Гробищният парк

Гробищният парк беше огромен и дори през деня мрачен. От него се носеха странни звучи и винаги имаше вятър, но демоноподобните нямаше от какво да се боят и често ходеха там.

Вървях ли вървях уж без цел и посока, но аз много добре знаех къде отивам. Над главата ми прелетяха гарвани и грозно оповестиха присъствието си, като вестителки на смъртта. Стигнах до така харесваният от мен парк, гробище, парк-гробище. Тук често имаше хора, но само демоноподобни. За обикновените минувачи беше прекалено плашещо, макар и да не беше така. И все пак аз обичах мирисът на пръст и трупове, мрачното небе, което сега, бъдейки нощ беше още по-злокобно. Огледах се и се отдалечих от двете групички, които бяха тук. Седнах и се облегнах на една надгробна плоча. Откъснах едно жълто цвете, което растеше в мое ляво и го поставих изправено на плочата.
-Честита годишнина.
От другата страна на камъкът, на който се бях облегнала, бяха гравирани две имена - Мик и Лея Саки. Повече не погледнах към имената. Сега просто чаках и съзерцавах.

Леопол стъпваше тихо, но в главата му шумът от ходенето, който създаваше биеше като камбанен звън. Студена пот го беше обляла и той чувстваше полумъртвото си тяло студено и неестествено сковано. Вече виждаше гърба й. Обзалагаше се, че го е усетила още от самото му влизане в гробищата, защото той сам бе поискал да бъде така. Нямаше кръв по дрехите си, нямаше нужда от това... може би.
Леопол седна зад нея. Бяха гръб в гръб.
- И? Сега какво следва? Някакъв план? Идея? Нещо?
Гневът в него отдавна се беше надигнал, но говореше тихо, едва доловимо за нормалния слух.
- Какво си мислиш, че ще постигнеш като се върна тук? Нещата адски много са се променили. Не са същите. Животът стана по-труден и много скоро ще усетиш това върху собствения си гръб.

Ето, че той се появи и закрачи към мен. Седна и се облегна в гърба ми. Обичах този допир.
- И? Сега какво следва? Някакъв план? Идея? Нещо? Какво си мислиш, че ще постигнеш като се върна тук? Нещата адски много са се променили. Не са същите. Животът стана по-труден и много скоро ще усетиш това върху собствения си гръб.
Мълчах през цялото време докато идваше, помълчах и още една-две минути. Не знаех какво да отговоря, защото нямах планове. Не знаех какво ще стане от тук нататък. Накрая продумах:
-Животът никъде не е лесен. Дали тук или там, все същата помия. Тук поне.....
Не завърших изречението. Нямаше нужда. Допуших третата запалена цигара откакто бях тук и я загасих в сухата земя. Обърнах се и прегърнах врата му с ръцете си. Торсът ми беше прилепен до гърба му, а главата сгушена в рамото му. Очите ми бяха затворени. Просто исках да го усетя така, както не го бях усещала от много време.

- Нямаш план, нали? - Прошепна той. - И още не си отказала това отвратително пушене... Следващият път, когато те видя с цигара... ще те ударя.
Липсваше му, определено му липсваше, но нещата тук нямаше да са лесни за нея.
- Къщата ти отдавна я няма. Купи я някой си Мелбърн. Никога не съм го виждал. Къде ще живееш?

-В общежитията на училището. Не е кой знае какво, но знаеш, че никога не съм била алчна.
Намръщих се, като не го пусках.
-Не ми пука за онази стара къща. Навява ми само лоши спомени без това.
След кратка пауза продължих:
-Как се разви живота за теб тези последни няколко месеца? Все още няма какво да те бутне на земята. Радвам се...

- Никой не може да ме накара да легна на земята, дори самият Лисичи господин. - Леопол си пое дълбоко въздух, сякаш нещо му дотежа. - Около мен не е много безопасно, както обикновено. Лусиан иска да ме заличи от центъра на земята, Дарк Романс се опитва да ми спечели доверието по всякакви възможни начини, а онзи изрод Гунжи дебне най-удобния момент да ми го начука.

-Успяваме да си спечелим врагове както обикновено, а! Хах....нека се пробват. Ето още една причина да съм на онова място.
Навдигнах глава и приближих устата си до ухото му, като прошепнах:
-Колко време ще трябва да чакам, за да ме прегърнете г-н Леопол? Не трябва да карате една дама да чака, макар и аз да не съм дама.
Усмихнах се лукаво. Луната беше пълна и озаряваше лицата ни. Очите ни блестяха на светлината - неговите в синьо, моите в червено.

Леопол обви ръцете си около нейните.
- Винаги ще се опитват да ме спечелят...
Знаеше какво говори. Той беше най-силният в тази страна, човекът, който можеше да помете всичко, но не желаеше да има нищо общо с който и каквото и да било. За това беше толкова ценен. Дори Изкупителите го бяха подгонили, но това беше спестено на Дориан, защото нямаше да го приеме лесно. Трудно е Боско да ти е по петите и Леопол се надяваше Дориан да не разбере какво чувство е това.

Изправих се на крака и погледнах към луната.
-Е каквото и да стане знай, че ти пазя гърба.....Колкото до мен.....не го мисли. Аз ще се оправя все някак си.
При мен винаги бе все някак си, но до сега оцелях. Мразех училището, но се надявах да извлека поне малко познания от него.
В следващият половин час престанахме да говорим за сериозни теми и се отдадохме на спомени и по-приятни разговори. След още десетина минути станах.
-Време е да тръгвам. Ще е хубаво на сутринта да съм в общежитията. Ще търся ментора си, ако изобщо се е завърнал.
Повдигнах незаинтересовано рамене.
-Както и да е....
Наведох се до неговото равнище и го целунах леко по устата. После се изправих и тръгнах към изхода на парка.
-До скоро, Леопол. Не се забърквай в каши.