Спалнята

Радероб с дрехи, легло персон и пловина и нощно шкафче, с това разполагаше Джо Акатски.

Джо Акатски

Дж о лежеше лениво на леглото си и обмисляше варианта кога да се срещне с Леонов, защото това нямаше да доведе до по-спокоен, да не говорим за по-платен живот, който живееше и сега. Избягваше тази среща, но така или иначе щеше да се състои съвсем скоро, защото Игрите в къщата наближаваха и той смяташе да участва - разбира се, не в редовните простотии. Там щеше да е колкото да отпадне на трети кръг и да се захване с нелегалните сбивания, далеч от очите, с истинските златни мини, които имаха истински сили, а не глупави и едва-едва развивани изкуства на днешната младеж.
Докато Акатски обмисляше предстоящата му среща нещо на прозореца изхлопа. Той се обърна и видя един свитък да лежи там. Стана и го взе. Върна се на леглото и лениво го разгърна.

Скъпа лелцо Хаджек,
в момента съм зоната на огромната ти вила и търся мазата, която в прочем открих прекалено лесно. Вуйчо Лекс, който ми предостави своите ценни запаси от злато, за да стигна до Вашето така отдалечено имение, трябва да остане доволен, защото открих онези буркани със сладко от Арония, което Вие двамата не сте правили от двадесет години насам.
След като го огледах обстойно с моите не чак до там добри познания в сладкарсия бизнес, искам да ви уведомя, че всичко му е наред, изглежда ми годно за консумация, освен три бели петна по капачката на единия, но след по-опорито измиване, успях да ги остраня. Това може само да ми подсказва, че и този буркан със сладко е на ниво.
Лельо, предай на вуйчо, че добре се е справил със запечатването на бурканите, а аз ще ти транспортирам като един уважаващ себе си кориер до Вашето имение.
С обич,
Арнауд Стоименов.

П.П. Пристигам в събота.

Усмивката му се плъзна на лицето. Леонард, никога не си за подценяване, приятелю. се завъртя в главата му. Той се надигна от леглото само, за да вземе пергамент хартия и писалка с резервоар. Писмото от "Арнауд" вече догаряше. Джо задраска с грозноватия си почерк по пергамента.

Скъпи Симеон,
Пиша ти, за да те уведомя, че скъпият ти племенник Арнауд се е справил отлично с намирането на продуктите за голямото консервиране тази година. Също така е поем инициативата в свои ръце и е започнам сам с пренасянето на част от тях до къщата ни на село.
Симеон, като твоя жена и негова роднина, аз смятам, че трябва да заплатиш прескъпо услугата на твоя племенник, защото едва ли някой друг би свършил нещата толкова добре, че и повече.
Относно кучетата на хижата. Те са здрави и всички до едно са ваксинирани така, както се изисква от държавата. Болни - няма. Очакваме още едно ново попълнение, но това ще се случи след два дни.
Скъпи, аз потеглям повече към къщата на село, за да мога да окажа своята помощ на Арнауд и да приключим варенето по-бързо. Ще те очакваме там. Моля те, пази се и не се заглеждай по чужди жени, за да си нямаме разправии.
С най-голяма обич,
Грета Стей.

П.П. Пристигам в къщата на село в събота по обяд. Обичам те!

Джо нагъна пергамента и го натъпка в една празна бутилка от онази източна и претенциозна напитка, която паякородните. Викна едно от псетата си и го завърза на врата му. Отпрати го. Не го интересуваха нито бурканите, нито течността в тях/. Трябваше да бъде изпълнено както трябва, за да му бъде платено както трябва, а това зависеше и от Леонард.

Очите ми леко се отвориха.Мислех си за сънят които сънувах.Внезапно изскочил спомен от миналото които ме накара да се замисля колко много ми липсваше Саки.Не знаех нито къде е, нито дали е добре.Разбира се че е добре!Та тя беше 10 пъти по-силна от мен и поне още два пъти по толкова по-умна.Но защо ме удари?За какво не бях готов?
Леле, тук духаше страшно силно! Косата ми се вееше във всички посоки, което ми се стори странно и реших да се огледам за да видя от къде идва този вятър.
Погледнах напред и ... О, БОГА МИ! Виждах облаци стрелкaщи се покрай "земята" върху която стоях...всъщност това не беше никаква земя, почва или каквото и да е било друго нещо върху което можеш да стъпиш здраво, а някакво гигантско насекомо върху което стоях незнайно как.
Стиснах здраво ръцете си около съществото върху което бях и погледнах в страни от тялото му.
-АААААААААААаа...-ух-ух-хх - внезапният ми опит да изпищя бе прекъснат от факта че гърлото ми беше наслоено със засъхнала кръв която не ми позволяваше да крещя.Изкашлях се няколко пъти.Дори не можех да преглътна - нямаше и капчица течност в него.Усетих как малкият ми език беше започнал да се бели.
Огледах се паникьосано и очите ми се спряха на строен красавец които летеше близо до мен.Имаше огромни красиви криле които бяха два пъти колкото моите и няколко пъти по-мощни.Движенията му бяха толкова плавни и елегантни сякаш е роден да лети.Беше изпънал ръцете си назад а мощните му криле "пляскаха" съвсем леко въздуха.
- ХЕ-Е-Е-Й! - изхрипах с пресъхналото си гърло.По-скоро успях да раздразня себе си, от колкото да привлека вниманието му.
Стиснах здраво краката си около превозното си средство и се опитах да се набера на ръцете си.Повдигнах се на няколко сантиметра и от порива на вятъра едва не изхвърчах от мястото си.Mахах безпомощно с ръце, или по-точно насрещният вятър ме блъскаше с все сила и искаше да ме изхвърли като товарен отпадък.
Стиснах още по-силно краката си и се опитах да изкрещя колкото мога като пренебрегвах болката в гърлото си.
-ААА-А-А-А!! - дано този път ме чуеше!

Леонард се обърна. Грозното същество, за което трябваше да бъде куриер се беше събудило. Доста бързо го приспа на на ново. А като го видях за първи път, ми напомняше за мен самия. Колко глупаво от моя страна. се звъртя в мислите му.
Ето я и къщата на Джо. Трябваше да вземе нещо от там и хайде обратно с куфара. Досадата нямше край. Кацнаха и той го просна на пода в спалнята. Отново се събуди. Леонард го погледна. В коридора се чуха стъпки на човек обут в ботуши и скоро нахлу.
- Леонард, какво правиш тук?
- Обурудвам се, Аш.
- Джо тръгна към мястото на срещата ви. - Каза го някак с осоидна галантност.
- Знам. А ти защо си още тук.
- Недовършени сметки.
- Разбирам.
- Какво е това? - Той посочи Бела. - Прилича на Водно конче, като теб.
- Такъв е, но повярвай ми, не може да стъпи и на нокъта от малкото ми пръсче. Не смей повече да сравняваш такива като него с мен, ясно ли е Аш?
- Извинявай, не исках да те обидя.
- Разбира се.
- Няма ли да е по-одачно да го приспиш?
- Или да го убия?
- Не знам...

ДА! Забеляза ме! Най-накрая! Стрелна се към мен и постави ръката си точно под брадичката ми и стисна рязко от двата и края за да спре притока на кислород към жизнено важните ми органи.Явно нямаше да го нарека "Спасителю"...
Усетих остра болка и не усетих даже как съм затворил очи.Не помня нищо.Отново мрак, отново тъмнина и никаква надежда това да спре скоро.Може би трябваше да свикна че в тези покрайнини всеки ти има зъб за нещо, дори без да те познава.След известно време усетих онази пареща болка в тялото си точно преди да се събудя в небесата...

Бяхме в малка и затъмнена стая в която нямаше почти нищо.Само легло и две странни същества пред мен.Едното беше "спасителят" ми със садистичните наклонности, а другият изглеждаше някак странен.Изглеждаше непукист, силен и знаещ как да се справи с враговете си, но разголеното му тяло пред "предводителя" ме караше да се съмнявам в наклонностите им...

Лежах неподвижно на земята и просто слушах двете същества какво си говореха.
- Какво е това? - разсъблеченият мъжага ме посочи сякаш за първи път вижда банани на пазара...
- Прилича на Водно конче, като теб.
- Такъв е, но повярвай ми, не може да стъпи и на нокъта от малкото ми пръсче. Не смей повече да сравняваш такива като него с мен, ясно ли е Аш?
- Извинявай, не исках да те обидя.
- Разбира се.
- Няма ли да е по-одачно да го приспиш?
- Или да го убия?

Тези думи ме накараха да изтръпна.Скочих от мястото си и погледнах към явно себеподобният ми ...
- Хей, чакай малко... разбирам че тук всички сте настроени покрай всеки и искате да прережете дори малките гърла на мравките които са препречили пътя ви към славата със своите мравуняци, но не знаех че и себеподобните се избиват... -Сигурно през последните няколко часа вие сте третата раса която искат да ме убият само защото "не ме кефи"... Поне да знаех защо? - разперих ръцете си настрани и повдигнах леко въпросително раменете си.- Не стига че лежах в безпомощно състояние, ами изведнъж *БАМ* - отново ще се умира.Накрая ще ми се прииска да нямам криле и да се хвърля самичък от някъде..

Леонард се обърна към него и го погледна пренабрежително.
- Млъкни. - Заяви студено той.
- Императоре, - узпсува осоидът, - защо влете съдбите ми с такива като тях?

Така и не осъзнавах каква беше ролята ми в цялата история.
- Да, Императоре... каква е ролята ми във Вашата приказка?

- Леонард, убий го. Дразни ме. Гнусен е. Не го искам в тази стая.
- Съжалявам, Аш, Влад плати прекалено скъпо за него. Не мога да му причиня нещастен случай.
- Но аз мога...

- Съжалявам, Аш, Влад плати прекалено скъпо за него. Не мога да му причиня нещастен случай.
- Но аз мога...
Чакай малко.Правилно ли чуха малките ми уши? Влад, съшеството което реши че съм му непотребен и се опита да ме убие бил платил за мен?
- Ха-ха-ха - засмях се на двете съшества срещу мен. - Случайно да не съм се превърнал в кукла за тренировки която си препородавате и се опитвате да убиете?
Приближих се близо до този който се наричаше Леонард.Беше значително по-висок от мен и трябваше малко да се напрегна за да го погледна в очите.Помирисах го.Бавно и изпитателно - исках да разбера на какво ухае един предател.
- Ами, давай Императоре.
Извъртях леко главата си на страни както правят кучетата когато не разбират какво правиш и допрях леко дясната си ръка точно под лявото ми ухо.За мъжко водно конче имах сравнително дълги и остри нокти.С помоща на зъбите си ги бях изпилил в двата края и изглеждаха като върховете на малки стрели.С тях си помагах при изработването на дървени къщички или брането на билки.О, и бяха много добър и естествен спомагател при хранене!
Разтворих леко пръстите си и ги прегънах леко като опрях върховете им в кожата си.Усетих как леко се забиха в мен а епидермиса леко се разцепи под силата им.Продължих бавно, по продължението на шията ми в посока на адамовата ми ябълка.Хареса ми.Леката болка накара тялото ми да настръхне все едно съм си взел душ и усетих лека възбуда.

-Стиска ли ти да убиеш себеподобен? - усмивката която се появи на лицето ми беше подигравателна.Обичах да го правя, не знам защо.Слаб съм, незначителен дори - но обичах да дразня тези които не ме харесват.

И когато Леонард го удари отгоре, за да види този отдолу - Бела се строполи на земята.
- Глупаците нямат край. - Засмя се той докато Бела се опирваше да разбере дали си е строшил зъб или това просто е носа му. Но нещо кървеше. - Няма да умреш, защото ми е платено да те доставя жив. Но виж сега, не лази по нервите ми, защото при следваща подобна изява от твоя страна - умираш. Ти си никой, нямаш бъдеще, защото не знаеш как да го опазиш - типичен представител на глупавата ми раса. Никога няма да пораснеш и да станеш това, което съм аз момче, никога, не и с това, че се мислиш за велик. Осъзнаваш, че си пълен боклук, който не може да си завърже обучвиците сам, но въпреки това се правиш на голяма работа, защото обичаш да дразниш тези, които не са ти пом силите. Така че, кротувай си в ъгъла и си ближи рабите докато аз не кажа, че тръгваме. Ясно ли е, глупако?
- Голям реч, голямо чудо, Леонард - поклати глава Аш. - Защо не ме оставиш да му изстрелям един огнен залп, за да разбере защо осоидите имаме гордост, моля.
- Наблюдавай го, докато събера останалата стока.
- Императоре... - отново изпсува осоидът - няма грам почивка за мен от глупаци, нали? Вземи ги прибери по собствена воля, че да не ти ги изпратя аз... - после погледна Бела - Чай?

Леонард ме изгледа глупаво.Сякаш виждаше през мен и се опитваше да избегне цялата глупост която се бе насъбрала в мен.Удари ме.
Толкова кратко, толкова бързо - че сякаш сам седнах на земята а ръката му не ме бе докоснала.Беше наистина добър и много класи над мен.Но, щом сме от една раса къде са му крилете?След като кацнахме тук те изчезнаха... може би е някакъв вид Императорско прикритие, или по-висшата форма на водните кончета могат да прикриват истинската си същност... беше ми интересно.Усетих нещо влажно около устните си.В момента наистина имах нужда от течности, тъй като гърлото ми все още бе пресъхнало.Но уви, това беше отново кръв - от удара на Леонард се бяха спукали няколко капиляра в носа ми, и пак цъфтях като майско цвете.

Явно трябваше да кротувам, но не ме свърташе на едно място.Като представител на една от най-бързите летящи раси обичах постоянно да съм в движение или да се занимавам с нещо.Все едно да забраниш на орел да дебне плячката си...
Реших да се разнообразя като си припомня наученото от "Началното Училище по Приложна Магия".
Дори си спомних как изглеждаше и първата ми учителка.Г-ца Флин - красиво водно конче с вкус към естетиката, опитваща се да накара група необуздани тинейджъри да научат нещо.Рядко и се получаваше.Най-големият интерес който проявихме бе, когато от купчина прах тя въздигна красиво изрисувано шишенце с млечно-бяла течност която наричаше "Етанол" или "Водата на Боговете".А когато пиеше от нея, наистина се чувстваше като Богиня и ни разказваше за своите пътешествия.

- Чай? - разголеният мъжага прекъсна мислите ми като ми предложи питие.
- Благодаря за фалшивата любезност, но предпочитам Небесната Вода пред това да съсипвам билките
като ги топя в гореща течност.Мисля да си направя сам, а ако желаеш можеш да опиташ...

Разперих ръце на страни, свих ги в лактите като образувах странен триъгълник с върха опиращ в гърдите ми.Опрях дланите на ръцете си срещуположно една в друга като леко повдигах горната и рязко я спусках надолу като се получаваше леко завихряне между тях.
Прошепнах леко като устните ми едва се движеха :

Чрез лунните цикли
Чрез Свободните
Чрез Висшето Име
Чрез Седемте Демона
Нека потече вода,
чрез моята свещена клетва.

Нека видим Заслепяващият Мрак,
нека видим Скритата Светлина.
Нека Тъмните Ангели утолят жаждата на Всемирните.

Пляснах леко с ръце при последното повдигане на дланите си и ги оставих допряни една в друга за няколко секунди.Много време не бях правил това нещо, за това се надявах да се получи.
От крайчеца на ръцете ми се виждаше лека мъждукаща светлина напомняща дупето на някоя светулка.
Повдигнах леко лявата си ръка и под нея се разкри малко облаче което току що се завихряше.Усетих как няколко капчици паднаха върху ръката ми.
- Небесна Вода? - усмихнах се на разголеният мъжага а пресъхналото ми гърло искаше да разкъса шията ми и да се стрелне между дланите ми за да утоли жаждата си.

- Пий потта си сам. - Заяви му Аш с типичната си Осоидна галантност.
Леонард се бавеше. Нещо не беше наред и Аш много скоро щеше да разбера какво, точно като Леонард влетя бесен.
- Да му еба майката, Аш! Виждал ли си го?
- Не. А и не знам какво трябва да съм виждал.
- Може ли Джо да го е взел?
- Разбора се.
- Мухльото, стягай се, че сега ще вървиш.

Разголеният мъжага ме отряза по доста кофти начин което не ми се понрави.
- Е, твоя воля.
Ръката ми вече беше почти пълна с Божествената течност.Допрях за кратко отново дланите си и след като ги раждалечих облачето беше изчезнало.Допрях устни и отпих бавно от течноста.Наслада!
Императорът нахлу в стаята с псувни :
- Да му еба майката, Аш! Виждал ли си го?
- Не. А и не знам какво трябва да съм виждал.
- Може ли Джо да го е взел?
- Разбира се.
- Мухльото, стягай се, че сега ще вървиш.
Изплюх водата която бе в устата ми към него и скочих.
- Само един човек може да ме нарича мухльо, и това не си ти! - изражението ми почти придоби най-недружелюбният си вид но се усетих че трябва вече да кротувам за това се спрях и заброих до 10.1...2..3........
Поизтупах дрехите си набързо, избърсах водата от устните си и закрачих към тях.
- е, на къде сме?

- Мухльо, първо не знаеш къде се намираш, за да питаш на къде. Просто ходи по мен.
Леонард тръгна напред и излезе в коридорите.

/Отговори ми в Коридорът./