Градините

Тук, предимно момичетата се събираха, за да си разказват случки от живота и да бръщолевят за момчета, а същите се криеха в сенките, за да дочуят нещо за себе си.

Небето беше ясно, а луната в пълнолуние. Това хвърляше достатъчно светлина, за да може Елена да разпознае всяка една черта на този, който следваше.



Той просто се обърна към Елена и два куная летяха към нея. Нямаше да й проговори, все още не заслужаваше това.

/Опиши действията си, но остави резултата на мен./

Но това не подейства. Единият кунай се заби в рамото на жената и тя се строполи на земята. Мъжът се надвеси над нея. Не ставаше, но нещата бяха други. Той извади кодачито си и замахна.

/Можеш:
1. Да се опиташ да спреш атаката му;
2. Да предприемеш каквото и да е друго действие./

И така понесе ритника на мъжа, който я изпрати на няколко метра назад. Дали не й беше счупил ребро? Може би. Той беше сигурен в това и сега, като демон от Ада се приближаваше към нея с една единсвена цел - да я убие.

/Опиши действията си./

Той го хвана в движение и куная падна някъде до краката му. Мъжът се намираше на три метра от жената, която беше готова да изпадне в шок от страх. Това му харесваше. Обичаше да се страхуват от него.

/Опиши действията си, но направи внимателен избор./

- Тук ли си била?
- Да.
- Предвидима си.
- Стига, скъпи, знаеш, че обичам цветята.
- Време е за тренировка.
- А после?
- Мисия. Тръгваме.
- Отвратителен си, както винаги.

След половин час лутане Mi намери изхода от Академията, който водеше към Градините. Отвори вратата за излизане и силното слънце я заслепи. Очите я заболяха. Не бе свикнала със слънчевата светлина. Зажумя. Изчака да отмине болката. Отвори ги пак. Чувството оставаше неприятно, но поне болката беше отминала. Започна да се разхожда из Градините. Много ученици бяха излязли къде на разходка, къде да пийнат по едно пиво, а някой просто за да поклюкарстват... Под едно широколистно дърво се бяха събрали ученици, които станаха свидетели на всичко в Залата за тренировки по рано днес. Jena Mi ги подмина. Дори не се постара да чуе какво си говорят. Може и да я коментираха, но на нея не й беше до това сега. Не искаше да се занимава с идиоти. Цял живот го правеше.
Градината имаше високи дървета, които хвърляха дебели сенки, имаше и лабиринт, пейки, имаше всичко типично за една градина. В един от ъглите на Градината бяха разположени фитнес уреди за маниаците, на които не им стигаха упражненията в Залата за тренировки или по-скоро за такива, които искаха да се из фукат пред момичетата. Mi намери една жълта пейка под прасковено дърво. Седна.
Върна се назад в спомените си. Беше с брат си. Гонеха се в градината на къщата. Бяха при баба им.
- Дай ми го...
- Не.... То не е твое.
- Дай ми го......
- Не!
- Ще кажа на нашите....
- Добре, но пак няма да ти го дам.
Споменът беше за любимото плюшено мече на Mi.
Започна да чувства носталгия по старите времена. Но вече не бе дете. Нищо от миналото нямаше да се върне. Сега животът бе придобил друг смисъл.
Да отмъсти за брат си.

Страх - да. Болка - да. Но това не притъпяваше разума ми по никакъв начин. Трябваше да мисля, да мисля как да се измъкна. Там беше проблемът, че нищо не ми идваше на ум! Тогава се огледах по-добре наоколо, макар и набързо, защото с всяка секунда той се приближаваше до мен все повече и все повече. И с всяка крачка опасността да ме намерят мъртва в градината нарастваше все повече и повече. Намирах се на най-много 2-3 метра от едно дърво. Една, две, три, четири крачки назад и опрях гръб в него. Погледнах на горе. Нямах време да оглеждам. Хванах се за първия клон, който ми се изпречи и се набрах. Зверска болка прониза мястото, където се беше забил куная, но трябваше да изтърпя! Бях постъпила глупаво мятайки оръжието така необмислено, сега не разполагах с друго, а в паниката си се бях отървала от единственото с което разполагах. Сега можех да го използвам за нещо. Браво, Елена, браво !

Мъжът застина. Студените му очи я погледнаха по начин, тъй гнусен, че всеки обикновен човек би могъл да повърне, ако зърнеше тези очи сега.
- Утре потърси Херанкал Димайз. - И изчезна в сенките.

Смразих се. Въпреки, че останах жива и това трябваше да ме успокои, той ме погледна по начин, по който никога никой не ме бе гледал до сега. Погледа беше изпълнен с отвращение и погнуса. Сякаш бях някое нищожество, червей или нещо такова. Изсумтях тихо, и скочих от дървото. Не бях на високо.
Рошава, кървава и със скъсани дрехи.. А бях дошла преди не повече от 30 минути! Трябваше да намеря какво да правя до утре, също така и къде да се погрижа за раните си. Ако не побързах спуканото ребро можеше да зарасне на криво, а раната на рамото ми да развие инфекция, което щеше доста да ме отдалечи от това да бъда Асасин.
Погледа на този човек отново изникна в съзнанието ми. Реших, че за да променя този поглед ще трябва доста да се постарая. И си го поставих за цел. Да уча бързо, да се адаптирам, да зная всички правила. Грешка от негова страна беше да се държи така...
Стига толкова размисли, време беше за работа.. Тръгнах към вратата от където бяхме влезнали, и се изгубих някъде из коридорите.

4LYN написа:

След половин час лутане Mi намери изхода от Академията, който водеше към Градините. Отвори вратата за излизане и силното слънце я заслепи. Очите я заболяха. Не бе свикнала със слънчевата светлина. Зажумя. Изчака да отмине болката. Отвори ги пак. Чувството оставаше неприятно, но поне болката беше отминала. Започна да се разхожда из Градините. Много ученици бяха излязли къде на разходка, къде да пийнат по едно пиво, а някой просто за да поклюкарстват... Под едно широколистно дърво се бяха събрали ученици, които станаха свидетели на всичко в Залата за тренировки по рано днес. Jena Mi ги подмина. Дори не се постара да чуе какво си говорят. Може и да я коментираха, но на нея не й беше до това сега. Не искаше да се занимава с идиоти. Цял живот го правеше.
Градината имаше високи дървета, които хвърляха дебели сенки, имаше и лабиринт, пейки, имаше всичко типично за една градина. В един от ъглите на Градината бяха разположени фитнес уреди за маниаците, на които не им стигаха упражненията в Залата за тренировки или по-скоро за такива, които искаха да се из фукат пред момичетата. Mi намери една жълта пейка под прасковено дърво. Седна.
Върна се назад в спомените си. Беше с брат си. Гонеха се в градината на къщата. Бяха при баба им.
- Дай ми го...
- Не.... То не е твое.
- Дай ми го......
- Не!
- Ще кажа на нашите....
- Добре, но пак няма да ти го дам.
Споменът беше за любимото плюшено мече на Mi.
Започна да чувства носталгия по старите времена. Но вече не бе дете. Нищо от миналото нямаше да се върне. Сега животът бе придобил друг смисъл.
Да отмъсти за брат си.

- Ти... - Ми чу глас зад себе си. - Какво по-точно си?

Докато вътре в Mi назряваше чувство на омраза и мъст, чу зад гърба си:
- Ти....Какво по-точно си?
Сепна се. Върна се обратно в реалността. Гласът идваше зад нея. Обърна се. Видя човек дребен на ръст, приведен, с гърбица и брадавици по лицето. Имаше малко смешна физиономия. Беше облечен със син, дочен гащеризон. Стоеше зад Jena Mi и я оглеждаше така, като че ли изучава картина на Мане.
- Аз ли?! Аз съм човешко същество. - Тя се усмихна. С този отговор й се искаше да попита - "А ти какво същество си? Картина на Иван Аблански?....."

Силуетът се издължи, стана висок и красив, напомняше й на нещо познато, но тя така и не можеше да види лицето му.
- Асасин. - По тонът му личеше, че се е засмял. - Каква е целта ти?

Jena Mi притай дъх, когато видя трансформацията на малкото грозно същество. Сега пред нея стоеше хубаво тяло, тяло за възхищение, но не виждаше лицето му. Тя се отмести на пейката. Силуетът седна до нея. Продължаваше да не вижда лицето. Усети приятен мирис, който идваше от седящия. Сети се за любимото си цвете - узрял карамфил. В един момент се сети, че трябва да отговори на зададения въпрос. Mi не обичаше въпросите да остават без отговори....
- Моята цел? Днес или изобщо? - Jena Mi започна да увърта. Не бе сигурна кой е той и дали може да му вярва. - Днес искам само да си почина. Даже вече започвам да усещам глад. Да знаеш къде мога да отида и да хапна нещо? Умирам от глад........ - не получи никакъв отговор. - Тази градина е прекрасна...... Кой се грижи за нея?.......
Обърна се към Силуета. Надяваше се да разпознае странника. Не можа.
В това време небето започна да се захлупва. Черни облаци пълзяха от запад и закриваха слънцето. Задуха силен вятър. Малко по малко Градините започнаха да се изпразват от посетители. След малко едри капки дъжд започнаха да замерят земята. Целеха се по всичко, което се движеше. Не пропускаха. Jena Mi и Станника продължаваха да не мърдат от пейката; не обръщаха голямо внимание на всичко, което ставаше около тях.

- Цялта ти... изобщо? - Валеше, но сякаш дъждът ги заобикаляше. Те бяха на сигурно и сухо. - А градината... имаме си роби за това. Водните кончета разбират от тези неща.

- Отмъщение - отговори Jena Mi. - Искам отмъщение. Искам онези, които убиха брат ми и накараха родителите ни повече да не усещат вкуса на радостта, за умрат. Всички. До един.

Лицето му се окри. Беше самият Шард Демайз.
- Ти за правилата на асасина чувала ли си? - Съвсем спокойно я попита той, като й подаде един свитък.

На свитъка:

Spoiler:

Mi прочете внимателно свитъка. Погледна Учителя си. Опита се да намери погледа му. Не успя.
- Да, Учителю. Ще участвам.
Сгъна свитъка и го подаде обратно на Демайз.

Шард извади един странен тефтер и отбеляза нещо в него.
- Отлично. - Каза с ентусиазъм той. - Тръгваме в други ден. До тогава да идваш на тренировки, ясно ли е?

- Да, разбира се.
Е то има ли друго право на избор.

След като си отиде Учителя, Mi поседя още малко в Градините. Първоначалната умора започна да утихва и на нейно място се появи глада.
- Оххх. Май тука някъде, измежду всичките постройки, трябва да има място, където да се нахраня. Mi стана и тръгна на нова разходка в търсене на храна.