Пролетта бавно отминаваше и настъпваше онзи досаден момент, в който всички мухи и кърлежи излизаха, за да могат да пакостят безнаказано по хора и животни. Най-голямата напаст, която можеше да съществува бяха те и комарите. Тези малки гадинки не познаваха самоконтрола и често предприемаха доста самоубийствени начинания, понякога завършващи с успех, понякога - не, но за сметка на това разполагаха с пълен резервоар кръв, жужукащи доволно над жертвата си, танцувайки на музиката на скурците, които изнасяха своя привечерен концерт, оповестявайки идването на техния любим приятел - Мрака.
Една тънкостебла тревичка, която отказваше да земе позиция, която да му помогне да се скрие в събратята й, реши, че може да се навре точно в носа му (явно в знак на протест). Лекият ветрец, който се беше извил, я караше да танцува в ритъма на беззвучната музика, а тя като добра любовница се подчиняваше без изобщо да й мигва окото (разбира се, ако приемем, че една тънкостебла трева може да има очи и съзнание) като гъделичкаше неумолимо вътрешността на носа му.
Тъкмо бе започнал да проклина дните си, едва сдържайки се да не кихне - желание, което изгаряше цялото му тяло. Едва отдържаше набърчания си нос, когато един издължен силует се появи на фона на бледата лунна светлина, която те първа щеше да започне да се засилва. Ноща беше в своето начало, а краят не изглеждаше толкова близо, колкото бе в действителност, а можеше и никога да не свърши. Сочно, нали?
Проклети да бяха всички, които мечтаеха ноща за някого никога да не свърши. Те щяха да останат с пръст в устата, защото младостта краси човека, а той харесваше чертите си (като не броим грозния белег минаващ през полвината му лице, който имаше и своите странни плюсове. Некои представителки на нежния пол го намираха за привлекателен и вълнуващ - отличителната черта на истинския мъж - знак за ненадмината мъжественост, а не спомен за грозна житейска история, какъвто в действителност беше в собствените му очи).
Хлапакът, легнал в тревата, бързо извика бледите сенки и се ови с тях. Чувстваше, че криенето от обикновен поглед, на който се беше научил съвсем скоро, нямаше да му е от кой знае каква полза, а и тази трева все още бърчеше носа му. Трябваше да мисли мащабно, но самата неспособност да се справи с тъкностеблото растение в този момент го изнервяше допълнително и той едва не издаде местоположението си, след като стана жертва на неволна конвулсия. Господи, трябваше да внимава. Мъжът, чиито силует беше обектът му на наблюдение тази нощ бе прекалено добър Сентинел, способен да усети всичко и навсякъде.
Изминаха няколко секунди и белязаното момче осъзна, че само неговото въобрабение го не накарало да си помисли, че неволната му конвулсия на мускулите бе толкова шумна и сигнализираща, че Кимекс Рефра го бе усетил, но мъжът не помръдна дори и милиметър с мускул - просто стоеше на мястото си, а русите му коси отразяваха засилващата се светлина на Луната. Явно Флекс Трео - партньорът на Белязания, си беше свършил добре работата - подмамвайки този изключителен Сентинел на среща със Смъртта и нищо друго.
Луната? Тя беше странна и любима тема на хлапака, който се спотайваше скрит в сенките и тревите, тъй като притежаваше онази странна дарба, така неестествена сред неговата раса като отличителна черта - книги. Обичаше да чете книги. Попиваше като гъба всичко, което беше написано в тях и повече от полвината неща приемаше за чиста монета, тъй като книгите, до които успявяше да се добере в библиотеката (само първия етаж) - получаваше изключително трудно и често пъти с прекалено голям труд и мръсна, кървава пот. На етажа предимно се намираха книги свързани с небето, земята, звездите, научната фантастика, доста сполучливи томове свързани с механика и физика, както и прилично количество историческа литература, древни пасания за изгубени народи.
В т.нар. Ера на мъртвите, от която впрочем много се вълнуваше и с която бяха свързани повечето му походи из този свят, маговете на Хартата не споменаваха в нито един свитък или направена от тях книга за нещо, което дори и слабо да наподобява сегашната добре позната луна. Нощите били тъмни като в рог и мъртвите създания бродели свободни и жадни за живот, който никога нямаше да имат. Нямало никаква друга естествена светлина освен тази, която слънцето давало през деня, която както и сами се досещате, била ограничена в рамките на определени часове - не можела да служи за походите през ноща. Тук играела голяма роля магията на тези т.нар. Магове на хартата - те сътворявали изкуствена светлина, когато ги направялвала през нощите, в които ходили на лов за мъртви създания.
Разбира се, не всички магове на Хартата можели да ходят на лов за мъртви създания, а само тези, които били в състояние да подчинят седемте велики звънци - творение на свободната магия, която Белязаният все още не можеше да разбере - как така опоменавата из страниците Магия на Хартата била различна от Свободната магия?
Звънците имали своя нрав и хараткер. Трябвало да се борави внимателно с тях и предпазливо да се избягват техните желания.Седемнте звънци били и различни по големина и предназначение.
Тези странни легенди го бяха довели на това място и поставили в тази ситуация - скрит в сенките, замаскиран с допълнително скриване от обикновен поглед, който автоматично разваляше първата магия (логиката сега му обягва), но младостта е невежа и той по-късно щеше да го разбере. Просто си даваше сметка, че тогава бе изкарал повече късмет от нормалния - така неестествен за природата му.
От сенките излезе Флекс Трео - все така заплашително изглеждащ и на тази светлина, както и на дневната. Той носеше физиономия, която притежаваше неестествени черти на прекалена сериозност и безкрупулна строгост, която караше повече хора да се страхуват от него и да не смеят да се веселят, когато присъстваше в компанията. Дори когато се отпуснеше и напиеше - усмивката му беше подла и злонамерена. Малко хора прекрачваха страха си, за да излязат с него на кръчма или просто да се размотават по ханове, но не и Белязаният. Той обиваше да се мотае с този сериозен тип, защото имах еднакви интереси и противно на всеобщото мнение - бе изключително добър учител. Всичко, което успяваше да предаде на неофициалния си ученик бе веднага попивано и изпълнявано без грешка. Така бе успял да напредне толкова бързо в уроците, които му преподаваха в Академията. Учителите там не струваха и пет пари, защото не притежаваха способността да обясняват както теоритичната, така и практическата част, но се биеха в гърдите и разправяха на населението, че са най-добрите в това, което правят. Те имаха цялата подкрепа на онази ламя директорът. Глупаци. Невежи глупаци. Изключителни глупаци.
- Кимекс Рефра, не очаквах, че ще се появите - започна Флекс.
- Предложението, което ми отправихте г-н Трео не е за изпускане - мъжът пристъпи крачка напред и подаде на Флекс един черен пояс, от който стърчаха седем махагонови дръжки. Очите му се запалиха ясно под луната. - Е, г-н Трео, ще ме научители да използвам тези неща?
- Разбира се, Вие сте Сентинел - обичате тези неща.
Чувайки това Белязаният изтръпна, защото знаеше какво ще последва. Той набързо скълъпи защитно заклинание, което щеше да го предпази от нежелани посетители, а също така и щеше да опази слуха му. За съжаление магическата бариера не можеше да спре вятъра, тревата, гърчовете на носа му, както и досадните хапливи насекоми, които се опитваха да пируват за негова сметка. Стисна очите си.
Точно както по план след седемдесет секунди той развали всички укрития и се стрелна напред, забивайки ножа си в гърлото на вече парализирания Сентинел - лишавайки го от единственото нещо, която тази раса ценеше най-много - тялото му. Както и живота. Той никога нямаше да се върне. При тази мисъл Белязаният се сгърчи, погледна настрани, като извъртя главата си и повърна.
- Не те обвинявам, момчето ми - обърна се към него Флекс. - Това е те първа третото си убийство. Скоро ще свикнеп с тази мисъл и разяждащата воня, която обгръща носа ти. Няма да ти прави впечатление.
- Никога няма да свикна - призна си Белязаният.
- Ами да. - съвсем спокойно започна Фейд. - Разбира се, че никога няма да свикнеш - спиш по цял ден и пропускаш тренировки в училище. На мисии не ходиш и само се размотаваш с онова девойче.
- Никога няма да свикна....
Заглавие: Казармите 
Чет Апр 14, 2011 2:00 am
