Параклисът

Всяка сутрин, след като биваха събудени Послушниците идваха тук, за да присъстват на сутрешната литургия, да се помолят и да се пречистят от греховете, които са направили през ноща.

Алекс влезе в параклиса, който беше пълен както винаги, но в него бяха предвидени места за всеки един послушник и за него винаги имаше място на първите две редици до монаха. Защо ли?! Просто всички го смятаха за много страшен, а Алекс нямаше такова мнение. Той нямаше мнение за никого от Светилището.
Момчето се настани на първата редица и чуваше коментари за случката в халето. Какво толкова странно беше?! Грешник бива пребит, има ли нещо лошо или страшно в това? Алекс не го намираше за лошо. Всички такива действия той слагаше в графа "Раздаване на справедливост".
След като всички се настаниха, послушниците зачакаха монаха четящ молитвата. Алекс бе един от най-мълчаливите послушници, но никой не знаеше защо не говореше с никого в Светилището освен с Лордовете, когато му се налагаше. Той не се впечатляваше от така нареченото "добро" възпитание. За него това беше грях. Всеки Изкупител трябва да бъде жесток с грешниците за да бъде истински Изкупител.

Изкупителят започна своята молитва, която Алекс знаеше на изуст, защото всяка сутрин тя беше една и съща. Нямаше нещо, което да го изненада, а и защо трябваше да се случа нещо подобно?
Изкупителите не обичаха промените, но сега, след като броя на Послушниците беше увеличен, те изглеждаха някак нервни, сякаш нещо предстоеше да се случи, нещо, което щеше да е по-лошо от най-смелите мечти на който и да е Послушник.
Изкупителят редеше словата на молитвата за пречистване, а Послушниците повтаряха в един глас думите.
Нещо накара Алекс да си позволи греха да се обърне настрани, оставайки незабелязан от Изкупителите, които охраняваха сутрешната Литургия.
Разбира се, в полезрението му попадна Томас Кейл. Той изглеждаше сякаш е в транс, но беше с отворени очи.
В действителност Томас беше развил доста отдавна своята способност да спи с отворени очи, за да навакса изпуснатото през ноща, както и мигновено да реагира, когато някой изкупител се приближи. Животът го беше направил такъв. Изкупителите не му бяха по вкуса.
Краят на молитвата за опрощаване на греховете наближи и Лордът на Благата - дебел и глух с едното ухо, реши, че е може да каже няколко думи.
- Послушници, Вие сте грешни още от самото ви зачеване. За това сте тук, за да изчистите грешната си душа и да пребъдете във вечността. За това се старайте да развиете Изкуството си до краен предел.
Новобранците, които бяха тук от скоро изглеждаха оплашени и сякаш вярваха на Лордът на Благата. Горките те. Горките послушници.

Докато Алекс слушаше поредната скучна реч за грешните души, той чу друг болезнено познат глас.
- Здравей! - Каза му Дениъл, спътника на Алекс.
- Мълчи си, сега. Ще говорим по време на тренировки. - След тези си думи Алекс отново заслуша обичайно скучната реч. Този Томас му правеше добро впечатление, но той бе решил да го задмине. Целта му не бе да е любимият послушник на Лорд-Боеца, а просто да е най-добрият послушник-войн в Светилището.

Литургията свърши и Томас стана трети.
Пръв беше онова хлапе, което душеше навсякъде и винаги успяваше да обърка Изкупителите и да ги накара да забравят какво са щели да направят. Това неговото наистина си беше Изкуство. Как ли го наричаха? Изкуството на шикалкавенето, може би?
След него беше онзи висок и невзрачен младеж, с изражението на сериен убиец. Не, че Алекс знаеше какво е сериен убиец и защо му беше нужна дума като тази в това Светилище и този свят - наистина нямаше смисъл от това.
Тримата излязоха заедно и се пръснаха в три различни посоки. Три различни направления. За щастие на Алекс, Кейл беше в неговото направление.
Децата казваха, че Кейл се бие като мръсно псе, от най-мръсните и краставите, но винаги печелеше. Колко послушника на своята възраст, а и няколко от по-големите беше убил, това не се знаеше с точност, но Алекс не беше виждал нито едно от неговите движения или битки, а го познаваше по физиономия от доста отдавна.
Алекс чу леки стъпки зад себе си, но бяха прекалено големи и тежки за някой хлапак. Определено беше Изкупител.
Лордът на Дисциплината постави ръката си върху рамото на Алекс:
- Александър - винаги го наричаше така, - Лорд-Боеца те очаква в кабинета си.
Лордът на Дисциплината подмина Послушника, а Алекс чувстваше нещо в стомаха си, за него нямаше име, с което да го назове. За първи път Лорд-Боеца го викаше лично в кабинета си. Какво ли означаваше това?

Алекс не беше нито спокоен, нито нервен. Искаше му се да го викат за добро, но се сети, че може да са го хванали, че говори по време на сутрешната молитва. Както и да е, за каквото и да го викаше Лорд-Боеца, Алекс щеше да го понесе. Дори ако това означаваше смърт. Момчето излезе от параклиса и тръгна към коридорите водещи до кабинета.

Рей усети полъха на атмосферата - оживена, както никъде другаде на земите на Изкупителите. Той се усмихна леко, в знак на успеха си, и отвори очите си. Съзря грозната за него картинка, сумати хора натъпкани на едно място, третирани като парчета месо. Той се намръщи леко, но сдържа недоволството си, както бе дисциплиниран да прави. Пристъпи напред, а тясното пространство го задушаваше. "Мразя Параклиса..." Помисли си той.

И молитвите започнаха. Всички послушници, включително Рей запяха своята молитва за изкупление. Само едно момче си бе позволило да не продума нито дума, но като чели никой не разбра за това, само Рей. Това се наказваше от Изкупителите.
Литургията свърши след час и половина и този, който си позволи да стане трети след нея бе момчето до него. С бавна крачка тръгна напред. Никой не смееше да го погледне.

/Опиши действията си./

Рей го погледна с леко любопитство и една леко-лукавичка усмивка се изписа на лицето му. Той плавно се изправи и след няма и секунда вече бе зад немия си "другар" и шепнеше в ухото му -Да, и на мен не ми е любимото нещо на света, но гледам да не рискувам много и все пак пея... Слушай сега, ще ми направиш една услуга, ако не искаш тази вечер да виснеш с завъзани ръце от тавана. Виждаш ли го ей онзи там? -Той посочи към Клайст -Онзи стрелец. Има нещо, което ми принадлежи и на всяка цена трябва да си го върна. Искам от теб да го разеяш, и то да го разсеяш добре, докато аз го грабвам от джоба му. След това прави каквото искаш, само не казвай на никой за "сделката ни". Ако не се съгласиш, всички в параклиса ще разберат що за предател си.

Белезникаво сините му очи се извъртяха в посока на Рей, шепотът му беше монотонен и грам незаинтересован:
- Да седя завързан от къде? Ти ще си този, който ще се окаже в кравешка пикня, ако Лордът на Дисциплината разбере, че имаш притежание. Помисли си хубаво кой има надмощие в случая.
- Кейл! - Русият хлапак застана от дясната му страна.
- Хенри - поздрави го петнистоокият.
- Трябва да говоря с теб.
- След вечеря.
- Добре. - И двамата се разделиха в различни посоки, оставяйки Рей сам.

Рей сви очи в знак на гняв и юмрука му едва не се пречупи от стискане. След секунда той надменно надигна главата си и една още по-лукава усмивка се изписа на лицето му "Окей, щом така ще си играем..." помисли си и с бърза крачка напусна параклиса.

Aлекс отново дойде тук. Седна на една от първите редици и зачака обичайното сутрешно мърморене. В момента момчето нямаше причина да слуша монаха, мислеше само за тренировките си. Томас Кейл. Това име го побъркваше. Искаше да го убие, но не заради истинската храна, а само за да получи вътрешно спокойствие. Мразеше този човек, в очите му Кейл беше едно мръсно псе и затова щеше да го победи. Алекс искаше да го довърши с първото умение, което беше научил.

Изкупителите го наричаха лоша Случайност и точно това се случи на Алекс. Потънал в мислите си, той не забеляза, че Томас Кейл седеше на няколко метра от него. Очите му бяха отворени, но определено не беше в това измерение.
До него се бяха онзи стрелец и чекиното. Явно бяха дружки, обединени от някаква по-специална цел.

Алекс се осъзна. Томас Кейл - тотално разсеян и неговите дружки, за които Алекс бе сигурен, че не могат да водят ръкопашен бой. Ето това се наричаше възможност. Александър щеше да направи опита за убийството на Томас, но знаеше, че не може да се справи сам. "Дениъл!" Повика го и в следващия миг момчето усети по-ниската температура около себе си. "Верига, моля." Дениъл се превърна във верига и се плъзна по пода на параклиса с цел да завърже двамата "съдружници" на Кейл. Щом веригата беше близо до двамата послушници, Алекс стана и тръгна в посока Кейл. Седна точно зад него. В следващия миг Алекс беше изстрелял ръката си към тила на Кейл. Искаше да го удари и да го убие. "Щом той може да се бие мръсно, защо аз да не мога?!" Това беше логиката на Алекс в този момент.

Ръката на Александър посто се застопори на едно място - на милиметър от врата на Кейл, който го беше уловил като досадна муха.
- Какво си мислиш, че правиш? - Монотонно го попита той.

- Защо си мислиш, че ще ти отговоря? И не се прави, че не знаеш какво правя. "Хайде Дениъл." - Дениъл бързо се омота около другата ръка на Алекс. Алекс задвижи ръката си напред, а веригата се опитваше да омотае Кейл и по-точно ръката с която държеше Алекс.

- Достатъчно си цапнат в езика, за да може успешно да ми отговориш. - Кейл не поместваше погледа си, гледаше направо. - Послушниците нямат право на притежания, а ти имаш такова. Какво ли следва, ако отида при Лорд Боеца и реша да изкупя някой грях с доносничество? Ако той не иска да ме чуе, то Лордът на Дисциплината със сигурност. - В гласът му нямаше заплаха, нямаше чувства, нямаше нищо, което да издава дали е сериозен или не.

- Мислиш ли, че ме е страх от смъртта? Доколкото знам, послушниците нямат право и на приятели, а като гледам имаш двама такива. Но аз не съм толкова слаб за да ида при Лорд Боеца или Лордът на Дисциплината и някой от тях реши да те убие. Искам да го направя АЗ! - Алекс още държеше веригата около ръката си. Не показваше нищо освен решеност. - Това би трябвало да отговори на въпросите ти, Кейл. Знам, че това не е твоето име. Ти за разлика от мен помниш истинското си име.

- Аз нямам приятели. - Отговори той. - Убий ме, ако можеш.
И Кейл пусна ръката му. Сутрешната молитва свърши, а момчетата бяха изкарали огромен късме, защото Случайността беше на тяхна страна - никой от Изкупителите не ги беше видял.

- И това ще се случи, но не сега. Знай, че няма да изпускам възможност за твоето убийство. Малко ти остава. - Каза му Алекс и тръгна на път за тренировки. Веригата около ръцете му изчезна.