Паметникът на Обсебеноя Изкупител

Това беше най-голямата от всички свещени бесилки в Светилището, а те наброяваха стотици, някои не по-дълги от една-две педи, заковани по стените, вградени в ниши, сложени за украса въхру съдовете за свещена пепел в края на всеки коридор или закачени над всяка врата. Бяха тъй често срещани и споменавани, че образът им отдавна бе изгубил всякакъв смисъл.
Свещените бесилки на Обсебения Изкупител, създадени при основаването на Светилището преди хиляда години, бяха грубовати и издаващи склонност към грубоват реализъм - въпреки липсвата на ваятелски умения се усещаше съртният ужас в очите и лицето, тялото се гърчеше в агония, а езикът висеше от устата. Ужасна смърт, казваха древните майстори. С годините статуите ставаха по-изящни, ала и някак по-блудкави. Голямата статуя с грамадната бесилка, дебелото въже и провисналата шестметрова фигура на спасителя, беше едва на тридесет години - мехурите по гърба му се виждаха ясно, но изглеждаха чистички и безкръвни. Вместо мъчително смазани, краката му бяха изваяни в изящна поза, сякаш страдаше само от леко схващане. Но най-странното беше лицето - вместо болката от задушаването то изразяваше безпределна святост, сякаш в гърлото на мъченика имаше заседнала костица и той се мъчеше да я изкара със сдържана кашлица.

Алекс дойде тук за пръв път в живота си. Трябваше да види този човек. Трябваше да разбере защо викат най-слабия послушник в Светилището тук. Може би защото Лордът на Дисциплината искаше да го убие или нещо такова.

- Радвам се, че дойде, ако разбира се, радостта има смисъл в Светилището. - Разнесе се гласът, който го беше поканил на това място. - Но закъсня.

- Който и да си, знаеш, че тук нищо не зависи от един послушник. Та нека караме по същество. - Алекс се огледа. - Но искам да те видя. Искам да знам, защо ме извика тук.

- Обсебелият Изкупител не би ми позволил да се представя просто така. Той казва, че за всичко си има време, както и място. Но знаеш ли... казва също така, че не трябва да имаш приятели, това е забрането, както и притежания... А ти, драги Александър, имаш. Как ще се оправдаеш в тази ситуация?

- Никак. Дори и да се оправдая, ти сигурно ще ми кажш, че е забранено. Сега кажи за какво ме повика тук или да ходя да си лягам. Няма да е хубаво да ме заварят след Камбаните за сън.

- Имам предложение - истинска храна, а не "мъртвешки крак". Какво ще кажеш?

- Какво ще искаш в замяна? - Попита го Алекс недоверчиво.

- Томас Кейл. - Засмя се гласът.

- И как очакваш да победя най-добрия послушник-маршал? - Идеята се стори доста добра на Алекс. Не му пукаше какво яде, щеше да направи всичко за да убие Томас Кейл. - Няма ли да ме накажат ако убия послушник?

- Как очаквам ли? - Момчето в сенките му повтори въпроса иронично. - Със сила, Александър, със сила.
Сякаш нещо във времето се промени. Стана по-светло, но можеше и очите на Александър да го лъжат в този момент. Една ръка се протегна иззад сенките, а след нея се появи и цялото тяло на притежателя на този глас.



Самият той изглеждаше познат на Александър. Беше го виждал някъде, най-вероятно из Спалните помещения, но не можеше да бъде сигурен, защото в момента изглеждаше като напълно непознат. И въпреки това онова чувство не го оставаше намира.
Момчето не приличаше на послушник на Светилището - беше чисти и спретнат, доста добре облечен, не напомнящ никому за мизерията и "мъртвешкия крак" със слабото си тяло и простоватия си вид. Всичко в него рещеше една раса - Антагонист.
- Чудя се, Александър, можеш ли да го направиш? Със силата идва и отговорността, както и тежките последствия. За никого не е тайна, че имаш вътрешното желание да ликвидираш онзи русоляв хлапак, чието положение е най-розово сред всички нас. Благопомазан е само, защото Лорд Боеца иска да бъде така и вижда някаква измислица в очите му. Момчето няма грация в боя. Бие се като мръсно псе и някак побеждава. Винаги си има първи път за всичко. Време е да загуби, а ако може и да умре. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Александър стисна ръце в юмруци.
- От къде мога да съм сигурен, че мога да ти вярвам? И от къде ти имаш тази власт да ми дадеш да ям истинска храна? - Алекс беше готов да тръгне още сега, но все пак трябваше да е сигурен, че обещанието ще се спази. - И как така този, когото изпрати при мен ме изкара от моя свят? Защо точно мен избра да унищожа Томас Кейл? Какво ще получиш ти от неговото убийство? - Толкова много въпроси, а той изстреля няколко от тях без никакво притеснение.

- Не съм изпращал никого. - Засмя се той. - Това бях самият аз. Нямам власт, дори никаква, но съм добър в краденето на разни неща. А може и да имам власт... никой не знае това, дори и самият аз - овърташе той. - Смятам, че си потенциален кандидат за успешното убийство на Томас Кейл, знам много добре, че го мразиш, което само по-себе си е грях, а ти не искаш греховете ти да изляза на яве, нали така, Александър? Това, което ще получа е едно лично удоволетворение, но знаеш, че и не трябва да разкриваш напълно плановете си пред чуждите същества, нали?

- Добре. Съгласен съм. - Каза Александър. - Следващия път, когато се видим, ще ти дам главата на Томас. Но при едно условие - когато изпълня "поръчката", искам да ми кажеш какъв е точно плана ти. Или поне какво се крие зад поръчката. Съгласен?

- Не бъди надут и прибързан, хлапе. Може да се видим още утре, не мислиш ли? Смяташ ли, че до тогава ще можеш да изпълниш поръчката. - Засмя се той. - Спомняш ли си истинското си име?

- Не го мисля. Иначе не знам за какво истинско име говориш. Ти знаеш ли ми го?

- Разбира се, че не. От къде мога да знам името ти, което ти е принадлежало по рождение. За разлика от теб Аз и Томас Кейл помним нашите. А сега... моля да ме извиниш. - Засмя се той и сенките започнаха да го поглъщат. - Ако ти дотрябвам, потърси из Чекино Драбъл Алрак. - Изчезна.
Александър беше чувал това име, а коремът му изведнъж се сви. Това не беше нормално.

Алекс отърси главата си от тези мисли. Как ли можеше да си спомни истинското си име? "Време е да си тръгвам." Каза си той и тръгна към Спланите помещения. Трябваше да се наспи за да може утре да тренира и за да убие Томас Кейл.