Коридорите

Те се виеха и се сучеха из цялото училище, сякаш нямаха край, а дори и да имаха - трудно щеше да бъде намерен.

Вече се изкачвах нагоре търсейки кабинета на директора, началника, шефа или както и да му викаха. Помня, че беше на някой от горните етажи. По стълбите една сладникава блондинка ми препречи пътя, блъсна се в мен и падна няколко стъпала по-надолу, като си натърти задника. След като спря да охка ме погледна и видя незаинтересованият ми поглед. Стана, като се изтупа и ми се извини, вместо обратното и затича надолу зачервена. Едва ли имаше повече от 14 години. Продължих си съвсем спокойно нагоре докато най-накрая го намерих.

Станах нехайно и тръгнах след него. Беше победен. Явно Лусиан можеше да го накара да му играе по свирката, в крайна сметка. Само не разбрах защо не искаше аз да чуя разговора им. Пазеше репутацията си? Или може би тази на Азура? Все тая....
Та както казах, вървях аз след него. Той крачеше нанякъде без да се обръща. Всъщност ме водеше нанякъде, а аз не си правих труда да му говоря или да го разпитвам. Мразех празните приказки, или по-скоро бях отвикнала от тях, а и не намирах някой, който да си заслужава да му говоря нормално и непринудено. И все пак се надявах малко учителят ми да се върне по-бързо, за да се отърва от тези, на които им е много досадно да се занимават с мен. Все едно бях в детска градина. Колкото по-бързо се върнеше онзи пътешественик, толкова по-бързо всички гидове и бавачки щяха да ме оставят. И защо изобщо беше нужно всичко това, при положение, че познавах сградата, а и всичко в тази проклета държава?
-И с останалите новодошли ли се отнасят с такова "специално отношение" ? - попитах го накрая.

- От къде да знам?! - Изсъска Азура. - Аз не съм длъжен да правя това.
И не беше. Наистина не беше длъжен да прави това и сигурно нямаше да продължава така. Ако не беше Лусиан и безумните му желания, до сега да си е бил камшика на някъде и да не се е обръщал назад. И защо да не можеше да го стори? Нали беше свободен да прави каквото си иска, но винаги се съобразяваше с желанията на онзи... да...
- Не съм. За това довиждане. - Казвайки това Азура рязко смени посоката на ходене и сякаш потъна в земята.
Дориан остана сама. Щастие.

Отървах се по-скоро отколкото очаквах. Време беше да се чупя от тази дупка. Поне за днес. Обърнах се, свих по една от стълбите за надолу и тръгнах да излизам от сградата. Време е за града, където си имах своите хора.

Веднъж излезнала от библиотеката извадих цигара и писмото. Запалих цигарата с кибрита си, след което поднесох клечката към хартията и тя изгоря. Издухах пепелта и тя се разнесе из въздуха. Всичко това беше много потайно и абстрактно. Утре ще трябваше да говоря с Леопол за всичко това. Четири дни....
Отправих се към стаята си, имах нужда от почивка. Малко ли обикалях, настанявах и ме биха. Няколко часа сън нямаше да ми дойдат зле.

Вървях тихо и бавно. Не исках никой да ме забележи, но и това не се размина. По коридорите минаваха доста ученици и почти всички от тях си говореха за едно и също - за Левис. Слуховете се разпространяваха със скоростта на светлината тук. Много от погледите ме изпиваха. Чувах ги как си шушукат подминавайки ме:
-Тя е виновна.
-Всичко станало заради нея.
-Дали не я е защитил защото е чука?
И т.н. и т.н. Повръщаше ми се от всичко това, но даже нямах психическите сили да се разправям с който и да е. След известно време се спрях пред вратата на директора.