Самият Край

Самият Край беше най-популярният бар в Столицата. Масите винаги бяха пълни, коиентите - доволни, а побоищата - рядкост.

Ценоразпис:
Бира - 10 злато;
Тъмна Бира - 12 злато;
Ром - 10 злато;
Ракия - 9 злато;
Чай - 4 злато;
Сок (плодов по избор) - 5 злато;
Кафе - 3 злато;
Мляко - 2 злато;

Собствениците бяха двама и самите те поддържаха сами заведението, тъй като нямаха доверие на никого друг.
Сайръс и Талиесин. Сайръс чисти Демоноподобен, а Талиесин мелез от неустановен произход. И двамата неразбрани, и двамата лесно избухливи, и двамата необичащи неприятностите, и двамата приятели.

Влезнах с бавна крачка в затъмненото заведение и огледах обстановката. Беше си такава каквато си я помнех. Може би не говори много добре за мен, че знаех всички барове в страната, но все пак живея в тези земи и съм ги обиколила всичките. Имах доста познати, но предпочитах места като тези, където хората не те гледат изпод око. Отидох на бара и седнах.
-Талиесин. Сайръс. - кимнах на момчетата зад бара. -Отдавна не сме се виждали. Като гледам бизнеса се е разраснал още повече.
Има период, в който бях редовен клиент на заведението и от там се знаехме със собствениците му. Не бих казала, че сме в някакви особени взаимоотношения, но не си създавахме проблеми едни на други, а няколко пъти и сме поркали яко заедно. Пичове бяха. С очите си съм ги виждала как пребиват клиенти, които им създават проблеми и после ги изхвърлят на улицата като смачкани котки. Бога ми колко съм се смяла в такива моменти.

- Виж ти какво довлече хрътката. - Засмя се Сайръс.
- Тя не умря ли? - Попита Талиесин.
- Явно не.
- Хубаво.
- Какво ще пиеш, Дориан? - Попита я Сайръс. - Да ти направя ли едно от твоите или не пиеш вече така?

Усмихнах се с полуотворена уста доволно.
-Сайръс, винаги знаеш какво ще ме зарадва. Давай го насам. -намигнах лукаво.
Нямаше такъв барман. Бъркочите му бяха от най-добрите - силни, остри, влизащи трудно и с доста добро действие. Не бяха за всички. Добре, че бях пропаднала жена, хахахха. Извадих цигара и я запалих. До някъде бях доволна да видя двама поне малко интересни персони в този скучен град. И това ми било столица. Тц.... Слаба ракия беше тази земя, но нещо ме свързваше с нея. Някакви невидими нишки, които все ме връщаха към нея. Съдба, орис, кой знае.

- Талиесин, забъркай един бензин, както го правя аз. За сметка на заведението ще е. Аз след малко се връщам. - Нареди той безцеремонно, но Талиесин сякаш не чу. Просто започна да бърка каквото му бяха казали.
- Чух, че с онова леке Доминик сте се събрали... като двойка имам предвид. - Заговори я някой, седнал до нея. Лицето му й беше смътно познато от някъде. Нямаше спомен. - Мислиш ли, че той заслужава жена като теб? - Не я гледаше в очите, просто пиеше от чашата си и следеше движенията на Талиесин.
- Пие се бавно. - Заяви й Талиесин, когато поднесе огроманата халба под носа й. - Количеството може да убие слон, наздраве. - Каза й й поднесе собствената си чаша към нейната като я чукна, а после отпи голяма глътка от творението си и загледа този, който й говореше. Не го познаваше. Дали щеше да си изпроси боя?

-Наздраве. - усмихнах му се и отпих средно голяма глътка. Удари ме в гърлото.
-Точно както го харесвам.
Тогава съвсем леко извъртях траекторията си към непознатия мъж, чието лице някак си ми се струваше познато, но от къде и аз не знам.
-Доминик? Мисля, че ме бъркате с някого. Не познавам такъв човек.
Което си беше истина беше си. Доминик, Доминик....Не, не се сещах за такъв персонаж.

- Явно натина те бъркам. - Поклати глава той и въпреки всичко знаеше, че не я бърка. Информаторите му не можеха да сгрешат. Това беше тя - най-скъпото нещо за онзи паякороден. Щеше да почака още малко. - Извинявам се. Следващото ти питие е от мен.
- Така ми харесваш, старче! - Засмя се Талиесин и вече виждаше как ще го обере.

-Няма проблеми. Често ми се случва.
Какво ли беше всичко това и кой беше този Доминик? Още един въпрос без отговор. Кога ли щеше да спре всичко това?
Погледнах Талиесин. Веднага познах този поглед- "браво момиче, ще изкарам хубави пари от теб" Ахахах тези двамата само за това мислеха.

- Другите може да не са те бъркали - засмя се непознатия. - Винаги нещата стоят по различен начин.
Язон беше забелязал усмивката на бармана. Мислеше си, че от него можеше да изкара добри пари, като го лъже за цената и състава на питиетата - такива номера ги беше играл още преди да открие силата на Изкуствата си. Въпреки разгаданите му намерения, Язон щеше да остави Талиесин да го лъже и да изкара добри пари от него. Имаше цел, мисия, която трябваше да изпъни.
Язон разроши изрусената си коса, повдигна изкуствено зелените си очи и погледна Дориан.
- Лейла ли се казваш?

-Тц....Сиана. - отговорих спокойно. - Явно все пак ме бъркаш. Сигурно е някоя друга червенокоса. Много модерен цвят стана в днешно време.
Отпих пак от "коктейла" на Талиесин и запалих поредната цигара. Наистина му се наслаждавах. Така щеше и да бъде стига мъжът да не продължава с играта си. А, че беше игра беше. В случайности не вярвах, но за сега се правех на чукната.

Мъжът подхвърли на Талиеин много повече, от колкото беше похарчил.
- За доброто обслужване. - Кимна му той и стана. С бавна крачка тръгна към изхода без да се обръща назад. И други възможности щеше да има.

Проследих го с поглед изпод кичурите, които падаха на лицето ми, докато си отиваше. Обърнах се към Талиесин с каменно изражение:
-Не го познаваш нали? Помниш ли дали е идвал тук и друг път?

Талиесин сложи ръка на брадичката си, стана по-начумерен от обикновено. Мозъкът му се размърда и той си спомни нещо, което не му хареса.
- Да. Сега се сетих. Не можах да го позная. Изрусил си е косата.
Той седна на стола си и положи ръце на бара. Всичко в изражението му говореше за лоши спомени.
- Преди два месеца дойде. Беше с лилава коса. Не знам дали това е естествения му цвят, защото по всичко личи, че обича да го сменя. С право го прави. Променя лицето му. За очите също не съм сигурен, но бенката над тънките му устни ме накара да се замисля... - Веждите му се събраха. - Дойде при два месеца. Личеше си, че има пари и желае да се напие до безспомен. Когато започна да пие - нямаше спирка, а коктейлите на брат ми сякаш не му влияеха. Расата му ми е не позната. Тази синкава кожа може да означава всичко и нищо. Започна да разпитва за обичаите ни, не бол от тук или поне така искаше да повярваме. Тогава се стигна до нечие име, което не бях чувал до сега. - Спомените бяха неприятни за Талиесин. - Продължи да пие, а аз да му надписвам сметката - забеляза ме и въпреки това не направи нищо по въпроса. Забавих оборотите си за момент и тогава вратата на заведението ни се отвори. Спомням си този момент много добре, защото влезе Леопол Леонов. Мисля, че с него бяхте гъсти на времето. Погледите им се засякоха и прехвърчаха изкри, сякаш бяха стари врагове. Леопол беше с някаква чернокоса жена, която изглеждаше нагла и сопната. Тя го нападна първа. Смея да твърдя, че най-силната жена, която съм виждал до момента. Леопол просто наблюдаваше битката и когато тя беше победена, при това с известна лекота я взе в ръце, заяви му, че сега не е мястото за сражение, защото щяли да пометат всичко наоколо. Но онзи нямаше намерение да спре сега. Беше отвързано куче и нападна. Леопол избяга и ние с брат ми се включихме, защото щяхме да загубим заведението си. Едва отдържахме на силата му, но изведнъж реши да спре и добре, че го направи. Плати за щетите, че и отгоре, извини се с прилежноста на оса и напусна заведението. - Талиесин вдигна рамене. - Явно си имат зъб един на друг.

-Ъххх.... - въздъхнах. Значи все пак наистина русокосият играеше роля, в игра, която център е Лео, а аз пак попаднах в нея неволно или не. Понякога се питам винаги ли ще се опитват да се докопат до него чрез мен и най-честият отговор е Да. Човек би се замислил дали си заслужава. И аз съм се замисляла, но и тук както и в предишния въпрос отговора ми винаги е бил Да, заслужава си. Трудности бол, а решения за сега йок и все пак не се отказвам. В една песен се пееше, че твърде много любов ще те убие, но някак си това никога не ме е спирало, макар че съм напълно съгласна.
Но едно беше сигурно - трябваше да почне да се действа. Един по един всички трябва да паднат иначе това никога нямаше да свърши. Сега имах даже още по-голяма амбиция. Не ставаше въпрос само за запазване на тази любов, но и за оцеляване. Двете събрани на едно ми даваха достатъчна причина да искам да елиминирам всеки, който се изпречи на пътя ни.
Азура, дано си разбираш от работата си казах сещайки се, че неговото изкуство ще ме направи още по-силна.
-Забрави го! - казах спокойно на Талиесин, все едно не си заслужаваше да мисли за въпросния индивид. Изпих коктейла, който удари доста силничко.
-Направи ми още един, моля те. И за да се развеселим ми кажи как я карате с брат ти тези месеци.

- Печелим доста добре. - Талиесин разшири усмивката си. - Не може да се оплачем. Нещата вървят изключително гладко. Бизнесът със снасянето на информация - направо тича.

Поздравих го за успехите след което се замислих.
-Колкото до снасянето на информация, можеш ли да ми кажеш дали знаеш нещо за един демоподобен. За жалост не мога да му кажа името, защото не го знам, но ще ти го опиша. Изкуствената му форма е висок, строен мъж с руса коса и две различни очи - едно синьо и едно зелено. В реалната си форма е пак със същото телосложение, синкава кожа, дълга черна коса и някакви инициали по тялото до колкото си спомням. Ако знаеш нещо за въпросния индивид ще си заплатя за информацията, разбира се. Касае ме лично.
Гледах напълно делово докато пушех втората си цигара и чаках да видя дали моят приятел тук ще може да ми помогне.

Талиесин си подаде ръката напред.
- Приятелите са си приятели, но сиренето е с пари. - Констатира той. - 500 злато ще ти струва това, което знам.

Измъкнах една кесия с точно толкова жълтици, колкото искаше. Понечих да му я дам, но се спрях по средата и върнах кесията обратно. Усмихнах му се лукаво:
-Само ако не ме баламосваш и не ми казваш общи приказки. Имаме ли сделка?

Талиесин вдигна рамене.
- Ще ти кажа това, което знам - нито повече, нито по-малко.

След минута на мълчание от моя страна пуснах торбичката на плота в знак, че съм съгласна. Само се надявах да си давам парите за нещо стойностно, а не за поредните маловажни глупости. Вече пиех втората си чаша, когато всичко това се случваше, а около нас нямаше народ, който да ни пречи.

- Торико Кайден. - Започна с името му Талиесин. - Линеен наследник на демоничната кръв създала расата ни. Няма друг като него. На петдесет години се ражда един, а другия умира. Ако това не стане, то по-старият губи правото да използва Изкуствата ни. - Талиесин изглеждаше различно, някак на щрек, готов за бой. - Кайден е от онези същества, които са докосвали Богове от различни измерения, усвоявал е части от силата му и самото му присъствие, ако го освободи, е достатъчно голямо, за да те смачка. Той е нашето оръжие ултиматом, въпреки че е неконтролируем.
Страстен картоиграч е и никога не губи. Ако го направи, то е защото има друга цел, която чрез загубата му може да бъде осъществена. И ако смяташ да питаш за директната му връзка с Леопол Леонов - нямам представа каква точно е, но се говори, че двамата извличат взаимна изгода от себе си. Имаше един монах тук, който беше разправял за невиждана симбиоза между двама демоноподобни, чиято сила умъртвила свичко, до което се докоснала с лекота. Монашески измислици, ако ме питаш мен, но това, което ме накара да се заслушам беше, защото знаеше имената и на двамата. В моментът, в който ги изговори, от носа му рукна кръв и той умря. Повече не знам.

Слушах всичко много внимателно, все едно ми разкриваше световна тайна. Очите ми постоянно шареха от него към останалата част от заведението. Всичко това беше голяма топка. Прекалено голяма топка, в която участваше Лео, а в частност явно и аз. Това, което ме успокояваше поне за сега бе, че двамата имаха "добри" да ги наречем взаимоотношения. Но всичко си беше до време и не се знаеше кога тази нишка може да се скъса. А стане ли това топката ще бъде спукана и въздухът, който ще излезе от нея ще помете почти всички. Тази информация още повече затвърди мнението ми, че трябва да се действа. Трябваше колкото се може по-скоро да наваксам изпуснатите години в обикаляне. Лео в какво си се забъркал. Аз исках само едно - да открия истината за произхода си и семейството си. Ти си навлезнал още по-дълбоко в цялата работа. Тази държава е оплетена като паяжина. Всеки един възел е поредната интрига, мистерия, а развръзките са рядкост. Всеки познаваше всеки. Всеки имаше дълг или пък зъб на някой. После защо считали демоноподобните за най-низките създания. Защото всичко е като една подземна организация, където най-важното е да се издигнеш колкото се може повече в йерархията. Тук не ставаше въпрос просто за занаят или печалба, а за власт. Много власт!
- Торико Кайден.... -казах тихо на себе си. Станах от стола и допих на веднъж останалият алкохол. -Талиесин, заслужи си златото. Със здраве да си го харчиш. Сега довиждане.
Обърнах се и тръгнах към изхода по същият начин, по който бях дошла. Разликата бе, че сега пред очите ми беше черен облак, погледа мрачен, а мислите сериозни. Трябваше да се действа.....