Казармите

Казармите бяха огромни. В тях се чуваха викове, смехове и какво ли още не.
За сигурността и командването на града отговаряше Голден Едж. По-добре да си нямате работа с него и Рийвър - драконът му.

Голден Ежд и Ривър

На Дениъл му се наложи отново да извади ръка от джоба си. Той отвори вратата на казармата и влезе вътре. Прашно място, пълно с оръжия. Най-омразните му оръжия бяха изложени тук. Арбалети, лъкове и мечове. Мечовете бяха прекрасни, лъскави. Щеше да се научи да ги използва перфектно.

- Я виж какво си имаме тук... - гласът беше весел и женски. - Какво си ти? Не съм виждала подобно нещо преди... - Засмя се гласът. - Предлагам ти да излезеш от тук, тъй като не си канен или поне аз не си спомням да съм те канила тук.

- Аз съм Дениъл. И предлагам вместо да напусна, ти да ме обучиш да боравя с меч и вериги, в замяна ще направя всичко. - Дениъл пак остави скрит коз в ръкава си. Всъщност това помещение бе доста мръсно, но какво пък толкова, все пак тук бяха много оръжия, някои прашолясали, други не. Това място бе много странно. А още по-странна беше жената в него.

Странна или не - тя не се виждаше, а местонахождението й - не можеше да бъде определено.
- Да те науча? - Изсмя се тя. Звукът хем беше с уклон на веселие, хем доста неприятен за ушите. - Че защо трябва да те уча, дори и с доброто ти предложение? Ти си просто един непознат, нарушител, който не трябва да бъде тук. - Въздъхна тя. - Да се развикам ли или просто да те убия сама, сега и на това място?
Разбира се, имаше едно нещо, което особено много й хареса - в замяна ще направя всичко. Е, красивото си е красиво, особено като не се знаеше от какъв произход е, но нещата в тази земя не бяха такива каквито изглеждаха.

- Повярвай, няма да ти е толкова лесно да ме убиеш. - Дениъл отново прекара ръка през косата си, обичаен жест. - Е, щом няма да сме сътрудници ще си тръгна и ще си търся друг учител. Така и не научих името ти. - Духът се обърна бавно и започна да крачи още по-бавно към изхода. Беше му все едно. Имаше много хора, които биха му помогнали срещу това обещание. Както и да е. Атмосферата бе мрачна, а настроението на Дениъл бе още по-мрачно. Защо ли? За какво ли си мислеше?

Дрънченето на желязо огласи мрачното пространство. Една, настина красива ножница и катаната към нея се проснаха на земята, шумно. От нея започна да излиза дим, благоуханен и предвещаващ истинска опасност.



- Ох... схванах се... - Протегна се девойката. - Тази ми форма, направо ме съсипва. Господарят ще си изпати, че ме остави тук съвсем сама.
Метна се на един сандък и облегна гърба си в стената, после погледна гърба на мрачния.
- О, ама ти още ли си тук?

- Ами да. - Дениъл каза това с равен тон все едно казваше нещо обичайно на Алекс. Той се обърна и видя момичето. То беше красиво, няма спор. Но дали беше като Дениъл или просто беше нещо друго. Всъщност Дениъл не познаваше много от съществата в този мрачен и гнусен свят. Всъщност какво ли знаеше той за света в който живее? Появява се и изчезва по най-странен начин и после...После какво?

И да. Той наистина беше красив, мрачен и... отвратен от всичко. Личеше му в очите, а Ния не беше никаква глупачка. Студеното му държание идваше от това, че има скрити козове в ръкава си. Да. Познаваше мъжете, познаваше господаря си. Нямаше нещо, което да може да й убегне, но ето, че тя седеше тук сама и изоставена.
Не. Не беше изоставена Драйгън Кабал я беше оставил на съхванение, защото там, където отиваше трябваше да бъде сам и да няма неща, които да притежава. Скоро щеше да се върне и тогава... тогава не се знаеше каква зла участ очакваше този свят. Нямам търпение.
- И какво казваш? Че ще ми дадеш всичко? А в замяна... какво беше?

- Тук сгреши! Аз няма да ти дам всичко, а ще направя всичко, което кажеш. - Дениъл стегна каиша около врата си и разкопча леко ципа на черното си яке. Какво за бога... Нима си мислеше да го направи наистина. Това не се бе случвало от две години насам. Това не можеше да се случи. НЕ го вярвам. - Та така и не разбрах името ти. Ще ми го кажеш ли или какво?

- Че то е абсолютно същото, драги мой... - това е ново - ученико.
О, Драйгън Кабал нямаше да е доволен от това, но сам си е виновен, че ме заряза така и на това мръсно място, а на мен ми се играе. От доста време тя се беше чудила какво да прави. Беше бродила из тези улици и този град, но не бе видяла нищо забавно и нищо, което си трува да бъде погубено, а сега имаше. Е, майната ти, господарю, време беше за забавления.
- Роза. - Каза си името просто ей така. То не беше важно. - А ти?
Чакай малко. Това не криеше ли някакъв риск. Че тя не знаеше нищо за него. Е, какво от това. Познаваше себе си.

- Дениъл. - Просто и кратко. Явно тя се бе съгласила с офертата. Дразнеше се, когато някой го превъзхождаше. Томас Кейл щеше да умре скоро. Дали от ръката на Алекс или на Дениъл, нямаше никакво значение.

- Ела по-близо. - Заповяда тя, макар че тонът й беше повече умолителен, от колкото заповеднически, но ясно си личеше, че Дениъл нямаше особено голям избор. - Искам да те разгледам.

- Няма! Щом искаш да ме разгледаш, ти ела. - Дениъл беше решен да настоява и седна на един стол. Нямаше да стане от него, докато Роза не дойдеше до него. - Била си голям мързел, Роза.

- Не нарушавай обещанията си, за да не наруша аз моето. - Усмихна се Роза. - Какво каза, че ще правиш, скъпи ми Дениъл? Мисля че беше... - тя завъртя очи кокетно - всичко, което кажа.

- Щом настояваш... - Дениъл мразеше да обещава нещо. - Нека започнем по-бързо за да се свърши по-бързо с всичко това. - Тези обещания винаги му докарваха главоболия. Съвсем скоро щеше да се случи нещо. Нещо велико, но какво? Научеше ли се Дениъл да използва меча и веригата си, първата му работа щеше да е да убие Томас Кейл. Той беше лесна мишена. Та да се върнем на темата. Дениъл се приближи до Роза и застана пред нея. Стоеше прав, с ръце в джобовете, нищо необичайно.

- Съблечи се. - Нареди тя.
Време е да видим какво в действителност можеш, странно същество такова. Представата, която щеше да добие сега, щеше да е основен двигател към нейното отношение към него, особено в тренировките.

Дениъл разкопча якето си и тръгна да го съблича. По едно време се спря.
- Не, не. Няма да ме накараш да правя това. Ако това е цената на тренировката, тогава ще пропусна. - Дениъл се закопча, но само малко, не обичаше плътно закопчаните якета. Той бръкна в единия си джоб и извади пет метрова верига. Странно а?! С тази верига, той обгърна стола на който седеше одеве и го придърпа към себе си. После седна на него и прибра пет метровата верига обратно в джоба си. Изобщо не личеше, че в този джоб има толкова дълга верига.

Роза се вдигна на ръцете си и слезе от сандъка, на който се беше настанила и тръгна към изхода.
- Съжалявам, но аз не мога да ти помогна в твоето начинание. - Махна му с ръка, без да се обръща. - А сега, тръгни си от тук. Срещата с Едж не е най-приятното нещо на света, ако не си жена.
И вратата се затвори.

- Странна жена. - Това бяха последните му думи преди да изчезне както обикновено. Сега накъде? Все едно. Нямаше да си търси учител. Имаше какви ли не странници в тези територии. Щеше да се поразходи още малко из тези територии и да се върне при Алекс.