Арената

Арената се намираше в най-голямата сграда, построена точно в центъра на самата Къща.
Важни гости от чувани и нечувани страни се тълпяха, за да наблюдават развитието на всички Раси или поне тези, които ги интересуваха.
Арбитър беше Джо Лейнг, а неговите две красиви помощнички наблюдаваха дали всичко е изпълнено чисто.

След коментара на Махдар, се усмихнах и се сложих ръка на тила си. Повиках Тамика и последвах мъжът.
След няколко минути се озовахме пред централната сграда, която сама по себе си беше нещо изключително. Цялата фасада на сградата беше направена от полиран бял мрамор, с орнаментика от черен мрамор. Махдар се насочи към централния вход, който представляваше арка с височина около три метра. Махдар поздрави човекът, който седеше на входа и продължи навътре през един коридор. Звукът от стъпките ни се отразяваше от огледалните мраморни стени и създаваше странно ехо. Наближихме метална врата и когато минахме и през нея се озовахме на огромна прашна арена. Прекосихме арената и минахме през още няколко по-малки арени. В крайна сметка се озовахме на малка арена която за разлика от повечето беше обрасла в трева…
-Махдар, защо реши, че съм безнадежден случай? – попитах аз, гледайки въпросително?
-Такео, аз постоянно ти повтарям, че си безнадежден случай, най-накрая някой, който да мисли като мен. – каза Тамика, със леко заядлив и шеговит тон.

Махдар не отговори на въпроса на Такео. Спря се на средата на Арената и се обърна към него.
- Първото правило на Асасина е?

-Ъмм.. - объркано погледнах аз Махдар..
-Ами да си призная, незнам...! - казах с нотка срам в гласа.

- Правилата на играта са ясни за всеки един решил да се потопи в изкуството на това да бъде асасин. Те са неговият начин на живот, неговата вяра и единственият път, по който може да поеме. - Започна лекцията си Махдар -. Поддържай тялото си и бди над неговите слабости. Това е първото правило. В каква физическа форма си? Аудлей разправяше, че си бавен като "триста бесни охлюва", ако трябва да го цитирам.

-Ако трябва да се сравня с Аудлей, да напълно прав е, в сравнение с него съм доста по-бавен... - макар да не исках да си го призная, истината бе, че в сравнение с някой по-опитен асасин бях бавен.

Махдар погледна сянката си. За отрицателно време тя се раздели и оформи като три съвършенни негови копия, които се пръснаха като светкавици в различните посоки на света.
- Аудлей е по-бавен от мен. - Поклати глава Махдар с усмивка. - А.. всичко е готово.ю - Зад Такео клонингите бяха оставили нужните неща и се бяха върнали като обикновената сянка на Махдар. - Но, Аудлей контролира малко по-добре сенките от мен самия. Гад е. - Засмя се той и тръгна към купчината подминавайки Такео.
От грамадата извади една голяма ластика. Огледа се наляво, после надясно. Събра няколко предмета в тиъгълник, отново от там, и се запъти към другия край на Арената. От там, някакъв прашен и забравен да бъде донесен, довлече странна имитация на дюшек. С няколко бързи движения той разпъна ластика между столовете, около дюшека.
Махдар застана там, където ластиката опираше земята. Тя беше разположена по следния начин: началото, където се намираше менторът на Такео, тя опираше земята. От негово дясно беше две педи над земята, срещу него, от другия край на дюшека беше една педя над земята, а от негово лято беше пет педи от земята.
- Ще съм бавен. - заяви той.
Махдар беше изправен. Краката му бяха на ластиката, опирайки с пръстите си началото на дюшека. Той намигна на Такео и клекна, направи кълбо напред, като краката му опряха точно края на дюшека, стана и направи крачка наляво, прескачайки ластиката. Завъртя се около стола, като прескочи и тази ластика, която беше педя над земята, озовавайки се отново в триъгълника, с лице към началото. Махдар изнесе тялото си напред, с клек, като мина под ластиката, която беше опъната най-високо над земята. Заобиколи стола, който се намираше в края на дюшека и се озова в началната позиция, с пръстите на краката си, опрени в меката подложка, настъпил ластиката.
- Ще започнеш бавно. После ще увеличиш темпото. Стараем се днес да постигме минимално време.- Казвайки това Махдар се спусна напред. Такео почти не видя какво точно стана, но ясно можеше да проследи от къде минава размазаният образ на ментора си. Бърз. Прекалено бърз.
Такео беше отново в началото на жозевата, която беше сътворил.
- Започвай. - Каза той, като се отмести от "старта". - О, не докосвай ластиката. Докоснеш ли я, започваш отначало. Краката ти не трябва да излизат от ръба на дюшека. Трябва да опират края му. Ако излязат или не стигнат края му - започваш от начало. Старт.

/Такео, опиши няколко опити. Не забравяй, че с упражнение като това лесно ти се завива свят и губиш ориентация./

Гледах с интерес упражнението което Махдар ми показваше, след демонстрацията на скоростта му бях изумен.
След като той се отмести от „старта” заех начална позиция и започнах бавно, първия ми опит се получи без грешки, но за сметка на това беше доста бавен. Върнах се отново на начална позиция и опитах с малко по-високо темпо.
Направих кълбото напред, но краката ми излязоха от очертанията на дюшека, върнах се в стартова позиция опитах отново, този път беше малко по-добре, но част от краката ми пак бяха извън границите на дюшека. След няколко опита успях да закова кълбото, краката ми спряха точно на границата. Изправих се и се опитах да направя крачката в ляво прескачайки ластика, уви от толкова кълба, равновесието ми не беше особено добро и с десния си крак закачих ластика. Върнах се на старта изчаках няколко минути за да ми се възстанови равновесието. Започнах отново, направих кълбото, заковах краката си точно на края на дюшека:
-До тук добре! – казах си аз на ум. Направих крачката в ляво без да закача ластика, забавих малко темпото, завъртането около стола без да закача ластика не беше толкова лесно колкото изглеждаше. Завъртях се около стола успешно, макар да беше с фракция от секундата по-бавно от темпото с което бях започнал. Клекнах и изнесох тялото си както Махдар бе демонстрирал и оставаше само да заобиколя втория стол. Отново намалих темпото до същото с което заобиколих предишния стол и отново успях. Озовах се в начална позиция. Направих го още няколко пъти докато не ми се налагаше да намаля темпото си при заобикалянето на столовете.
Когато свикнах и с това темпо, реших да опитам с по-високо темпо, уви първите няколко опита бяха плачевни. След пет-шест опита вече ми се виеше свят и реших да спра отново за няколко минути. След кратката почивка, започнах отново. Кълбо, крачка на ляво, завъртане около стола, клек и изнасяне на тялото под ластика, завъртане около втория стол и точно в този момент Тамика изскочи пред физиономията ми, загубих равновесие и се строполих на земята. Наложи ми се да стартирам отново.
-Такео, добре ли си?- попита ме тя, надушвайки кръвта, напояваща превръзката на ръката ми.
-Да Тами не се притеснявай, всичко е наред. - отговорих аз преди да направя новия опит.
Застанах отново на старта и тръгнах, кълбо – заковах го на границата на дюшека, крачка в ляво – успешно направена без да закача ластика, завъртане около първия стол – вече бях привикнал и не намалих темпото си, клек и изнасяне на тялото напред – ластика даже не помръдна, завъртане около втория стол – отново беше успешно и финал.
Направих същото нещо още няколко пъти, вече започнах да привиквам и към всичките завъртания и не губех толкова често равновесие, дори и да загубех почивката ми също драстично намаляваше, първо беше няколко минути а към края даже нямаше и минута...

Махдар го гледаше как напредва изключително бързо, точно според представите му. Беше му взел мярката точно и това го накара да се почувства наистина добре.
- Такео, работиш за бързина. Достигни максималната си скорост, която можеш да постигнеш за днес. Старт! - Изкрещя той точно когато той беше пред дюшека.

/Опиши как се опитваш да станеш по-бърз./

Махдар отново ми напомни, че работя за бързина, стрелнах се за пореден път по трасето като всеки мускул от тялото ми се опитваше да даде максималното от себе си. Пот обливаше челото ми, въздухът който изпълваше белите ми дробове едва успяваше да даде необходимото количество кислород на мускулите в тялото ми. Всеки следващ опит поставяше все по-голямо напрежение върху тялото ми. Вените и артериите ми се уголемяваха за да може по-голямо количество кръв да достига всяко едно мускулче. Ударите на сърцето ми кънтяха в главата ми.
Единственото лошо нещо бе, че почнах да правя трасето инстинктивно, за това реших да редувам движението си по трасето по следния начин – веднъж в права посока, после в обратна посока. Обратната посока определено беше по-трудна, но така движението ми по трасето не беше инстинктивно. След около половин час вече не можех да усещам крайниците си, тялото ми бе на своя лимит. Скоростта ми се бе повишила, но това не бе достатъчно, аз исках повече. Насилих се и продължих да повтарям трасето, увеличавайки скоростта с всеки следващ опит. Капчиците пот от челото ми се спускаха по скулите ми и продължаваха надолу по врата ми. Гърлото ми бе сухо като пустиня, тялото ми беше надминало своя лимит, но това не ме спираше, щях да повтарям упражнението или докато Махдар каже достатъчно, или докато се строполя на земята неможейки да продължа повече.

Махдар започна да пляска с усмивка на лице и неразгадаем поглед.
- Почини си десет минути. След това продължаваме тренироките.

/Пъргавина - I ниво; 7 опит, 4 защита, 1 атака./

След 15 минути почивка, Махдар го погледна отгоре.
- Такео, стани. Продължаваме със същото умение, но този път за два пъти по-малко време. Старт!

- Отново!

Махдар го гледаше много внимателно. Краката му трепереха. Това момче даваше всичко от себе си, поне за сега. Можеше още, носеше потенциал, който трябваше да се отключи и това щеше да стане много скоро.
- Нека го наречем край на работния ден, а?

/Пръгавина - II ниво, 7 опит, 3 атака, 2 защита./

- Нека го наречем край на работния ден, а? - това е последното което помня, след тези думи на Махдар пред очите ми се спусна завеса тъмна като безлунна нощ. Тамика се трансформира до човешките си размери и ме заля с вода от кожения мех, отворих очи, станах с сетни усилия и се насочих към хана с помощта на Тамика. Сред Арената се носеше гробна тишина и единственото което се чуваше беше звука от стъпките ни по мраморния под на основния коридор на Арената. След минута се озовахме на улицата и няколко минути по-късно бяхме пред входа на хана...

Продължение тук