Елена полетя настрани.
- Няма значение. Изчезвай от тук или ще умреш.
Белокосият се обърна и се затича. Нищо не се чуваше. Ето защо Елена и Фелисия не го бяха усетили.

/Девойки в едно тяло, имате право да:
а. Останете тук, за да видите какво ще се случи или
б. Да тръгнете след него./

Той е!
Кой той?
Който ни трябва!
Къде тръгна?
Да го настигна!
Пак ли Елена...
-Хей чакай! - затичах се след него, въпреки, че беше много по-бърз. Надявах се да го настигна, или поне да е чул как викам.

Елена и Фелисия отново се озоваха с лице към нещо трърдо, но този път беше пода.
- Блъскаш се в мен, а сега ме и следиш? Какво искаш?

-Ах, стига де. Неприятно е да притискаш хората така! - казах му, ама не шавнах. Човека ми трябваше.
-Ти си асасин, нали?
Мислиш ли, че е?
Да, мисля, бърз е, и... Асасин е като ти казвам, мълчи сега!
Е, дано.. Пожелавам ти късмет. Както и на себе си.

- Да не очакваш да срещнеш Демоноподобен по тези земи?!
Данъл не беше на себе си тези дни. Знаеше какво точно го тревожи и скоро щеше да ликвидира опасенията си.

-Добре, прав си. Можеш ли да ми споделиш къде мога да се обучавам? Тези земи са ми непознати.. - попитах.
Била си тук стотици пъти, Фел..
Да, ама не знаем къде да отидем, пък и този е сладък!

- Да се обучаваш? Попаднала си на правилният човек. - Засмя се Даниъл. - Явно някои от нас, наистина имат късмет.
Но той така и не я пусна. И защо да го правеше. Някой го преследваше, а Даниъл тичаше хаотично в посоки само, за да може да разкрие местоположението му. А и тази малка прелест в ръцете му не беше изключение.

-Сега би ли ме пуснал?
Само не бъди груба..
Да не съм груба? Я го как ме е хванал! Как да не съм !
Не бъди де, ще ни опъти..
Фел, стегни се...

- Как се казваш? - Попита Даниъл сякаш не беше чул молбата й.
О, много добре я беше чул. Дори едвам се сдържаше да не я убие сега. Никой не се блъскаше с него, никой не се включваше в неговите игри просто ей така, никой не търсеше учител на улицата. Нещата всеки момент щяха да загрубеят и той знаеше това.

-Челси.
Челси ли? Защо не аз или ти.
Мълчи, помни първото правило.
А, да, не се издават истинските имена.
Точно.
Добре, добре, приема се, Челси ще е.
Осъзнаваш ли колко замислена изглеждаш, докато си говориш с мен, Елена?
Да! По дяволите...

- Академията е от тук направо.
Той я пусна и потъна в сенките.

-Благодаря! - усмихнах се и се и се изтупах от прахта по мен.
Тръгваме ли?
Да, от тук направо!

Викс беше получи отговор с маршрута и Яо я дърпаше за ръката. Но нещо не и се връзваше. Защо за едно писмо ще ходят двама? И защо Яо отново стана приятен, а не сдухан, както преди. А и това темпо беше малко по-бързичко отколкото Викс беше свикнала и буквално тичаше, за да не се наложи Яо да я дърпа докато тя се влачи по земята.

Яо забави крачката.
- Какво те притеснява?

-Че почна да се държиш, като човек.
Каза си тя на себе си и Яо и дума не чу от това.
-А че за такава мисия пращат двама.

- Защо? Много ли ти се струваме? - Попита я той. - Какво точно знаеш за тази мисия? Нищо. Нито един път не попита.

Викс спря и понеже Яо е държеше за ръката и той спря и тя го погледна.
-Защо точно аз трябваше да дойда? Можеше да бъде всеки друг от академията.

- Защото предпочитам да бъда с теб сега, отколкото с някой друг. - Отсече ясно той.

Викс стана цялата червена и побърза да си сложи ръката пред устата преди да е издрънкала някоя щуротия.