Коридорите

Коридорите бяха светли и зелени. Тук човек не можеше да се загуби, каквото и да искаше да направи.

- Първи! - паднах изтощен пред коридорът..Погледнах зад себе си - НИКОЙ! Само зелени стени, зелен под, таван... сякаш градинаря е объркал мястото на което да посее тревата...
Къде ли е Алейт? Нима е изостанала по пътя?Ами ако си е тръгнала?...
Изведнъж, дочух тихичкият и нежен смях.Погледнах пред мен и ... БАМ! Малкото цвете седеше ухилено
и се смееше тихичко а крилцата и се поклащаха леко от ветреца който се носеше.

- Победен от момиче!Но... КАК?!? - казах като прозвучах все едно някое магаре се дере...

- Хахаха... сладур си. - Засмя се тя. - По-бърза съм от теб, защото съм тренирала повече. А ти те първа ще започваш. Хайде, хайде, Bella-кун, знам, че следващият път ще ме победиш. - Тя кацна. - Сега ще те заведа при Директорката. Много е мила и за това мястам, че няма да ти откаже обучение. Е, какво ще кажеш?

- Съгласен! - подскочих от земята и затичах към Алейт. - Накъде сме?

- Надолу по коридора. - Усмихна се тя и те тръгнаха с бавна крачка.

/Отговори ми в Кабинета на Директора./

Изминаха няколко часа в лутане из зелените коридори.Явно дори опитната Алейт се беше объркала в тунела поради някаква си нейна причина.Усещах неистов глад... сигурно не бях ял още преди да ми налети Едрата жена с Тигана!
Ляво, дясно, ляво, дясно... добре че наследството ми по Раса е да съм лечител или билкар че ако трявбаше да превеждам хора през гори или лабиринти ... нямаше да се справя никога.
Спрях се за малко докато държах ръката на малкото водно конче.
- Алейт - казах задъхвайки се - какво ще кажеш малко да си починем? Иначе ще ти се наложи да ме носиш....

- Недей така, почти стигнахме. От тук. - Засмя се тя и го дръпна за ръката взимайки някакъв завой.

/Отговори тук./

- O, НЕ! - казах си наум.Пак бяхме сигнали до големите зелени коридори по които се стигаше до стаята на Директорката.
Надявам се да нямам скоро време повече срещи с нея, тъй като това зелено и тези завои ще ми дойдат в повече!
До толкова ми беше писнало от завоите и зелените стени че се пренесох в малкият си "свят" от мечти.Зарових пръстите си едни в други зад гърба ми и закрачих след сянката пред мен.
Нахлуха спомени в главата ми - много стари.От времето когато все още имаше кой да ме прегърне и да ми каже " Обичам те, маме.".Харесваше ми да си спомням тези мигове!Миговете в които стоях сгушен под майчиното крило, миговете в които се прибирах късно след игра в гората а тя ме гушваше силно и треперещата и ръка докосваше лицето ми .Трепереща, прегръщайки ме със всичките си сили винаги ми казваше едно и също нещо - "Радвам се!".
Две думи, свързани взаимно толкова силно, че не беше нужно да се изказват в каквото и да е друго изречение.
Изведнъж усетих как малкото тяло на женичката която ме водеше към директорския кабинет, се заби в лицето ми - явно бяхме пристигнали...

- Ето това е кабинетът. - Заяви тя и почука на вратата, когато получи разрешение да влезе, отвори вратата и бутна Bella пръв.

/Отговори ми тук./

След като затръшването на вратата зад мен поизтупа праха който се беше насъбрал около касата на вратата, направо разперих крила и залетях из коридорите за да мога да изчезна от тук. Опитвах се по някакъв начин да се успокоя, като драсках с нокти по зелените стени, но и това не помагаше.Може би болката в пръстите ми не беше най-доброто решение.
Мразех да правя планове за бъдещето си.Когато бях малък дори родителите ми когато ме попитаха "искаш ли за коледа да отидем..., просто не им отговарях.Живеех ден за ден а и еднообразните глупости ми писваха бързо.За това може би нямаше да издържа дълго тук с това неуважение.За това реших да изчезна.
Сякаш чух някакви гласове зад гърба си, но не им обърнах внимание.Имах нужда само от изхода.

Bellа усети нечия ръка на рамото си. Алейт.
- Защо не искаш да живееш вече с мен?

Отдръпнах се стряскайки се от неволното докосване на Алейт.Мисля че точно в момента нямах нужда да давам на някого обяснения за каквото и да е било, но може би щеше да ми се наложи.

- А ти какво очакваш? При положение че цял живот съм бил пренебрегван от всички и всеки, сега да се лепна за първото момиче което ми е подало ръка? Да заживеем "щастливо остатъка от живота си заедно" ?!? - усетих как ме побиха тръпки, а крилата ми потръпнаха леко при мисълта да разделя живота си с някого.

А дали можех да го направя? Или просто не бях пораснал достатъчно.Дали мога да се отдам изцяло на едно непознато момиче, което искаше да се погрижи за мен?Ами ако това е ТЯ?ГОСПОДИ! Bella, погледни я само...малките и очички те гледат толкова невинно, сякаш ти си Слънцето.Дали това малко цвете някога би те наранило ? Какво ще правиш? - Беше изминало известно време докато в главата ми се въртяха въпрос след въпрос.Бях се вторачил в лицето и без да промълвя нищо, без да потрепна с устни, да премигна - дори без да дишам.
Протегнах леко ръка към лицето и, като се опитвах да не я стресна с тази моя реакция.
- Алейт, виж...- за миг нещо ме стегна и реших просто да си замълча преди да е станало късно - аз трябва да тръгвам.
Отпуснах ръката си която се свлече по топлата и буза и изчезнах из зелените коридори като се опитвах тя да не ме намери.

Алейт седеше потресена и го гледаше как се отдалечава. Поредният провал в живота й да заживее с някото. Тя се обърна тъжа и тръгна в противоположната посока. Време беше за това... Ред.