Свлачището

Камъните, които падаха, пръстта, която всеки момент можеше да те затрупа - каква по-добра тренировка от походка, която не може да предизвика крехката почва тук.

Стъпваше с някаква особена лекота, която не позволяваше на всички тези камъни да се сринат надолу и по пътя си да го повлекат и него. Изобщо не искаше да се намери в такава смърт, а и нещо от вътре му подсказваше, че нямаше да умре толкова лесно, колкото си представяше. Ето защо, ако някой го гледаше от някъде, което в действителност щеше да бъде толкова нереално, колкото и неговото присъствие тук, щеше да си помисли, че този човек не го е страх от нищо, че си позволява да стъпва с такава разсеяна походка по, иначе, така опасното свлачище.
Какво правеше тук и той все още не знаеше, но едно беше сигурно. Имаше нещо странно и неестествено, което го бе довело до тук, да не говорим, че беше и непознато. Може би нова раса? и това прозвуча толкова абсурдно в главата му, колкото и че Бръмбароидите летяха красиво, както Водните кончета. Всички знаеха, че мястото им не е във въздуха, но това спираше ли ги да опитват? Не.
Тук някъде трябваше да има пещера, но скоро ще се стъмни. Дали щеше да намери представител на онази митична раса, изчезнала от хилядолетия. Искаше, но не се обзалагаше на това. Все пак си разнообразих живота, убийствата писват.

Пълна тъмнина , а после бледа светлина . Себастиан отвори клепачите си , намираше се на място на което обикновено не би стъпил по собствена воля . Главата му щеше да се пръсне , мускулите го боляха , гърлото му беше пресъхнало. Себастиан се опипа , все още си беше цял. Изглежда миналата вечер не беше протекла така както той бе планувал. Момичето с което трябваше да прекара вечерта не изглеждаше като потенциална заплаха , и сега той дълбоко съжаляваше за това негово заключение. Беше прекрасен ден ала това нямаше значение защото се чувстваше зле и можеше да заложи всичко което имаше че изглежда точно толкова зле колкото се чувстваше , а се чувстваше доста зле. Намираше се в свлачище .... Явно го бяха пребъркали и като не бяха намерили нищо ценно го бяха изхвърлили като ненужен боклук. Земята под него започна да пропада , затова той стана , намери един малко по-солиден камък на които седна и започна да разтрива мускулите си.

Ценните неща му липсваха. Главата го болеше и беше издран целият. Това, което можеше да си спомни беше малка схватка с красивата жена, която очевидно не беше сама. Ударът по главата, който щеше да си спомни по-късно нямаше да е особено приятен.

Себастиан започна да се изкатерва по земния масив. Оказа се трудно начинание , земя пропадаше под ръцете му , пясък и пръст го удряха в лицето . А камъните се търкаляха под ръцете му . Вече определено нямаше да налита на първата срещната фуста която видеше. Стигна до открито пространство и спря за да починат издраните му крайници. Свлачището беше опасно и кошмарно място , не му се мислеше какво може да му се случи ако се затъркаля надолу по дерето. След известно време продължи кошмарното катерене . Секундите преминаваха в минути а минутите се стапяха в часове а кошмарното изкачване продължаваше. Стомахът му се беше прилепил за гърба . Корените който намираше бяха горчиви и сигурно не ядивни но не и отровни , момчето си имаше малко понятие от растения и отрови. Ако не се измъкнеше преди залез слънце шансовете му да излезе жив от тук силно намаляваха .

- Ой! Ой! - глас ли му се причуваше? - Добре ли си? Ранен ли си? Разбираш ли какво ти казва?

- Добре съм , страшно ме боли главата. - каза Себастиан и се зачуди къде е . Явно беше изгубил съзнание в бясното си катерене . Себастиан не знаеше кои или какво го беше намерило но беше сигурен че ще разбере.

Себастиан отвори очите си. Светлината го заслепи и когато успя да се осъзнае - лежеше по гръб, омърлян и раздръпан.
Един женски силует се надвеси над него, но той все още не можеше да го види ясно.
- Добре ли си? Не знаеш ли, че не трябва да се катериш по такива места. Виж какво си си причинил, ами ако не те бяхх забелязала? От къде си? Мислиш ли, че си си счупил нещо? Можеш ли да вървиш? Имаш ли нужда от помощ? Да те заведа ли на лекар? Спътниците къде са ти? Не си от тук, нали?

- Добре съм ... Поне така мисля , нямам нищо счупено но съм гладен ... -каза мудно Себастиан . - Мисля че мога да вървя и определено имам нужда от помощ. С брат ми бяхме отседнали в един хан в Аутум ... Нямам нужда от лекар , поне така мисля . Сигурно са ме напили и са ме ограбили снощи а като са свършили с мен са ме захвърлили тук с надеждата че дивите зверове ще ме довършат . Брат ми сигурно се притеснява до полуда ... - каза изнурено Себастиан и си пое дълбок дъх . Чувстваше се по-добре , отпочинал като чели.

- Отмести се настрана скъпа, аз ще го поема. - чу се мъжки глас някъде по-назад.
- Но... защо?
- Мирише на Асасин от главата до петите, а знаеш, скъпа, че Асасините лъжат по всяко едно време на денонощието.
- Нима имаш впредвид, че е дошъл за теб.
- Разбира се. Събитието напредва във времето. Асасинската раса не ме иска на Арената. - Засмя се той доволен.
- Тогава, скъпи, аз се омитам. Нямам силата да се сражавам с подобен индивид.
- Аа.. - съгласи се мъжкият глас и стъпките му започнаха да се чуват по-ясно. Скоро светлината разкри и него.



- Е, приятелю, ще се държиш ли прилично? Как да ти кажа, мързи ме да се бия в момента, но това не пречи да умреш още сега. - Засмя се той и зае бойната си поза.

- Хей , хей ! - Себастиан вдигна ръцете си в въздуха. - Не съм асасин и определено не съм дошъл тук за да се бия с който и да било . - каза изтощено той. -Казах истината от начало до край. А и само ме виж , невъоръжен , издран , гладен и дрипав с какво по възможност мога да бъда заплаха за теб ? - каза почти отчаяно момчето . Момчето или по-скоро мъжът който се беше приготвил за бой не изглеждаше много силен , но за сметка на това изглеждаше бърз , много-бърз. Себастиан не беше чужд в кръчмарските свади , но истински дуел ... Това си беше съвсем друго нещо и той не смяташе че противникът му е по силите нито в момента нито в топ кондиция. - Знаете ли какво , брат ми сигурно ме чака в Аутум ... Ако ме оставите да почина още малко и ми дадете нещо с което да си напълня стомаха ще ви освободя от присъствието си.

- Ooo... - вдигна едната си вежда той.
Клекна светкавично и Себастиан се озова в оково сътворени от човешки кости.
- Искаш да кажеш, че не си Асасин и че нямаш представа защо си тук? - подигравката му беше повече от ясна, а ехидната му усмивка направо непоносима. - Скъпа, би ми илзазла, искам да зададеш своя въпрос на този загубил се човечец.
Земята се разтресе изпод краката на Себастиан. Еходната усмовка на, очевидно, демоноподобния мъж не слизаше от лицето му.
Новооткрилата се гледка беше интересна.



Кървавите й крака се плъзнаха надолу по свички тези отдавна загинали клетници, чиито имена едва ли се поменеха от някого, който не беше свързан с тях по роднинска линия. Дългата й коса обгърна полу голото й тяло в топлата си и нежна прегрътка в момента, в който ходилата й докоснаха земята. Очите й бяха опасни - горяха. Горяха с някаква неопределима омраза, дори невиждана. Всичко в нея напомняше на Смъртта, такава каквато не я описваха в дебелите книги и плиткоумните легенди, а истинското нещо - от кръв, плът и кокали.
- Какво да му задам, любими?
Мъжът/момчето се приближи до нея и прошушна нещо, докато деликатно си играеше с косата й. Сякаш тя не забелязваше това, сякаш не се наслаждаваше. Стоеше като статуя, като добре изглеждаща кукла без душа.
Това нямаше да свърши добре.
Тялото й сякаш се понесе към окования Себастиян. Едва ли можеше да спре да я гледа. Кокалестата й, изпълнена с нежност и хлад ръка се плъзна по бузата му, сякаш му показваше, че е един миг от вечността - без значение и без история.
Не можеше да избегне очите й. Очите й. Потъна в тях и се пренесе в друга реалност, някъде надалеч, някъде на отдавна забравено място, а от далечината се чуваше женски глас наподобяващ леден вятър:
- За какво си на това място? Кого искаш да убиеш? До къде искаш да стигнеш?
Очите на Себастиан се изпълниха със сълзи и всичко се преобърна.

/Под влияние на древна магия от вещото време си. Магия, която малцина демонопобни могат да използват. С нея имат право да ти зададат три въпроса, на които не можеш да отговориш с друго освен истината. Но имат и друг неприятен ефект. Опиши част от миналото на героя си, част, която той не иска да си я спомня, самият ужас за него, а след това отговори на въпросите й.
В засивимост от качеството на поста ти може да получиш предметна награда./

Ужас , древен и вечен . Себастиан почувства терора на хиляди по хиляди мъртъвци чиито гласове пробиваха черепа му. Миналото му започна да се завихря около него. Весели моменти с брат му , трудности и ... о, не ... повечето образи бяха от неговите кошмари. Един и същ кошмар който сънуваха с брат му , кошмар в който избиват всички техни близки . Кошмар в който обезглавяват баща им , оскверняват и брутално убиват майка им и ги лишават от светло бъдеще.
Кошмарът още показваше как силует ги спасява от ложата им като деца и им оставя маска ... Маската беше също така и на лицата на убиецът , маската също така беше и на лицето на баща им.
За момент Себастиан бе в спомените си като ги гледаше отдалеч а сега се намираше в тъмно пространство чиято тъмнина нямаше граници. Около самото момче се простираше пръстен от бледа светлина. Думите дойдоха от далеч но не можеха да бъдат сбъркани , беше жената с костите.
- За какво си на това място?
Думите сами бавно и монотонно започнаха да излизат измежду устните му.
- Бях ограбен и захвърлен тук от бандити.
След миг който му се стори столетие се чу вторият въпрос.
- Кого искаш да убиеш?
- Ще отмъстя за смъртта на родителите ми. - изрече без капка съмнение
Последвалият миг самота се проточи по-бързо от последния.
- До къде искаш да стигнеш?
- Искам да намеря брат си... - Каза Себастиан и зачака в тъмнината.

Изведнъж Себастиан намери себе си обратно в реалността. От жената, която беше видял преди малко нямаше и следа, а мъжът го гледаше безразлично.
- Асасините не могат да я излъжат, дори и техният Бог никога не е успявал. След като искаш да намериш брат си тръгни натам.
Ръката му се изпъна, сочейки един малък тунел, който водеше незнайно къде, а после самия той изчезна.

/Опиши какви действия предприемаш и целият си път в тунела, а след като свършиш с това - напиши ми един пост и тук. За съжаление не получаваш предметна награда от предишното ти премеждие./

Себастиан не разбра какво се беше станало ... не беше разбрал абсолютно нищо от това което се счулило . Щеше да мине доста време преди да асимилира случилото се ... Себастиан потегли натам накъдето сочеше ръката ... Тялото му се чувстваше леко , главата му беше празна . Стъпваше леко , достат внимателно и навлезе в тесният тунел . Края му се виждаше смътно , но момчето не знаеше къде ще излезе . Силите му бяха на привършване когато излизаше от тунела.