Сергиите

Каквото търсиш, намираш. Това беше законът тук. Оставаше само да успееш да спазариш желаната цена, на която искаш да го вземеш и то автоматично става твое.
Както навсякъде и тук имаше, даже, магази, които биваха предпочитани пред останалите сергии.

Противното заведение беше пълно. Леопол не знаеше защо точно тук искаха да се срещнат с него, но нямаше особено голям избор. Имаше чувството, че всичко го познават и остават своите белези по кожата му. Но какво пък толкова? Нека го знаят кой е, нека се страхуват от него, нека плачат децата им, когато ги погледне. По-добре за него. За всички.
Бялата му риза крещеше от далече. Ето я и неговата среща, но нещата нямаше да свършат само с бъбрене за доброто старо време, когато нещата не бяха такива, каквито са сега. Косата му беше все така подстригана, скривайки дясното му око. Нямаше ли да се промени поне малко? Та само преди няколко седмици бяха вилняли на това място, проливали кръв заради пари и всичко останало, което ги вълнуваше.
- Отдавна не сме се виждали, Леопол.
- Нито повече, нито по-малко. Кое беше толкова спешно, че не можеше да изчака до след няколко дни?
Луната беше изгряла и хвърляше сянка точно върху компанията му. Изглеждаше блестящ. Това беше присъщо за расата му, но Леопол не можеше да не подозира, че той използваше и своето изкуство в този момент. Беше арогантен и нетърпим, но полезен. По-ползезен от който и да е друг носещ същите гени, да не говорим, че беше надминал всичките си сънародници.
- Информацията за споделяне, колкото и малоценна да е тя, винаги идва на първо място, бармане. - Засмя се той и засия под лунната светлина дори повече.
Точно такъв, какъвто Леопол го познаваше. Усмивката му грееше на лицето, а очите те гледаха с онзи странен поглед, за който преценката ти остава неясна. Никога не можеше да се разбере дали ти се смее на глупостта, дали ти се подиграва за нещо, което знае и е видял или просто се забавлява с теб. Мразеше го заради това, заради жизнерадостта, която кипеше от него. Влудаваше го.
- Прав си. - Нямаше избор и се съгласи с това.
- Тя си има домашен любимец.
- Какво искаш да ми кажеш с това?
- Водно конче.
- Говори...
- Нямам нищо повече за казване. Водно конче - домашен любимец. Умен си, макар да не искам да ти го призная, навържи нещата сам.
- Друго какво знаеш?
- Казва се Доминик, но повече подробности очаквай от някой друг, когото искаш да видиш и това ще стане съвсем скоро.
- А тя?
- Лейла - беше последното, което каза, когато изчезна сякаш в нищото.
Леопол го мразеше. Принцовете и тяхните номера.