Коридорите

Коридорите се виеха из цялата сграда, отвеждайки послушниците до различните зали, които им трябваха.
Въпреки отличителните си белези, по коридорите лесно можеше да се загуби човек.

Влезнах и се озовах в някакви коридори.. Аз съм Елена между другото, Фел не ми говори и сега съм само аз. Вървях по коридорите и се оглеждах. Беше тъмно и мрачно... Ах, точно както обичам. Само да знаех на къде да тръгна сега...

- Би било добре да се настаниш в някоя стана, ама хей! Аз само предлагам. - Роки звучеше лениво. - Учител? Че за какво ти е учител?
"Дано се размина! Дано се размина! Дано се размина! повтаряше си на ум, но нещо отвътре му крещеше точно обратното. Сега онзи Ао беше решил, че точно Роки му е учител. Проблем след проблем. Как, по дяволите, винаги успяваше да се навлече в същите такива? Загадка. Загадка.

-Абе прав си ама все пак това мога и после да го направя сега ще ми трябва някой с който да се разбера какво точно трябва да правя ,а и учението ми трябва новак съм така ,че по мен има бая да се работи ...

И се огледа малко като после погледна Роки в очите с един мил поглед хД.

/- 10 атака за "хД"./

- А, не! Като мина на другия бряг - тогава. - Засмя се скумфузен Роки. - Гледай сега... - Прегърна го страстно. - Мога да ти предложа доста добри учители, точно като за теб - имат нерви, не са мързеливи и са по-добри от мен.
Ах, как лъжеше. Биваше го в това. О, да. Биваше го.
- Слушай какво, отиваш в онази голяма зала, на долния етаж и търсиш Херанкъл Демайз. Само не ме споменавай, нали?

Това беше моментът, в който Роки за пореден път пожела да си разбие главата в стената. Винаги правеше една и съща грешка, ама винаги. Не можеше да го преживее, не и сега.
- Мисля, че ще припадна. - Имрънка той и за малко наистина да загуби равновесие.
Той разтръска глава и се осъзна. Стореното беше сторено. Явно щеше да има нов ученик, а това не се беше случвало след Славей. Ей, велика птица стана той.
- Добре. - Гласът му трепереше. - От сега държа да ти кажа, че с мен няма да е лесно.

- Ррр... - чу Закия.
Да. Нинжи Онимуша беше заспал, облегнат на стената. Една симпатична лигична се спускаше по устната му и се стичаше надолу по брадичката и така нататък. Явно нищо не беше чул от това, което Закия каза.
- Шегувам се. - Изведнъж се изтреля към Закия. - Аз съм Роки. Тръгвай с мен. - И буквално го повлече по себе си.

/Пиши в тренировъчните зали./

Фелисия се беше скрила някъде в дълбините на съзнанието ми, отново. Така беше по-спокойно, бях само аз. Тя беше шумна, прекалено мила, страхлива и досадна. Да, така определено ми беше по-добре. Сега разбирам защо се вцепени, когато видя този човек, и когато се намесих аз, за да успее да произнесе нещо от устата си. Той беше направен от страх. Сините очи пронизваха като кама, а и в крайна сметка от целият му силует само те се виждаха добре. Студени.
И въпреки това не изпитвах кой-знае-колко страх. А може би трябваше. От малка си бях свикнала така. Плашех се от много малко неща. Едва когато се появи Фел, усетих какво е истински страх. Тя е боязливо създание и само ми прави проблеми. Като се замисля бих я премахнала с лека ръка от себе си.
Вървяхме... По коридорите, не знаех къде отиваме, той ми каза само да го последвам. Не виждах смисъл да питам, след като така или иначе щяхме да стигнем.
-Къде отиваме? - попитах все пак. Тишината не ми харесваше. Да, красива беше, обаче влудяваща след едно известно време.
Няма ли да спреш, много плямпаш!
Пак ли ти...

Прекалено рано.
Мъжът не й отговори, просто ходеше напред, с явно старание да по-шумен, за да може тя да го следи без да прави грешки - Изкуство, което отдавна беше забравено.
Това определено не му харесваше. Искаше да се обърна, да я убие бързо и неусетно и да се отърве от всичко това, от цялата тази гадост, която го беше затрупала така внезапно.
- В Ада. - отговори той, толкова тихо, че едва ли някой намиращ се по-далеч от жената би ме чул.

Мъжът сви наляво, а после тръгна направо. Тези коридори наистина нямаха край, а и в действителност беше така.

/Отговори ми тук, опиши какво виждаш./

Jena Mi откри Академията. Влезе вътре и мина покрай един задремал пазач.
- Няма да го будя.....Ще се опитам сама да се оправя....
Тръгна по коридора, който беше точно срещу главната врата. Коридорът беше много дълъг. На една табела прочете надпис. Реши, че е за там. После друг надпис......После друг.......И така се започна едно голямо въртене по коридорите....

Един мъж с бяла дълга коса, облечен в бяло, притежаващ белезникаво жълти очи излезе от покоите си и се натъкна на Ми.
- Жена Ми, ако не греша?

- Да грешите - ни най-малко. - Mi се усмихна. - А Вие кой сте? Като истински мъж би трябвало да се представите и да ми кажете от къде ми знаете името......

- Ми... - той застана зад нея - не мисля, че си сигурна къде се намираш... Тук всичко се знае. Избери между мен и брат ми... още сега. - Засмя се злобно той.

- "Да избирам." - помисли си тя. - "Тук всичко се знае....."
- "Да не съм сбъркала мястото?!" - продължаваше да си мисли Mi.
В това време паяка се беше събудил и беше изпълзял от джоба обратно на рамото. Той трудно се доверяваше на другите, особено ако са хора. Слезе от Jena Mi незабелязано и се покатери на един от белите кичури на странника. Мина по косата му за да осети миризмата и да се ориентира. После се качи на един от близките ъгли на коридора и изписа с червена паяжина - "Не е надежден".
Jena Mi прочете написаното и каза:
- А аз как мога да имам доверие на странник като Вас? Казвате, че знаете всичко.....тогава знаете и отговора на въпроса.

- Доверие? Караш ме да се смея. - И той го направи. Беше противно. - Избираш мен. Отивай да се настаняваш...

Директорът или Залите? кое трябваше да избере, за да успее да се запише тук? Директорът, разбира се.

Ароматът й се разнасяше из целия коридор. Нарочно го правеше, мамка й!

Вървяха рамо до рамо и си мълчаха. Нямаха просто какво да си кажат.

Коридорите не им харесваха, но не можеха да ги игнориват. За това вниматаха къде стъпват.