Улиците

По улиците винаги имаше хора и карети. Рядко се наблюдаваше някой да ходи пеша, а имаше ли такъв, то това определено беше чужденец.

Докато ядеше втората си ябълка, замислен, Каин се залута из улиците на града. Думите на странния мъж ехтяха в ушите му, и младежът мислеше много сериозно над тях. Бе решил да си пробва късмета заради самия себе си... макар и да искаше адски много да намери брат си. Тези мисли, го разкъсваха....
Както винаги, улиците на Аутум бяха пълни с живот. Карети, хора, продавачи на какво ли не... Момчето забрави всичките си тревоги и започна да разглежда с широко отворени очи. Макар и да бързаше, той започна да броди по улиците, разглеждайки всичко. Разглеждайки, Каин изгуби представа за времето... колко ли беше часът? Дали ще има кервани? Колко ли щеше да струва?
Осъзнал че беше се загубил, момчето започна да се оглежда, търсейки познат знак. Наоколо имаше много хора и много, много улични продавачи... Първата сергия, която очите му фиксираха, продаваше евтини огърлици. Малкия пакостник, се приближи и започна да се преструва че разглежда стоката.
С мазна усмивка, продавача започна да хвали стоката си. Каин се направи че му вярва, и продължи да разглежда.
- Между другото, почитаеми... - започна дребното момче - Случайно да знаете как мога да стигна до Южната порта? Имам... среща там.
- Просто тръгнете надолу, и когато видите големия храм, завийте надясно и продължете направо. Няма как да я сбъркате, най-натоварената порта в красивия ни град...
Момчето му благодари, и продължи надолу. Вървейки, той разглеждаше всичко с широко отворени очи. Това го предпазваше от мислите.
Неусетно, пред очите на момчето се откри невероятна гледка. Стотици хора минаваха през вратата, десетки стражи проверяваха всеки преминал, сергии бяха разположени навсякъде...
А самата врата бе невероятна. Изглеждаше непробиваема. Гъста метална решетка, в момента вдигната предпазваше нощем града от нападение. Макар и да не бе строена скоро, тя излъчваше режещ очите блясък. Самата врата, се бе сляла със стените от бял камък. Изключително чист и блестящ.
Каин крачеше към нея с отворена уста. Отстрани вероятно изглеждаше като някое селянче, излязло за пръв път от паланката в която е живяло през целия си живот.
Приближи се до стражите, и се постара да изглежда напълно спокоен. Те го погледнаха изпод шлемовете си и го провериха дали не изнася нещо незаконно от града и го пуснаха да мине. Когато излезе извън очертанията на града, момчето зяпна. Имаше страшно много хора. И животни. Щъкаха навсякъде, хора викаха, хвалеха колко добра охрана имат и колко невероятно бързи са конете/камилите/странните същества с 6 крака...
Също така много от тях крещяха на висок глас дестинацията си. Когато Каин чу един едър мъж, крещеше че пътува към Дуелната къща, той се приближи към него.
- Изчезвай дребен - каза той грубо - или ще накарам да те нашибат...
- Колко струва превоза до Дуелната къща - попита момчето без да обръща внимание на заплахата.
Дебелакът го погледна и се ухили. "Дребосък като теб, неможе да си позволи цената, затова изчезвай!"
Младежът просто бръкна бръкна в кесията си и извади 3 дракона, който проблеснаха на слънцето. Очите на дебелака алчно светнаха и той посегна да ги вземе. Вероятно планираше да ги вземе, и да изгони момчето. Но сметките му излязоха криви. "Колко струва превоза?", попита той спокойни, стиснал монетите здраво в ръка.
- Четири дракона - каза алчно дундьото без да се замисли - Плащай или се пръждосвай.
Каин очакваше нещо подобно и се усмихна. Видя как наблизо имаше втори керван в неговата посока, и тръгна към него. "Добре, добре... 3! 3 дракона!", завика мъжа отчаяно.
Отново усмихвайки се, младежа взе 2 дракона и ги подаде на мъжа. Той го изгледа с яд. "Това е всичко което ще получиш. Вземай ги или се махай.", каза то с леден глас.
Собственика на кервана, явно изпитващ затруднения преглътна яда си и ги взе....

Дебелакът тръгна на някъде и Каин го последва. Озова се на място, на което го заобикаляше особено голям лагер на търговци, но имаше и доста пасажери, какъвто беше и самият той.
Някои се бяха отделили на групи, показвайки, че не искат да бъдат обезпокоявани от никого, загатвайки враждебното си настроение. Всички останали говореха помежду си, пазаряха се и какво ли още не.
В източния край на лагера Каин съгледа група около 100 човека, която жужеше отвратително. Всеки едн от тях беше извикал изкуството на прадедите си и бе разберил криле във въздуха. Ониформите им се състояха от медни ризници и панталони от стеснена кожа по прасците, чиито цветове се редуваха в черно и златно. В ръцете си държаха по един примитивен щит и още по-примитивно копие. Очите им, до колкото можеше да види момчето, бяха налудничеви, необуздани и първички. Малко от тях бяха обръснати, но сините им очи грееха под леката светлина на изкуството им.
- Стършели - прекъсна мислите му един момичешки глас. - Казват, че те са разсейката, която Имерията праща на първите редици, когато воюва.