Гората Саит

Гората се простира от тук до границата и продължава надолу по нея. Перфектният терен за лов, сблъсък между две враждуващи души или перфектното място за убийство, но не трябва да забравяме, че дори и дъбът има уши и очи.

Стъпките им от безшумни започваха да стават все по-ясно и по-ясни за слуха. Не биваше да рискуват каквото и да било, а и по такива места би внимавал само убиец, а обикновен човек - не.
- Варлам, сигурен ли си на къде отиваме?
- Естествено.
- Но теб никога не те е бивало в ориентацията. Ето как се озовахме на това място! Виж го само! Противно е! Има буболечки.
- Хвани ме за ръката и нищо няма да успее да те ухапе... - той се протегна към нея.
- Е как така няма да успее да ме ухапе!? Лъжеш! Лъжец! - Възкликна тя, но въпреки всичко го хвана за ръката.
- Аз, скъпа моя, никога не лъжа.
- В повечето случаи казваш истината, защото лъжите ти са плоски и прозрачни като тази. Мама ми казваше, че не трябва да се омъжвам за теб и в такива моменти винаги започвам да мисля, че жената си е била изключително права.
- За тъщи не искам и да чувам! - Изсъска през зъби той.
- И аз не харесвам баща ти, ама оплаквам ли се?
- Всяка божа вечер.
- Не е вярно! - Ерна се дръпна назад и ръката й се изплъзна от неговата.
- "Баща ти е толкова глупав - започна да я цитира и имитира той, - че не мога да си кажа две думи с него, а да не говорим колко похотливо ме гледа. Ой, Варлам, кажи му да спре, та аз съм ти жена за Бога!"
Ерна скръсти ръце под гърдите си, като ги повдигна нагоре към широкото деклоте. Физиономията й стана кисела и всеки момент щеше да избухне.
- Слушай какво ще ти кажа...
- Все тая... - опита се да я прекъсне Варлам, но без успех, просто нямаше кой да го чуе.
- Аз не се шегувам с твоите недостатъци и несполуки, а ти не се шегувай с това, че споделям как ме гледа баща ти, ами ако хване и ме изнасили някой ден!?
- Единствения мъж, който ще те изнасили, ако продължаваш в този дух, съм аз.
- Плашиш вълка с агне.
- Ще те заболи...
- Може и да ми хареса...
- Никога не ти харесва...
- Харесва ми...
- Тогава защо полудяваш, като се опитам да те захапя. Онзи ден за малко да махнеш главата с онзи тиган или каквото беше там, не можах да видя.
- Защото не трябва да ти става навик.
- А, искаш да кажеш, че трябва да има разнообразие, така ли?
- Разбира се. Ако ме хапеш всеки път, докато правим секс, аз на какво ще заприличам?
- Няма нищо да ти стане, просто ще имаш някоя друга рана някъде и ще личи, че си моя.
- Ти и тази твоя мания за собственост!
- Аз? Тичкай, ако искаш и при комшията, все ми е тази.
- Нима?!
- Да.
- Така ли ще ми кажеш?!
- Да.
- Добре тогава! - Съгласи се Ерна и обръна гръб на мъжа си. - Отивам при комшията. - Тръгна.
- Приятен път и внимавай с влечугите!
- Не ме е страх!! Отивам!
- Да бе, добре... заминавай... - каза небрежно Варлам, докато продължаваше напред, а Ерна просто изчезна в обратната посока.
- Жени! - Възкликна той. - Не мога с тях, не мога и без тях.

Някакви странни звуци привлякоха вниманието младока. Той се озърна, но не видя никой. Дали не бяха щурците? Не! Това беше...детски кикот?! Една бяла пъпка от дървото падна върху главата му. Той надигна поглед и видя малко момиче на най-много 12 години. Тя бе с виолетови очи и дълга розова коса, която падаше под клоните. Ако протегнеше ръка младока можеше да я докосне. Приличаше на някоя приказна фея- толкова нежна, толкова нереална. Момиченцето го наблюдаваше с големите си очи и се кикотеше.
-И ти ли обичаш да се разхождаш в гората през ноща? - попита наивно крехкото създание.

- Не, случайно съм тук. - Отговори Варлам с някакво странно безразичие, което може и да минеше за любопитство е гласа му.
Очите му погледната тези на детето. Това нямаше да свърши добре и той го знаеше. В главата му започнаха да се съставят напълно възможни и абсурдни изходи от тази ситуация - комични и трагични, реални и бързи. Такъв беше той.
- А ти, дете, обичаш ли да рисуваш? - Попита той вече задействал своя план. Мразеше случайността.

-Не! - отговори замислено над въпроса момичето. -Аз просто избягах от академията. Много ми се карат, затова не искам да спя там тази нощ.
Тя му се усмихна чаровно. Варлам не беше виждал по-невинно създание до сега. Въпроса беше дали е маска или наистина детето е това, което си личеше от километри.
-Но ти не трябва да стоиш в тази гора. Не е безопасно място. По-добре ще е да намериш пътя до града. - му каза тя поучително и нотка на помощ се усети в гласът й.

- Не се притеснявай, хлапе. - Усмихна се Варлам. - Ние възрастните поемаме такива рискове по някога, но си права - тук не е безопасно място за деца. Върни се в Академията и се постарай да надминеш всичките си другари, за да не ти се карат. - Мъжът седна на земята и се облегна на дървото отзад. - Ако наистина не искаш да се прибереш, може да прекараш ноща с мен. Аз смятам да остана тук за сега... - затвори очите си той. - Ще запаля огън и ще хапнем заек, но отново ти казвам, че не трябва да бъдеш на подобно нещо. А тази Академия, каква е? Какво има там? Хубаво ли е?

Лицето на момичето се озари. Тя с лекота скокна от дървото и се приземи на земята. Сега Варлам можа да я огледа още по-добре.

-Казвам се Роза. -закикоти се малката. -Ти си добър, харесваш ми.
Тя тупна по дупе на почвата и заговори.
-Академията е за асасини и аз уча там. Вече трета година. Хубаво е, но е доста строго. На мен ми се карат винаги не за това, че не мога. Лидерът казва, че съм мекушава.
Роза се беше замислила и сякаш потънала в собствените си спомени, но само след секунда усмивката пак се върна на лицето й.
-А ти? Кой си?

- Аз съм Клайст Хикару. Съвсем обикновен съм за жалост. - Поклати глава той. - Роза, смяташ ли, че от мен може да излезе адасин?

Тя се повдигна малко, приближи се на няколко сантиметра от него и се втренчи в лицето му. Наблюдаваше го така с големите си очи около минута, че и повече без да мръдне. Без даже да мигне. След това неловко изучаване се усмихна широко.
-Може да станеш каквото си искаш. Трябва само да го поискаш.
Малката му се оплези по детски игриво.

- В такъв случай, всичко е решено. Отиваме в Академията. - Варлам стана и тръгна напред. Нямаше проблеми с ходенето в мрака, макар че явно внимаваше къде стъпва. - Мисля, че една селянка ми каза, че е натам... прав ли съм?

Роза плесна с ръце от радост.
-Да, да, да....Ноооо....
Тя се спря за миг и положи пръст на устната си в опи да се сети или обясни нещо:
-Ти не беше ли с една жена. Миришеш на женски парфюм.
Тя му намигна чаровно.

- Със съпругата ми, но се скарахме. Напоследък не се разбираме. - Каза си истината той.

-Не! - възкликна Роза. -Това не е хубаво. Трябва да се оправите. Любовта е по-силна даже и от смъртта.
Говореше малкото момиче, все едно беше преживяла и двете. В нейната уста тези думи звучаха леко смешно, но в гласът й се криеше някаква дълбока мъдрост, която можеше да се улови.
-А и гората не е много безопасна както казах. Дали тя ще е наред?

- Ще се справи. Тя винаги е била по-силната. Точно за това и аз искам да стана силен, за да мога да я защитавам, за да мога да защитя това, което обичам. Да не й се налага да страда повече заради мен... аз, просто, искам... - Вармал се усмихна. - Тя да се гордее с мен.

Очите на момичето се насълзиха. Това наистина ли беше асасин? Определено не приличаше на такава и не се държеше като такава. И все пак факта си беше факт.
-Да вървим тогава.
Тя припна като газела като от време на време се обръщаше към спътника си и му се усмихваше весело. За нея той вече беше един нов другар. Не след дълго излезнаха на пътищата и Роза подхвана един от тях.

/Варлам последвай я по главния път /