Главният Път

Този черен път беше главният в тази страна, можеше да те отведе почти навсякъде.
Като главен път не беше от най-безопасните, крадците и обикновените убийци винаги дебнеха своите жертви, а човешките сблъсъци бяха често срещани.

Луната се бе скрила зад гъстите облаци и тук там някой сноп лунна светлина попадаше върху земната повърхност, осветявайки мрачния пейзаж около мен. Докато се движех бавно по пътя за Блейдхейвън усещах студения вятър галещ кожата на лицето ми. Сенките на крайпътните дървета макар и едва забележими танцуваха своя мрачен танц около мен. Тишината на ноща беше нарушавана единствено от звука на няколкото щурчета криещи се в тревата наоколо и от далечният зов на сова търсеща своя партньор. Въздухт носеше аромата на пролетните цветя цъфтящи из поляните наоколо, в далечината се виждаха няколко премигващи звездици, които всъщност бяха светулки танцуващи валс с цветовете на разцъфналите Лунни цветя.
Напредвайки по пътя всяка моя стъпка ехтеше в съзнанието ми докато Хелиос не ми проговори:
-Хей Фрея, кажи нещо обикновенно не си толкова тиха, за какво си се замислила?
-Нищо особенно, просто бях потънала в размисли Хелиос, нищо важно. - гласат ми беше тих и някак си безразличен.
Макар да бях казала, че е нищо особенно от няколко дни съзнанието ми бе окопирано от мисли за родителите ми, какъв ли би бил живота, ако те бяха живи. След още няколко метра казах малко по жизнерадостно:
-Както и да е няма смисъл да се задълбавам в такива неща, живота ми и сега не е лош!
-Какво!?- попита Хелиос, явно не го бях казала толкова силно колкото си мислех.
-Нищо, реших, че няма смисъл да се замислям за неща, които в момента нямат никакво значение! - казах аз малко по високо. След което последваха няколко минути мълчание, което бе нарушено от думите на моя спътник:
-За какво толкова си мислеше Фрея!?
-Престани, няма значение, не ми се говори! - казах дръпнато. Хелиос замълча и ме остави намира.
Трябваше да ускоря малко темпото си ако исках до сутринта да съм в Блейдхейвън. Докато напредвах в далечината се чу вой на вълк, който отчаяно се опитваше да намери глутницата си. Това ми подсети, че тук не мога да си позволя и минута невнимание, тъй като пътя не бе от най-безопасните места особенно нощем. С тази мисъл продължих да се движа напред към своята дестинация.

Тихa като ноща, облечена в робата си, която я беше обгърнала точно така, както смъртта хващаше с кокалестите си пръсти своята поредна жертва, тя се движеше в стъпките на Фрея - невидила и непредвидима. Бързаше да се прибере от мисията си, защото игрите всеки момент щяха да започнат, но не искаше да изпреварва непознатата пред себе си. По-удобно й беше да остане в сенките отзад и да наблюдава шумната жена пред себе си, която се беше запътила на някъде и по всичко личеше, че това е Блейдхевен. Еднакви дестинцаии а, помисли си Дивна.

-Виж ти какво имаме тук! – чу се глас на около два метра пред мен. В далечината успях да различа три силуета сливащи се с едно крайпътно дърво. Без да обръщам внимание на гласа продължих да се движа. Когато приближих силуетите който малко по малко добиваха по-ясни очертания, в ръката не единия под лунната светлина проблесна острие на нож. Няколко секунди по-късно трите силуета, вече ясно виждащи се мъже на около средна възраст бяха застанали на пътя срещу мен.
-Виж Винсент, какъв подарък ни донесе нощната фея, свежа женска плът, дали да не се позабавляваме преди да я оберем и пратим в отвъдното!? – каза мъжът от ляво с арогантна нотка в гласа си.
-Пиер, Пиер! Как може да се чудиш за такова нещо, разбира се, че ще се насладим на тази млада госпожица, която явно е направила голяма грешка пътувайки сама през нощта! – каза смеейки се мъжът в средата.
- Господа, нямам нищо ценно което да вземете… - докато изричах тези думи мъжът от дясно се стрелна към мен със завидна скорост, секунди по късно ръцете му се бяха увили около тялото ми, обездвижвайки ме!
-Спокойно милейди , ние вече сме решили какво да вземем от теб.- прошепна в ухото ми мъжът зад мен. Другият, чието име явно бе Винсент се приближи до мен и каза:
-Спокойно ще бъдем нежни, не се съпротивлявай! – с тези думи ръката му се насочи към ханша ми, но не стигна далеч. Този който ме държеше изрева с глас напомнящ на мъртвите души в преддверието на Ада. Струя кръв оплиска лицето на Винсент.
-Какво, по дяволите… - преди да успее да довърши изречението си, приятелят му, който вече не ме държеше се стовари на земята като чувал пълен с човешка плът и кости. Винсент инстинктивно отскочи назад, вадейки своята рапира.
-Хелиос, катана!- извиках аз и в ръцете ми като че ли от нищото се появи красива, но смъртоносна катана. Нямах намерение да си губя времето с тези бандити и исках да приключа всичко бързичко, все пак имах още доста разстояние да покрия преди първите слънчеви лъчи да озарят небето. Винсент се стрелна към мен, крещейки:
-Ще те убия, ще разчленя тялото ти и ще хвърля парчетата на вълците за това което стори на Пиер! – острието на рапирата му мина покрай лявото ми ухо отрязвайки малък кичур от косата ми. Приклекнах леко след което бързо отскочих, с лявата си ръка хванах китката на мъжа и я издърпах нагоре, ръката му последва дъгата която тялото ми описа във въздуха, когато се приземих се оказах зад гърба на Винсент, който не вярваше на случващото се. Когато той погледна на долу, видя острието на катаната ми показващо се от гърдите му, обагрено в червено от кръвта му.
-Чудовище… - с затихващ глас каза мъжът падайки на земята. Третият от тях не бе осъзнал напълно какво се случваше, когато се приближих до него, видях ужасът в очите му.
Виждайки как за секунди, с движения наподобяващи тези на танцуващите светулки около Лунните цветя крехката жена, убива двамата му приятели, третият мъж се бе вцепенил, краката му не искаха да помръднат, а в главата му единствената мисъл която минаваше бе:
-Бягай, не искаш да умреш тук на този прашен път!
След видяното в очите на този мъж, просто го подминах, с бързо движение във въздуха останалата кръв по острието на катаната се пръсна и обагри цветовете на близкото лунно цвете. След което катаната, както се бе появила от нищото, така и изчезна. Поех си дълбоко въздух и отново тръгнах по пътя за Блейдхейвън…

Дивна се прозяваше, докато наблюдаваше тази кървава сцена. Тримата мъже бяха обикновени селяни, нищо не можещи. Жената пред нея бе изкарала голям късмет, че не се бе сблъскала с мъжа й или нещо такова. Тогава нямаше да има и шанс.
Давайки й достатъчно преднина, Дивна видя сметката на третият мъж, който седеше все така вцепенен. "Обикновени селяни от страната на Водните кончета, нормално да е в такъв шок, е избавих го" - тя не се усети, но усмивка се беше разляла на лицето й.
Продължаваше да ходи в стъпките на жената пред себе си, макар да й беше дала около двеста метра преднина. Определено се беше запътила към Блейдхевен.

/Отговори ми тук.
+3 опит/