Улиците

Улиците бяха оживени. Всеки бързаше за някъде, носейки огромен товар на гърба си или просто наблъскал каквото може в малката си каручка, измъчващ животното отпред, за да се махнат колкото се може по-бързо от тук, защото винаги имаше опасност това, което си закупил да изчезне безследно.

Ето, че стигнах до родният си град. Мразех и обичах това проклето място. Макар и ранна вечер още си беше жега. Тук винаги е топло и задушно. Затова не го харесвах. Но тук съм се родила. Човек не може да избяга от корените си колкото и да се опитва. Запътих се към кръчмата, която се беше превърнала във втори мой дом.

Запалих цигара по пътя към спомените ми. След като я изпуших се запътих към заведението на Леопол. Правеше ми се нещо интересно, а знам, че с него все щяхме да измислим някоя глупост. Пееше ми се, куфееше ми се, лудееше ми се. Всичко на едно. С него можех да се държа както си искам. Жив и здрав да е. Откъснах си една круша от едно дърво, която изядох. Може да се каже, че това щеше да е обядът ми за днес. Човек ще си помисли, че страдам от анорексия. Не след дълго стигнах.

Затворихме заведението и тръгнахме по улиците....преди някой да се е появил.
-Срам те е от мен ли, скъпи приятелю ? - попитах със заканителна усмивка. Всъщност той знаеше, че го бъзикам. И двамата бихме убили един за друг, но повечето хора мислеха, че искаме да се изтрепем взаимно. Не, че и това не го е имало.
Извадих една цигара и я запалих. Направих две по-бързи крачки и застанах пред него. Застанах мирно и се подготвих.
-Миналия ден каза, че ако ме видиш с цигара ще ме удариш, но аз не мога без да пуша, помага ми на нервите, така че давай.
Лицето ми беше студено и безизразно, очакващо своя шамар. Така или иначе нямаше да спра да пуша, а и му се искаше да ме удари още като ме видя за първи път защото ми беше ядосан. Така че с два камъка един заек.

Ръката на Леопол се протегна настрани и той замахна с цялата си сила. Това нямаше да е само удар, ако се беше случило. Единственото нещо, което Дориан усети беше едва докоснаналата я длан.
- Умирай, като искаш.

Хванах ръката му и я стиснах силно, но някак си нежно. Погледът ми беше студен, но някак си разчувстван. Казах бавно, меко и напълно сериозно.
-Не мисля, че цигарите ще ме убият, Леопол. Едва ли ще съм такава късметлийка.
След тези така обикновени и в същото време страшни думи го пуснах и продължих напред, все едно не бях казала нищо. Но знаех и усещах, че най-вероятно съм права.

Вървях по улицата с мокра блуза, която изсъхваше сравнително бързо, заради горещото време. Пушех цигара и издишвах дима, подминаваща абсолютно всички и всичко. Бързах да се прибера, за да си почина преди да дойде нощта. А като гледам тя щеше да е дълга и изпълнена най-вероятно с разговори.

Вървях по улиците. Беше почнало да се смрачава и времето беше вече прохладно. Бързах да отида в бара. Не след дълго стигнах до него. Вече беше затворен, а Лео както каза го нямаше. Напипах процепа, в който държеше резервните ключове. Бяха си там, леко прашасали. Отдавна не ги бях използвала. Отключих и затворих вратата.

Сгънах писмото и грижливо го прибрах. Щях да го запазя въпреки, че не исках. Следващият път, когато щяхме да се видим щеше да е на арената, а ние щяхме да сме в бойна готовност. Тази мисъл ме отвращаваше. Крепеше ме надеждата, че няма да се изправим един срещу друг. Минах по заобиколен път. Не исках да пресичам главния път. Щях да се изкуша да проверя Бела, а сега не исках това. Той трябваше да живее, да е в безопасност. Ако аз умра няма да е голяма загуба. Но ако умра поне един човек ще носи спомена за мен и моето съществуване. Точно затова той трябва да оцелее. Вече виждах академията, но моята спирка нямаше да са тренировъчните зали. Не и днес.