Кабинетът на Лорд-Боеца

Кабинетът на Лорд-Боеца беше изключително мрачен и неприветлив. По средата му имаше една от онези маси, на които се разпъваха карти и се обсъждаха военни стратегии.
Бюрото му се намираше в края на помещението и беше слабо осветено. От лявата му старана имаше глобус, на който беше картотекиран целия свят.
Лорд-Боецът Боско отговаряше за цялото обучение на Маршалите, а и за някои други дела свързани с другите направления.

Алекс почука на вратата на Лорд-Боеца и щом получи разрешение влезе вътре.
- Добър ден Лорд-Боецо! Викали сте ме. - След тези си думи Послушникът се поклони на Лорда пред себе си. Мракът в стаята караше онова чувство в стомаха на Алекс да се засилва и да не му дава мира. Той реши да не казва нищо повече докато не го питат, защото може би Лорда не знаеше за краткия разговор в Параклиса.

Алекс не завари никого освен самия Лорд, който нито вдигна глава, нито даде някакъв знак, че го е забелязал, въпреки поздрава му. Още пет минути продължи да пише в бележника си, преди да заговори без да поглежда момчето.
- Защо се забави толкова?

- Извинявам се. Няма да се оправдавам за грешната си душа. Не ми казаха, че е спешно и за това не съм тичал, а ходих нормално до тук. Още веднъж се извинявам. - Алекс огледа кабинета на Лорда още няколко пъти и той си беше все така мрачен и неприветлив.

Лорд-Боецът продължи съвсем спокойно.
- Застани зад онези паравани ето там и мълчи.
Параваните се намираха точно зад Алекс. Те бяха потопени в сенки и от мястото, на което седеше Лорд-Боеца, не се виждаше нищо.

Алекс го направи и замълча. Мислеше си какво ли не. Мислеше си, че това е последният му миг живот и за това си позволи всякакви мисли. Мракът го караше да се замисли върху себе си, поведението си и живота си като цяло. Дали наистина щеше да умре?

Двайсет минути по-късно Кейл прекрачи тренировъчния кабинет на Лорд-Боеца. Не завари никого освен самия Лорд, който нито вдигна глава, нито даде някакъв знак, че го е забелязал. Още пет минути продължи да пише в бележника си, преди да заговори без да поглежда момчето.
- Защо се забави толкова?
- Лордът на Благата ме спря в коридора на външните редици.
- Защо?
- Мисля, че беше чул шум отвън.
Лорд-Боеца най-сетне погледна Кейл. Очите му бяха бледи, почти воднисто сини, но проницателни. Нищо не им убягваше.
- Отваряха Северозападната порта, за да влезе група нови момчета. Той не ги чакаше днес. Май напоследък нюхът му изневерява.
- Затваряй си устата - отсече Лорд-Боеца, но в сравнение с обичайната му строгост, забележката прозвуча едва ли не леко. Кейл знаеше, че той презира Лорда на Благата и за това смяташе, че не е толкова опасно да говори по този начин за един Изкупител.
- Питах твоя приятел какво се говори за новопристигналите - каза Изкупителят.
- Аз нямам приятели, Изкупителю - отвърна Кейл. - Това е забранено.
Лорд-Боеца се изсмя тихо и звукът не беше приятен.
- Не се тревожа за теб в това отношение, Кейл. Но ако трябва да бъдем точни - онзи мършав и рус хлапак. Как го наричаш?
- Хенри.
- Знам му името. Какъв прякор сте му измислили?
- Наричаме го Хенри Мъглата.
Лорд-Боеца пак се разсмя, но този път с лек уклон към нормално веселие.
- Много добре - каза той. - Попитах го кога са дошли новите момчета и той каза, че не бил сигурен - някъде между осмата и деветата камбана. После го попитах колко са и той рече петнайсетина, но можело да са и повече. - Изкупителят погледна Кейл в очите. - Напердаших го, та занапред да е по-точен. Ти какво мислиш?
- За мен е безразлично, Изкупителю - отговори Кейл с равен глас. - Щом сте го наказали, значи е заслужавал.
- Тъй ли? Колко мило, че мислиш така. По кое време дойдоха?
- Точно преди пет.
- Колко бяха?
- Двадесет.
- На каква възраст?
- Нямаше по-малки от седем години и по-големи от девет.
- Какви бяха?
- Четири ценралчета, четири чужбинчета, три извивчета, пет метисчета, три богомолчета и едно, което не успях да позная.
Лорд-боеца изсумнтя, сякаш не бе доволен, че е получил толкова точен отговор на въпросите си.
- Иди до дъската. Приготвил съм ти главоблъсканица. Десет минути.
Кейл пристъпи до голямата маса с размери шест на шест метра, върху която Лорд-Боеца бе разпънал карта, чиито краища леко провисваха отсрани. Някои от картинките се разпознаваха лесно - хълмове, реки, гори, - но по останалата част имаше множество малки дъвени плочки, ту подредени, ту привидно разхвърляни, върху които бяха изписани числа и йероглифи. Кейл се загледа в картата, докато изтече определеното време, после вдигна очи.
- Е? - Изрече Лорд-Боеца.
Кейл започна да подрежда решението си.
Двайсет минути по-късно той приключи, но ръцете му останаха протегнати напред.
- Много изобретателно. Дори впечатляващо - каза Лорд-Боеца.
Нещо се промени едва доловимо в очите на Кейл. После Лорд-Боеца със смайваща бързина стовари върху ръката му кожения си ремък, гъсто осеян със ситни железни шипове.
Кейл премижа и стисна зъби от болка. Но лицето му веднага си възвърна бдително-хладното изражение - единственото, което показваше напоследък пред Изкупителя. Лорд-Боеца седна и огледа момчето така, сякаш виждаше някакъв интересен, но в същото време досаден предмет.
- Кога ще се научиш, че когато вършиш нещо по хитър и оригинален начин, се подчиняваш единствено на собствената си гордост? Това решение може и да е сполучливо, но е неразумно рисковано. Знаеш много добре изпробваното решение на задачата. Във войната скромният успех винаги е по-добър от блестящия. Постарай се да разбереш защо. - Той яростно удари с юмрук по масата. - Забравил ли си, че един Изкупител има правото да убие на място всяко момче, което стори нещо неочаквано?
Той трясна с юмрук още веднъж, скочи на крака и яростно се вторачи в момчето. От четирите дупчици върху протегнатата лява ръка на Кейл бликнаха тънки струйки кръв.
- Никой друг нямаше да те гледа като мен. Лордът на Дисциплината ти е хвърлил око. Той обича да дава нагледен пример на всяка трета-четвърта година. Искаш ли да свършиш като Символ Верую?
Кейл гледаше право напред и мълчеше.
- Отговаряй!
- Не, Изкупителю.
- Мислиш, че си ни много нужен, хлапак некадърен?!
- Не, Изкупителю.
- Виноват, виноват, прескръбно виноват - каза Лорд-Боеца и трикратно се удари по гърдите. - Имаш двадесет и четири часа да обмислиш греховете си, после ще се явиш на покаяние пред Лорд на Дисциплината.
- Да, Изкупителю.
- А сега се пръждосвай.
Момчето пусна ръце, завъртя се и тръгна към вратата.
- Да не окапеш кимила с кръв - подвикна Лорд-Боеца.
Кейл отвори вратата със здравата си ръка и излезе.
Останал с Алекс в килията си, Лорд-Боеца гледаше как вратата се затваря. Щом я щракна едва сдържаната ярост изчезна от лицето му, заменена от замислено любопитство.
- Е, Александър, какво мислиш по въпроса?

- Ако говорим за наказанието съм напълно съгласен. Не видях точно каква е задачата, но не съм съгласен с решението й ако се вземат много жертви. Аз съм привърженик на кратките битки с по-малко жертви от моя страна. Ако трябва да ме накажете, направете го. Бих понесъл всичко в името на вярата ни.

- Александър - започна Лорд-Боеца, - всичко това ти беше показано, за да размислиш над видяното. Да разбереш къде грешиш и защо си толкова грешен. На колко години си? Дори самият ти не знаеш. На седемнадесет си, грешнико. - Нещата не отиваха на добре. - Кейл е на петнадесет. Ето ти главоблъсканица: каква е разликата? Имаш четири дни да разбереш и да ми отговориш на въпроса. А сега, да те няма! - Лорд-Боеца посочи вратата.

Алекс огледа отново кабинета и излезе. Докато се разхождаше Дениъл се появи, но този път само устата му.
- Май здраво те нахокаха. Съжалявам онова хлапе. - Алекс вдигна ръката си и спря да ходи за минута-две. "Всъщност каква е разликата между нас, освен годините? Обучението?! Вярата?! Не, това са глупости. Сетих се!" Алекс се върна с бърза крачка към кабинета на Лорда. Отново се почука на неговата врата и отвътре се чу едно глухо "Влез." Алекс енергично отвори вратата. - Лорде, мисля че се сетих каква е разликата между нас с Кейл.
- Нека да чуя.
- Знам, че не обичате да се увъртат нещата, но за да обясня мнението си по въпроса трябва да го направя. И на мен не ми харесва това. Душата ми е грешна, така че с едно признание надявам се, няма да стане по-грешна. Както навярно знаете, аз имам дух спътник на име Дениъл. Неговата способност е да се превръща във верига, меч и да комбинира двете заедно. Та разликата между мен и Кейл е, че и аз, и той имаме оръжия, но той знае как да го използва, а аз не. Неговото мислене е логическо и стратегическо донякъде, а моето е вятърничаво. Въпреки, че съм с две години по-възрастен от него, той е много по-добър войн от мен и физически, и психически. Пък и на него му дадохте само ден за мислене на загадка тоест да обмисли греховете си, а на мен ми дадохте по-проста задача за четири дни. Това доказва, че аз съм по-слабо развит умствено. Според мен, това е най-съществената разлика между нас. Каквото и да правите с мен от тук нататък аз съм съгласен. Не че мнението ми е от значение, но искам да знам какво мисля, дори това да е последният ми миг на физически живот.

- Александър - започна Лорд-Боеца докато се изправяше, - виноват си, виноват. Нищо ли не си разбрал за тези десет години, от които си тук? Душата ти е грешна и каквото да направиш или признаеш, това няма да се промени, дори ще увеличи греховете ти. - Изкупителят се приближаваше с бавна крачка, като надяваше една от онези ръкавици, с които по-добре да си нямаш работа. - Александър, правейки това признание ти се подчиняваш единствено на собствената си гордост? А да се водиш по гордостта, това е подсъдимо.
Ръката на Изкупителя полетя напред и Алекс намери себе си на земята.
- Знаеш решението какво е? Направи нещо по въпроса. - Боско свали ръкавицата си, а от лицето на Алекс течеше кръв. - Изчезвай.
Гневът му се четеше в очите. Тези две воднисто сини петна сякаш бяха станали вулкани. Ако Алекс не се пръждосаше час по-скоро, не се знаеше какво ще стане. Но, ако излезеше от тук, трябваше да тича цели двадесет минути, за да успее да стигне за началото на тренировките на втора смяна, след като беше пропуснал първа.

Алекс излезе от кабинета, като преди това се поклони на Боско. Коридорите бяха все така мрачни, а той тичаше ли тичаше. Оставаха двадесет минути до тренировките, които не бяха близо до кабинета. Дениъл отново се появи и започна да си говори, но Алекс не го чуваше. Винаги беше така, когато тичаше за да не закъснее всичко около него замлъкваше. Дори вятърът не се чуваше в неговите уши.

Виноват, виноват, непоносимо виноват... помисли си Боско. Скоро щеше да постигне това, което искаше.