Пътят

Това беше добре отъпкана пътека, доста широка и оживена с хора, защото беше пътят към Пазара.

Аш тичаше със всички сили към Пристанището, където щеше да ги чака "спасението".
Който е внимателен в своите обещания, той е точен в тяхното изпълнение, Леонард!
За Джо не се притесняваше.

Беше петък тринайсето число и снощната виелица още фучеше из улиците като заглъхващо проклятие. Навън кишата стигаше до глезените. А младата дама, която го съпътваше крачеше смело напред, без никаква видна проятва, че иска да се откаже от каузата да изцяпа новите си ботуши.
- Хайде, Горан!! Бавиш се. Искам да се махна от тук по-бързо! Виж какво е глупаво само... и гадно, да не говорим, че е студено! Мразя морето, а и какво е това море? Червено? Че къде се е видяло и чуло море да е червено? Глупави ли са тези хора, че са оцветили водата така или аз просто не схващам тънката логика?
- Хленчейки не постигаш нищо, особено за скоростта, с която се движим в момента, Кресена. Но виж, нямам против да се придвижиш напред по-бързо и да ме чакаш направо там. Може би ще успея да си почина от постоянното ти говорене. Как да ти обясня, любов моя, че за първи път съм по тези места, както и че не знаех каквъв е климатът тук, но ти продължавай да се оплакваш, туко виж слънцето се разсърдило и се скрило за цял ден зад облаците. - засмя се той.
- Ужасен си, знаеш ли?! Ужасен! Цял звяр!
Звяр? Наричаше го звяр без да се замисли какво точно изговаря. Горан не можеше да свие самодоволната си усмивка, защото не той се прибра снощи целият в кръв и не той ехидно се повърташе наляво и надясно наслаждавайки се на това, което е сторил. Тя беше звярът в компанията. И то какъв звяр! Най-красивият звяр, който някога беше виждал, дори и цялата имацана в кръв и миришеща на кофа за боклук.
- Звяр? Не...
- Стига ми се подигравя. - обърна се рязко тя и вдигна фустата си над глезените. - Гледай какво си причиних на новите обувки! А сноюи се сдобих с тях!
- Ако беше запазила старите си и бяхме продали новите, то сега щяхме да имаме злато, с което да си наемем поне една свясно изглеждаща кранта и скъпа, нямаше да ти се налага да ходиш пеша и то в такава кал. - сърказмът му извираше с все сила точно от дълбините на сърцето му.
- А ти, скъпи - Кресена не си позволяваше да изостава в подобни ситуации, въпреки че знаеше колко точно са й шансовете да оцелее след подобно нещо, - ако беше поне малко от онези мъже, които си тежат на мястото щеше да си намериш работа за една вечер и сега шяхме да имаме злато за цял кон, не само за една миризлива кранта.
- Скъпа, аз не съм момче за всичко, а и знаеш много добре какво се случи преди четири дни. Е, прекрасна, кой е виновен?
- Аз... - почти си призна. - Тогава ще летим! Разпервай крилата!
- Няма да стане.
- Защо? Така няма да се цапам.
- Няма да стане.
- Искаш да кажеш, че се наслаждаваш на мизерията, в която съм зарината сега?! Това е непростимо!
- Крилата призовани от изкуството ми са прекалено крехки, за да поддържат във въздуха тегло по-голямо от това на самото ми тяло, прекрасна. - засмя се той, макар това да беше чистата истина. След кратка пауза, я която тя не престана да го гледа настоятелно добави: - А, защо не полетиш и ти? Така и на двамата ще ни е по-лесно.
- Няма как да стане - побърза да изимитира равния му тон - точно такъв, с какъвто й бе отговорил преди мигове.
- Защо? Така няма да се цапаш? - с нейните камъни по нейната глава.
- Защото много добре знаеш, че не мога да летя и то не, защото изкуството на предците ми не го позволява, а защото ми отрязаха крилата преди няколко години...
- И тогава те срещнах...
- Да...
- Прекрасна, стига хленчи. Почти стигнахме до цивилизовата земя.
В далечината вече се виждаше пристанището. Слънцето започна да покава усмивката си, макар и срамежливо иззад облаците, а лъчите му загалиха нежно лицата им.

Шумът идващ от пристанището беше значително по-голям отколкото би бил на едно съвсем обикновено такова. Корабите бяха огромни, пушекък зашеметяващ. а хората, които можеха да бъдат ограбени - стотици.

/Отговори ми тук./