Лабиринтът

Посоки много, вход и изход - един.
Огромният лабиринт, който се помещаваше под паркета на Джо беше най-сложното нещо, което човешкият ум бе измислял за времето си.
Никой не подозираше за съществуването му. Никой.

Свихме по тясно стълбище към някакво подземие. По земята не личаха скорошни стъпки - явно никой не бе минавал по този път скоро време, или като ги знам тези двамата пред мен на какво са способни, по-скоро никой не се е завърнал от там...
Спряхме се пред някакъв вход, който продължаваше десетина метра напред и после се разклоняваше на ляво и дясно като пред нас оставаше стена пречеща ни да прозрем какво се прие напред.Може би това беше някакъв лабиринт.ЛАБИРИНТ?!?

-М-М-Момчета, ако това е което си мисля, надявам се да не ме пуснете вътре и да ме изоставите само и само за да се погаврите за пореден път с мен - гласът ми леко трепереше.Стоях назад прикривайки се зад Императора и не смеех да пристъпя напред...

- Сякаш имаш избор. - Побърза да отбележи Леонард. - И, да... тук оставаш. - Той го блъсна напред и затвори вратата веднага. В този момент Бела чу стените да се разместват. Нямаше път назад.
- Една гад по-малко.
- Мислиш ли, че ще умре, докато с Джо се приберем?
- Не ми пука. Ако искара късмет, ще намери кой да го нахрани и да го понаучи на нещо, да смаже представата му за живота и да го направи мъж, а не някакъв лигльо.
- Наистина мразиш своите, Леонард, не бива така. Императорът не би го позволил.
- Тук няма Императори, Аш, а и като те гледам не си застанал от дясната му страна, така че... спри да ме занимаваш с глупости.

Колкото и да не ми се искаше, очакванията ми за недобрият край се сбъднаха.Силните ръце на Императорът ме блъснаха и излетях на няколко метра в посока на стената която ни препречваше хоризонта.При падането колената ми остъргаха каменният под и от болката паднах на страни.Дишах тежко, а прахът който влизаше в гърлото ми при всяко по-силно вдишване, раздразваше все още разраненото ми гърло и ме караше да кашлям.изплюх се в страни от мен за да прочистя поне малко гърлото си.

Колкото и жестоко да се отнесе към мен Леонард, вярвах че не винаги е бил толкова жесток.Виждах нещо в него което го е променило, може би това че е единак.Същество сред кръвожадни вълци за което арогантността и жестокостта са като щита и бойната катана за един войн. Може би е прав, в такива времена не можеш да имаш вяра на никого.От когато съм по тези земи, виждам само прикрити лица.Маски които никой не сваля.

Чух шум, силен, пронизващ.... като от земетресение което кара скалите да се отъркват една в друга.Повдигнах леко тялото си като опрях лакти в земята и погледнах пред себе си.Стените се местеха бавно и част от някои падаха около мен.Опитах се да разперя криле, но не можах.Чувствах се безсилен.Скоро не бях хапвал нищо и реших просто да остана на мястото си за да запазя и малкото енергия останала в тялото ми.

Тъмнината обгърна бела с любеобвилните си ръце, а някъде в далечината се чуваше да капе вода.

Изведнъж, всичко изчезна пред погледа ми.Мрак, студ и прах.Почувствах се като малка звезда навлизаща в обятията на огромна черна дупка.
Шумоленето от местенето на огромните скални пластове вече изчезна и тишината бе настъпила.Не усещах никакъв странен аромат около себе си за това напрегнах слуxа си.В далечината се шуваше сякаш капе вода, или поне се надявах да е такава.
Опитах се да се изправя с решението да поема по пътя в трсене на светлина в "Черната дупка".Поставих ръцете си близо до лицето ми, но дори и тях не можех да видя.Усещах само полъха на вятъра които образуваха докато ги приближих.
Тъмнината ни кара да се страхуваме не от това което е в нея, а от това което си мислим че е там...за това не се страхувах чак толкова.Представях си че пред мен са обширните поляни по които пра-дедите ми са отглеждали билки с лечебна цел.Изправих се, поизтyпах праха който усещах че бе полепнал по дрехите ми и разперих напред ръце.Не усещах нищо което да докосва дланите ми, за това бавно пристъпвах напред като опипвах предварително с единият си крак почвата върху която щях да стъпя след това.Помахвах леко с криле за да не би да има някого зад мен и да не го усетя, а и щях да разбера ако има стена покрай мен.
Докоснах стена.Студена, мокра, с много малки власинки по нея които като ги стиснех между пръстите си, пукаха като черупките на малки охлювчета.Явно бяха организми които се бяха развили върху скалата.
Не можех да полетя в небето и да преодолея препятствието пред мен по лесният начин, за това препочетох да последвам стената в единият и край.Избрах левият, не знам защо.Заопипвах бавно стената на страни и крачех плахо.
- Ехо - прошепнах лекичко в тъмнината. - Има ли някои там? -Вече малко се притеснявах, но беше приятно че тъмнината ме обгръща тъй като ако имаше враг които не може да вижда в тъмното, нямаше да види изплашеното ми изражение...

- Има разбира се, как да няма. - Чу женски сопнат глас. - То в тъмнината, ако няма турбалан, баба Яга и вещицата от Ос, кой да има?

Не бях сам... малко след като извиках в тъмнината, се чу глас от "Черната Дупка".

- Има разбира се, как да няма...То в тъмнината, ако няма торбалан, баба Яга и вещицата от Ос, кой да има? -Гласът беше женски.Строг, сякаш налагащ мнението си над моето.

- А ти коя си ? - опитах да скъся дистанцията между нас с този удобен въпрос.Стоях неподвижен опрян до стената в очакване на нападение от страна на съществото.Крилата ми все още бяха разперени в страни, но не усещах и грам полъх от движение...

И Бела получи своя отговор, но гласът се беше изродил в мъжки:
- Кой си ти? - попита го Дяволът...
- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
- Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
- Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...
- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
- Виж голите им кървави меса.
- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...
- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
- Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
- Да бъде! Вземи ги!
...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

-----------------------------------------------------------------------------------
Смирненски Хр., Приказка за Стълбата.

Изслушах историята на съществото.Гласът му се промени, стана по-плътен и сякаш по-тъжен.Разказваше ми история напомняща стремежа на всеки да се изкачи по "стълбата на успеха" и жертвоготовността която имат някои хора само и само за да са сред първите.
Обърнах се в посока на идващият от "Черната дупка" глас и плъзнах гърба си по стената като седнах на студената каменна земя. Историята на съществото което стоеше около мен ме накара да се замисля дори над собственият си живот...Определено съдбата ни може да се определи като стълба, само че не във всички случаи животът ни е приказка... или си горе или си долу.И е много лесно да се превърнеш в човек без очи, без уши, без памет, дори със "златно сърце". Това ли, обаче, е истинският живот? Това ли е смисълът на всичко?

- А струваше ли си? - притаих дъх и зачаках тихо отговора му.

- Да. - отговори той просто така, без дори да се замисли.

- Да. - отговори ми той.Кратко, точно и ясно.Сякаш се опитваше да опише цялото си състояние и задоволство с две букви.
Представях си го.Без крайници, сляп но възгордял се мъж облегнат на някоя стена в безпомощно състояние.Не мислех че историята е истинска.Тук в този лабиринт на дали аз щях да се оправя където имам крила, камо ли същество което единственият му ориентир са обонянието и слуха.

- А знаеш ли защо съм тук? Може би онези двамата са ти прители...

- Приятели? - попита го гласът. - Принцове ли са? Богове? Ако не са, значи не са ми приятели, а прости играчки.

Принцове ли са? Богове? Ако не са, значи не са ми приятели, а прости играчки. - рече гласът с пренебрежение.
Не разбирах за какъв се мисли, но явно е някой по-висш разум с който не трябва да се закачам.Дори без крайници или зрение, в този сумрак в който не виждах абсолютно нищо пак бях беззащитен.

- Е, какво следва от тук?

- Човекът, който Го продал, не Го искал. Човекът, който Го купил, нямал нужда от Него. Човекът, който Го използвал, така и не узнал за това. Какво е Това?

- Човекът, който Го продал, не Го искал. Човекът, който Го купил, нямал нужда от Него. Човекът, който Го използвал, така и не узнал за това. Какво е Това?

Гатанка... съществото явно се опитваше да ме изпита по някакъв начин. Да ме изпита???? Да ме изпитааа??? Че аз да не съм вундеркинд? Стоях около пет минути в мрака, чешейки глава, опитващ се да проумея що за въпрос е това. Е.... не се получи. Замислих се още по-концентрирано, повтаряйки си въпроса дума по дума.
-Куче....? Нож....? Не.
Всичко ми изглеждаше като грешен отговор, но знаех, че трябва да разбера какво е, ако искам да се махна от тук. А чувствах, че това е моят билет за вън. Не ми се искаше точно тук да свърши краткият ми жизнен път, далеч от всички и всичко. Ако умра тук, никой нямаше да разбере, даже нямаше да ми направят погребение. И тогава ми просветна. Погребение!
-Ковчег. - извиках силно, все едно бях удавник, който се хваща за последния спасителен пояс. Само се надявах да не съм сбъркал и да продължа да се лутам в този безспирен сумрак.

- Правилен отговор. Поискай нещо.