Пътеката към Келявите Земи

Това беше пътят, които отвеждаше своите пешеходци към необятната шир на Келявите Земи.

Викс гледаше Яо и му се чудеше. Той май наистина харесваше това нещо. Да ама на Викс хич не и харесваше. Беше черно, грозно и приличаше на смеска между прилеп и дракон. Ужас. Но пък беше хубаво да е във въздуа. От всичко на света, тя харесваше небето, въздуха и облаците. Накрая не издържа.
-Яо, кажи нещо.

В първите няколко миути Яо не продума нищо, но когато реши какво да каже го изрече студено:
- Харесваш облаците, нали?

Викс се учуди и се усмихна почти незабележимо.
-Да, а ти какво харесваш?

- Практически нищо. - Отговори й той казвайки самата истина.

-А влюбвал ли си се? И защо те мислят за Демон в Академията?

- Не. Не съм се влюбвал. А в Академията ме мислят за демон, защото съм точно такъв. Аз съм техният страх и те странят от мен. Добре правят. Не искам да имам нищо общо с хора като тях. Аз сам ще постигна своята цел, а целта оправдава средствата, не мислиш ли?

Викс взе че се приближи до Яо. Явно и беше интересно.
-Каква е твоята цел?

- Ако целта ми се разгласяваше публично, мислиш ли, че още щях да бъда жив? Може да съм на шестнадесет, но не съм глушав, Викс.

-Моята цел е да те победя някой ден.
Каза Викс, а настроението и се оправи.

- Целта ти е смешна. - Засмя се Яо за пръв път. Смехът му беше толкова икрен, че дори Умбра се обърна да го погледне.

Викс му се учуди и си помисли, че така е сладък. Но се и зарадва, че го е разсмяла.
-Яо може ли да ти дам нещо?

Яо се обърза и я погледна озадачен.
- Да. - Орговори несигурно. Какво можеше да му даде? Това беше странно и защо изобщо скаше да му дава нещо?

Викс се приближи още повече до Яо и му покри очите, после го целуна по бузата и се засмя.
-Това е за дето те ударих, три пъти.

Яо премигна няколко пъти. Точно това не беше очаквал.
- Какво, по дяволите... - спря се той. - Защо?

-Ами бих ти един шамар, след това и камъка, а и удара в корема. А и ти беше този дето се появи, като източник на магията ми. Просто така.

- Хахахахаха. - Яо отново се разсмя с нормален уклон към веселие. - Викс, знаеш ли, странна си. Умбра започна да се снижава все повече и повече. - В момента летим над Изкупителските територии. Само глупаци минават от тук и остават през ноща, но аз имам да свърша нещо, пък да ме нарича глупак, който си поиска. - Усмихна се Яо. - Готова ли си да поизтрепем малко от тяхната смешана и проклета раса, е Викс?

-Ам аз не мога да убивам. Проблема, е че като видя, някой да кърви нещо в мен прещраква и не знам къде съм.
Викс леко се стресна, когато нещото почна да се снижава. Тя прегърна Яо и затвори очи.
-А и разбира се, че съм странна. Аз съм Антагонист. А ти защо още не си казал на никой за това?

- Защото различните имат по-голям шанс за оцеляване от масата стадо, не мислиш ли? - Яо се замисли за момент. Не могла да убива. Това беше нормално. И той не можеше в началото и още му се гадеше вътрешно, като го правеше. Не изпитваше удоволствие от това и точно така трябваше. Нищо асасинско не притежаваше, точно за това не можеше да изпита удоволствието, което те изпитваха, когато убиваха. Онзи див екстаз, който буквално ги караше да побесняват или да получават "Берсергски пристъпи", които им позволяваха да ликвидират цяла армия само с един човек. Нямаха чест и не се бореха за нищо, освен за пари. Яо тога го разбираше, защото и той правеше всичко за пари. Колкото повече, толкова по-големи усилия полагаше. - Кацаме.

Викс го стисна по-силно понеже имаше панически страх от летене.

И те кацнаха зад един хълм, който ги скриваше от зорките пазители по кулите на Светилището.
- Няма да може да запалим огън, защото наблюдават и ще се издадем. Ще останем няколко часа тук, докато стане реалност това, което чакам, а после ще позтрепим малко гнусни копелета. - Яо скочи от Умра и подаде ръка на Викс.

Викс му погледна ръката и стана значително червена, но понеже беше нощ надали Яо щеше да види. Тя му хвана ръката и слезе от Умбра. Викс погледна Яо някак сърдито.
-Трябва ли да убиваш? Нали мисията е да вземем някакво писмо.

- Правя всичко за пари. Ще разбереш като му дойде времето - нарамил съм се с две задачи едновременно. - Засмя се той. - Но, няма да ме видиш да проливам кръв тук, макар че ще убивам.
Яо погледна към Умбра и той излетя безшумно, загубвайки се в черното небе. Момчето се облегна на един камък и затвори очи. Тук беше наистина студено.
- Ако ти стане студено, може да се сгушиш в мен.

-А ако ме хване страх, какво да правя?
Попита го тя. Преди всичко Викс е момиче едва на 13 години. Беше свикнала със студа, но звуците, които имаше през нощта я плашеха.

Яо си отвори очите и ги закова в нейните. Разпъна дясната си ръка настрани.
- Ела тук още сега.