Столичните улици

Улиците буквално бяха претъпкани. Хората се блъскаха един в друг, правеха се на интересни и се случваше какво ли не, но всеки бързаше за някъде.
Дребни търговци предлагаха своите евтини и некачествени стоки на минувачите, но като чели никой не им обръщаше внимание. Въпреки това те бяха повече търговци на информация, отколкото на каквото и да било друго.
Обирджиите и Асасините по-високо ниво дебнеха чужденците и нещата се обръщаха от красиви в доста кървави.

Jena Mi и Паяка си допиха чая. Станаха и си тръгнаха.
Когато излязоха на улицата, видяха огромна тълпа от хора. Грешка. Тълпата не беше една. По улиците се носеха рояци от хора. Всякакви хора. На всеки ъгъл, пред всеки магазин, имаше крещящи продавачи.
"- Моля, купете си най-новата.....
- Заповядайте на промоцията...
- 2 за лев, 2 за лев....
- Който разбира, тук се спира....."
Jena Mi пое дълбоко въздух и тръгна по улицата. Тя знаеше, че трябва да стигне до Академията. Докато вървеше по тротоара, нямаше човек, който да се размине с нея и да не я блъсне.
- Грубияни. Коне с капаци..... - мислеше си тя.
Паякът се бе скатал в левия й джоб, за да не гледа "омлета" от хора.

- Не смятам нищо. Знаеш, че с Асасините никога не се знае.
- Да, пределно ми е ясно. Нося го в кръвта си, както и ти в своята.
- Не думай, нямаше да забележа, Клайст, ако не ми беше казал.
- Разбира се. Русото си казва думата!
- Присмял се Белзебуб на Гинтоки. Че ти си по-рус от мен.
- Това не важи за мъжете.
- И защо да не важи?
- Защото жените сте създадени да сте природно глуповати, а като включим и природно руси - става една бомба с ужасно дълъг фитил.
- Не смей да ми говориш така! - Изкрещя Ерна.
- Сега, ако избухнеш, любов моя, означава, че нещата, които ти наговорих туко що са нищо повече освема чистата, гола и неопетнена истина.
- Кой е казал, че ще избухна. Само ще те убия.
- Това отново доказва моята теприя.
- Копеле.
- Точно за това ме обичаш. - Усмихна се Варлам.

- Яре, яре... трянваше да се спазаря за оръжията като те бях предложил теб.
- Ще пробутваш жена си на всички, така ли?
- Ще спиш с когото трябва, когато трябва. Толкова ли е трудно? Аз го правя.
- Не, не е. Ама ти да се беше опитал да ме предложиш.
- И какво щеше да стане тогава? Нима щеше да се опиташ да ме убиеш?
- Естествено.
- Нямаше да успееш.
- Знам, но поне щях да съм опитала.
- И моята любов към теб си има край, а нервите са ми още по-къси.
- И това знам.
- Тогава защо ми лазиш по нервите?

Варлам не обичаше навалицата, но не можеше да си проправи път, както би сторил в друг момент от живота си. Трябваше да се примирява с цялата тази блъсканица, докато Ерна явно се забавляваше с хората около себе си. Това го дразнеше.

- И? - Посрещна го с повдигната вежа Ерна.
- И какво? - Отговори студен Варлам, като й подаде две от кодачитата. - Това са.
Ерна ги разви и ги огледа добре. Разбираше от хладни оръжия, но не можеше да се мери с господаря си.
- Хубави са. - можа само да каже тя, като забеляза, че изработката е доста добра, дори прекалено добра. Със сигурност Варлам знаеше повече от нея и това го караше да изглежда толкова довлен в този момент. - Сега какво?
- Сън. - отговори ясно той.

Пристигнах в Блейдхейвън малко преди зазоряване, дъждът беше спрял и единственото което бе оставил след себе си бяха малки локви, по улиците вече имаше търговци, които приготвяха стоката си за предстоящият ден. Няколко тъмни образи се разхождаха в по-малките и тъмни улички. Малко по малко хората започнаха да пълнят столичните улици и не след дълго слънцето се показа над хоризонта. Сергиите по улиците предлагаха какво ли не, на където и да се обърнех търговци се опитваха да убедят купувачи да вземат стоката им. Улиците на Блейдхейвън определено бяха едно оживено място.

Той бързаше. Имаше среща, но нещо го спря. Блъсна се в някого. Дръпна се назад, запали цигара и я погледна. Фрея можеше да види мъжа, който се беше забил в нея.



- Ой. ой... внимавай къде ходиш... - Засмя се мъжът и се почеса по главата.

Пред мен стоеше млад мъж, който имаше нещо изключително чаровно в погледа си.
- Извинете ме, просто се окглеждах за табели които да ме насочът към Академият. Вие от тук ли сте и случайно знаете ли как точно да стигна до академията?

Той си отдръпна от цигарката, издиша дима и я огледа добре с отекчен пооглед.
- Че за какво ти е да ходиш там? - Засмя се едва-едва. - Там учителите са гадни, мразят всичко живо и те карат да тренираш, повярвай ми, не си за там. От години се опитвам да й обясня, че маедитация му е майката, но уви, колегите ми не могат да го възприемат това. Даже ми се смеят, че имам домашен любимец, ама глупаците са те... яре... яре... - Погледна цигарката си и сякаш се зачуди дали той наистина я пуши или не. Все пак отново отръпна от нвя, почеса се лениво по главата и съвсем нахайно добави. - Може да ти стана ментор, знае ли човек?

Фрея. го огледа по-обстойно и каза:
-Значи си ментор в академията?
-Макар и да ми казваш, че не съм за там. все пак мисля да опитам, пък ако е писано може ти да се окажеш моя ментор. - усмихна се младата жена и погледна нагоре.

- Трудно е да се каже, че съм ментор в академията. - Той се усмихна някак с нежелание. - Аз дори не съм от тяхната раса, така че не съм от най-популярните хора там. - Фасът падна и той го настъпи. - Не уважават медитацията, не уважават и учениците си, мислят се за най-добрите представители на тяхната раса, но не осъзнават, че във всеки един момент, в който на мен ми писне от тях, ще ги залича от картата на света. - Той въздъхна. Може и да звучеше сякаш имаше висока оценка за себе си, да не говорим, че може и да преувеличаваше, но дали беше така в действителност? - О.... Аз съм Роки. Баш ми е драго.