Кабинетът на Директора

Малко помещение, което разполагаше с малко бюро, кожен стол и два дървени. Прозорчето едва ли пускаше достатъчно светлина да премине, но това не можеше да се каже със сигурност, защото пред него висеше тежко велурено перде в цвят червен.
Директорката беше нагла, може би, но знаеше как да накара хората да си вършат работата добре,

Твърде много вървяхме из тези коридори... стори ми се цяла вечност.Зелено, зелено и пак зелено.Имам чувството че ако заспя ще сънувам четирилистни детелини танцуващи покрай леглото ми..
След поредицата от ляв-десен завой стигнахме до малко помещение което не беше никак обзаведено - приличаше ми на изоставена закусвалня.Бюро и четири стола, от които двата кожени - явно някой се опитваше да придаде вид на стаята, но не му се е получило.Истински Крах!
Зад бюрото стоеше жена, на привидна възраст около тридесет години.Беше младолика за разлика от побелелите си коси.Строгото и лице и бижутата и тип "оскубах си папагала - ти си следващият!" ме стреснаха.
Побутнах Алейт леко с крило, за да може да започне разговора вместо мен, но явно не ме разбра...
-Пст... Али... кажи нещо, моля те! - измъмрих лекичко с крайчеца на устата си като стоях малко по-назад от нея в защитна позиция....

- Дикретор Изабела, извинявам се, че дойдох без предупреждение, но искам да Ви предства Bella. Той желае да се присъедини към нашето малко общество и да се обучава в това, което обича. Моля Ви от сърце да го приемете и ако е възможно да се разпоредите да сме в една стая.
- Така ли? - Повдиган си едната вежда тя.
- Да, така.
- А този младеж не може ли да говори от свое име.
Алейт наведе глава.

- Ами ... аз таковата.... малко ме е срам - казах лицето ми започна бързо да почервенява...- Bella, приятно ми е.Просто първоначално мислех че ще е по-добре ако Алейт говори вместо мен, а не да се изтъквам като непознатият всезнайко.
Не мога много, но се уча бързо.Надявам се ако ме одобрите, да бъда сред Вашите ученици

Директорката се усмихна.
- Казвам се Изабела Фрей. За теб съм г-ца Фрей. - Усмихна се тя. - Относно твоето обичение - започваш от утре. Учителят, който ще отговаря за вътрешната и външаната манипулация на магията ти се нарича Блек Семьоновски. Запомни това име добре. Билкознание и отвари ще учиш при Анастасия Александрова. Ще им бъде съобщено, че при тях ще се появи нов ученик. А сега, свободен си. Алейт ще те заведе където трябва. Приятен ден.
- Е, Bella, хайде да тръгваме. - Засмя се тя.

/Отговори ми тук, а после в Коридотите./

-С-с-ссамият БЛЕК СЕМЬОНОВСКИ?!?! - дори когато аз изрекох името му, изтръпнах! Малките руски косъмчета по ръцете ми се "събудиха" едно по едно а крилата ми започнаха да треперят от вълнение! - И-и-иизвинете ме г-це Фрей, но винаги съм искал да се запозная с Великият Семоновски... - Довиждане... - задърпах Алейт за ръката и бързо изчезнахме към зелените коридори...

- Директор Изабела, извинете че дойдох без предупреждение.Нов съм и все още не се ориентирам в обстановката.
Исках да Ви помоля за няколко неща, но най-главното от тях е - да съм в самостоятелна стая.Реших какво ще изучавам - изкуството на криеницата и използването на били за направата на различни отвари - при батята Семьоновски. - Надявах се тя да ме разбере.Толкова силно исках да се уча при тях, че ако ми кажеше "добре", щях да изпадна в някаква еуфория.Относно Алейт, дори самият аз не знаех защо го правя.Имаше нещо в нея...нещо което ме отблъскваше.Но, НЕ!Не беше нещо гнусно, не беше нещо с което да ме е обидила или...сякаш беше нещо по-силно от мен...

- Добре. - Отговори само тя.

Добре?ДОБРЕ?! Сухият и отговор едва не ме изкара от нерви! Дори не си направи труда да си повдигне главата и да ме погледне в очите - а нещата които и казах бяха важни за мен!Просто си стоеше на бюрото, гледаше си в някакъв лист хартия, драскаше с един химикал по него и измрънка под носа си 'Добре"...

Приближих се до бюрото, опрях двете си ръце и се наведох максимално към лицето и.
- Само "добре" ли? Мисля че трябваше да има още няколко думи след одобрението Ви, г-жо ...Фрей! - натъртих най-главно над буквата Ф, за да разбере че не ми е приятно когато някой не ми обръща внимание.

Жената надигна поглед към него.
- А какво друго очаквате да Ви кажа? Наказание ли си просите, млади господине?

Надутото изражение с което ме гледаше малката белокоса женичка, ме побъркваше! Малките и сини очички се бяха вторачили в мен, сякаш искаха да ме пронижат със слънчевата светлина която се отразяваше в тях.Сякаш си представяше че има очи с лазерно излъчване и ме разпаряше тялото ми частичка по частичка...

Не знам защо, но исках да и причиня болка.Това бе единствената жена която някога ме е ядосвала толкова много с неуважението си.Няма значение че съм нов или просто един непознат, но мразя когато някой не ми обръща внимание.
Искаше ми се да хвана малките и очила и да ги захвърля на пода, а после яростно да скачам върху тях в истеричен смях... Да скъсам индианските и обеци заедно с част от ухото и, да я накарам да страда...

- Абе я .... - дори не довърших изречението си.А ако бях го направил, щях да спомена по най-нелюбезният начин родителите и, семейството и а и може би някоя друга братовчедка или леля.За това просто се изтласках от бюрото, обърнах се без да погледна дори жената която ме преведе през коридорите и затръшнах вратата след себе си!